— Тази работа не ми харесва, Бош. Разговор по телефона с човек, когото не познавам. Защо не дойдете тук? Може да поговорим за това.
— Може?
— Не се безпокойте, ще говорим. Кога ще дойдете?
Часовникът на таблото показваше петнайсет часа и пет минути. Погледнах към вратата на старческия дом.
— В четири.
— Ще ви чакаме.
Затворих телефона и дълго седях неподвижно — опитвах се да си спомня нещо за агентката.
После отново отворих телефона. Не си бях взел тефтерчето и бях забравил телефонните номера, които някога знаех наизуст. Обадих се на „Справки“, откъдето ми казаха номера на редакцията на „Лос Анджелис Таймс“. После ме свързаха с Кийша Ръсел.
Беше учудващо, но тя ме помнеше. Връзката ни беше стабилна. Аз й бях дал материали за няколко сензационни разкрития през годините и в замяна Ръсел ми помагаше в издирването на статии и репортажи и когато можеше, пишеше във вестника за случаите ми. Убийството на Анджела Бентън бе един от онези, за които не можа да пише.
— Хари Бош — каза тя. — Как си?
Забелязах, че в гласа й почти не прозвуча ямайският акцент. Липсваше ми. Запитах се дали го прави съзнателно, или това е резултат от десетте години, прекарани в този космополитен град.
— Добре съм. Още ли пишеш криминални репортажи?
— Разбира се. Някои неща никога не се променят.
Веднъж Ръсел ми бе казала, че криминалните репортажи били входно ниво в журналистиката, но че тя не искала да го напуска. Според нея отразяването на новините от градската управа или на изборите, или на почти всичко друго беше безкрайно скучно и досадно в сравнение с репортажите за живот, смърт, престъпност и последиците от това. Ръсел беше добра, задълбочена и точна до такава степен, че бе поканена на купона ми по случай напускането. Получаването на подобна покана беше рядкост за външен човек от който и да било бранш, особено пък за журналист.
— За разлика от теб, Хари. Мислех, че до края на живота си ще останеш в холивудското районно управление. А вече мина почти година и още не мога да повярвам, че си напуснал. Преди няколко месеца по навик се обадих на телефона ти. Отговори друг и затворих.
— Кой беше?
— Пъркинс. Повишили са го.
Не знаех кой е заел мястото ми. Пъркинс беше добър, но не достатъчно. Но не казах това на Ръсел.
— Е, какво става с теб?
— Струва ми се, че си заета.
— Малко.
— Тогава няма да те безпокоя.
— Не, не, не. Не се притеснявай. Какво мога да направя за теб, Хари? Да не би да работиш по някой случай? Частен детектив ли си станал?
— Нищо подобно. Просто бях любопитен за нещо. Но то може да почака. Ще ти се обадя пак, Кийша.
— Чакай, Хари!
— Сигурна ли си?
— Не съм толкова заета за стар приятел. Какво искаш да знаеш?
— Питах се дали си спомняш за една агентка на ФБР, която изчезна. Мисля, че в Холивуд. Прибирала се вкъщи след…
— Марта Геслер.
— Да, предполагам. Знаеш ли какво се е случило с нея?
— Изчезнала е безследно, вероятно е мъртва.
— Имало ли е някакви новини за нея напоследък?
— Не, защото аз щях да ги напиша. А не съм писала за нея поне от две години.
— Две години? Тогава ли се е случило?
— Не, по-скоро преди три. Мисля, че година по-късно написах нещо. Това беше последният път, когато писах за нея. Но благодаря, че ми напомни. Може би е време отново да се занимая с Геслер.
— Ако ще го правиш, изчакай няколко дни.
— Работиш върху нещо, нали, Хари?
— Може да се каже. Не знам дали е свързано с Марта Геслер. Но ми дай време до следващата седмица.
— Няма проблем, стига да дойдеш да разговаряме.
— Добре. Обади ми се. А през това време можеш ли да извадиш репортажите за нея? Бих искал да прочета какво си писала.
— Разбира се. Имаш ли факс или електронен адрес?
Нямах нито едното, нито другото.
— Може да ми ги изпратиш по пощата. Имам предвид обикновената.
Кийша се засмя.
— Хари, така няма да станеш модерен детектив. Обзалагам се, че имаш само шлифер.
— Имам клетъчен телефон.
— Е, това вече е начало.
Усмихнах се и й казах адреса си. Тя обеща да ми изпрати изрезките със следобедната поща и поиска номера на мобилния ми телефон. Дадох и него.
Благодарих й, затворих телефона и се замислих. Навремето бях проявил интерес към случая Марта Геслер. Бившата ми съпруга я познаваше. Преди много години двете бяха работили заедно в отдел „Банкови обири“. Изчезването й привлече вниманието на новинарите за няколко дни, после репортажите станаха по- спорадични и накрая спряха. Бях забравил за нея.
Усетих парене в гърдите и знаех, че не се дължи на следобедното мартини. Чувствах, че съм попаднал на нещо — досущ дете, което не вижда нищо в мрака, но знае, че там има нещо.
9
Извадих калъфа с инструмента от багажника на мерцедеса и тръгнах към двойните врати на старческия дом. Кимнах на жената на рецепцията и минах покрай нея. Тя не ме спря. Вече ме познаваше. Тръгнах по коридора вдясно и отворих вратата на музикалната стая. Там имаше пиано, орган и няколко стола за слушателите, които бяха малцина. Куентин Маккинзи седеше на стол на първия ред. Беше се прегърбил, навел глава и затворил очи. Бутнах го леко по рамото и той мигновено отвори очи и вдигна глава.
— Съжалявам, че закъснях, Шугар Рей.
Харесваше му, че го наричам с артистичния му псевдоним. Професионално той бе изявен като Шугар Рей Маккей, защото когато свиреше, сновеше насам-натам, приклякаше и се извиваше на сцената като Шугар Рей Робинсън на ринга.
Взех стол и го сложих пред него. Седнах, оставих калъфа на пода и го отворих. Инструментът лъсна върху розовата кадифена подплата.
— Днес урокът ще трябва да е по-кратък — казах. — В четири имам среща в Уестуд.
— Пенсионерите нямат срещи. — Гласът му беше като на Луис Армстронг. — Разполагат с колкото искат време.
— Работя по нещо и може би… Ще се опитам да спазвам графика, но следващите две седмици може да са трудни. Ще се обадя на рецепцията да ти предадат, ако не мога да дойда на следващия урок.
От половин година се срещахме два пъти в седмицата. За пръв път видях Шугар Рей да свири на кораб- болница в Южнокитайско море. Беше член на трупата на Боб Хоуп, която дойде да забавлява ранените на Коледа 1969 година. Много години по-късно, докато работех по едно убийство, всъщност един от последните ми случаи като детектив в полицията, случайно попаднах на откраднат саксофон, на който бе гравирано
