— Казва се Роланд Маки. Изглежда ли ви познат?
— Не. Трудно ми е да си спомня. Да си спомня лица на непознати, искам да кажа.
— Значи определено не го познавате, така ли?
— Определено.
— Смятате ли, че Беки може да го е познавала, без вие да знаете?
Тя дълго мисли.
— Ами, възможно е. Нали разбирате, оказа се, че е била бременна. Аз не подозирах за това и предполагам, че може да не съм знаела и за него. Той ли е…
— Не знаем.
Учителката сама бе насочила разпита към следващата група въпроси на Бош.
— Госпожо Сейбъл, оттогава са минали много години. Ако тогава сте мълчали заради приятелката си, ще ви разберем. Но ако знаете още нещо, сега можете да ни го кажете. Това сигурно е последният опит да разгадаем загадката.
— Бременността й ли имате предвид? Наистина не знаех. Съжалявам. И аз бях също толкова изумена, колкото и всички останали, когато полицията започна да разпитва за това.
— Ако Беки е искала да сподели с някого, това нямаше ли да сте вие?
Тя отново не отговори веднага.
— Не знам. Бяхме много близки, обаче тя беше близка и с други момичета. Четири приятелки бяхме тук още от първи курс. Бяхме се кръстили Котешкия клуб, защото всички имахме котенца. В различни периоди и години всяка от нас беше по-близка с една от другите, това постоянно се променяше. Но като група винаги се държахме заедно.
Бош кимна.
— Онова лято, когато отвлякоха Беки, коя беше най-близка с нея?
— Сигурно Тара. Тя го понесе най-тежко.
Хари погледна Райдър. Мъчеше се да си спомни имената на момичетата, с които Беки бе пренощувала два дни преди смъртта си.
— Тара Уд ли? — попита партньорката му.
— Да. Онова лято двете се мотаеха много заедно, защото бащата на Беки имаше ресторант в Малибу и те работеха там. Деляха си едно място. Като че ли не говореха за нищо Друго.
— Какво говореха? — продължи Райдър.
— А, нали знаете — кои звезди ходели там. Хора като Шон Пен и Чарли Шийн. Понякога говореха и за хората, Които работели в ресторанта, обсъждаха кои били готини. Нищо особено интересно за мен, защото не работех там.
— Обръщаха ли особено внимание на някого?
— Не, поне не си спомням. Просто обичаха да си приказват, защото бяха толкова различни, сърфистки и бъдещи актриси. Тара и Беки бяха калифорнийски момичета. За тях това беше нещо като културен бунт.
— Тя ходеше ли с някого от ресторанта? — попита Бош.
— Поне аз не знам. Но както казах, нямах представа за бременността, така че явно в живота й е имало някой, за когото не съм подозирала. Пазила го е в тайна.
— Завиждахте ли им, че работят там? — обади се Райдър.
— Не. Изобщо. Нямаше нужда да работя и това много ме радваше.
Киз насочваше разговора нанякъде, затова Бош я остави да продължи.
— С какво се забавлявахте, когато бяхте заедно? — попита тя.
— Ами… с обичайните неща. Ходехме заедно на пазар, на кино, такива работи.
— Кои от вас имаха коли?
— Ние с Тара. Тара имаше кабрио. Ходехме…
Сейбъл млъкна: спомняше си за миналото.
— Да? — подкани я Райдър.
— Просто си спомних, че след училище често ходехме в Лаймкилн Кениън. Тара имаше хладилник в багажника и баща й не забелязваше, че отмъква бира от вкъщи. Веднъж ни спря полицейска кола. Скрихме бирите под униформените си поли. Свършиха идеална работа. Полицаят не забеляза. — Тя се усмихна. — Естествено, откакто преподавам тук, внимавам за такива неща. Униформата още си е същата.
— Ами преди Беки да започне работа в ресторанта? — Бош искаше да върне разговора към Беки Верлорън. — Веднага след края на учебната година е била болна една седмица. Отидохте ли да я видите, обадихте ли й се по телефона?
— Сигурна съм, че съм й се обаждала. Това беше, когато казаха, че сигурно е абортирала. Значи всъщност не е била болна. Просто се е възстановявала. Обаче аз не знаех. Мислила съм си, че е болна. Не си спомням дали сме разговаряли точно оная седмица.
— Навремето детективите зададоха ли ви всички тия въпроси?
— Да.
— Къде би отишло момиче от гимназията „Хилсайд“, ако забременее? — попита Райдър. — По онова време, искам да кажа.
— Имате предвид клиника или лекар?
— Да.
Шията на Бейли Сейбъл се изчерви. Въпросът я засрамваше. Тя поклати глава.
— Не знам. Това беше също толкова смайващо, нали разбирате, колкото и убийството на Беки. Накара ни да си помислим, че всъщност не сме познавали приятелката си. Беше много тъжно, защото осъзнах, че тя не ми се е доверявала достатъчно, за да споделя тия неща. Знаете ли, още си го мисля, когато си спомням за едно време.
— Тя имаше ли гаджета, за които сте знаели? — попита Бош.
— Онова лято — не. По-рано имаше гадже, но той се пресели на Хаваите с родителите си. Това беше предишното лято. После си мислех, че през цялата учебна година е била сама. Нали разбирате, не ходеше на танци и мачове с момчета. Обаче явно съм сбъркала.
— Заради бременността — вметна Райдър.
— Ами да. Това е очевидно, нали?
— Кой е бил мъжът? — Бош се надяваше, че директният въпрос може да предизвика реакция, която да проследи.
Ала Сейбъл сви рамене.
— Нямам представа. Винаги съм се питала същото.
Той кимна. Не бе постигнал нищо.
— Раздялата с момчето, което се е преселило на Хаваите — как го преживя Беки?
— Ами, струваше ми се, че това й е разбило сърцето. Наистина го понесе тежко. Бяха като Ромео и Жулиета.
— Защо?
— Разделиха ги родителите им.
— Искате да кажете, че родителите им не са искали двамата да ходят заедно?
— Не, баща му си намери работа или нещо подобно на Хаваите. Трябваше да се преселят и това ги раздели.
Бош отново кимна. Не знаеше дали тези сведения ще са им от полза, но разбираше, че е важно да хвърли колкото може по-широка мрежа.
— Знаете ли къде е сега Тара Уд?
Сейбъл поклати глава.
— Не дойде на десетата годишнина от завършването ни. Изгубих връзка с нея. Още се чуваме с Грейс Танака от време на време. Обаче тя живее в Залива и не се виждаме често.
— Можете ли да ни дадете номера й?
— Естествено.
Тя се наведе, изтегли едно от чекмеджетата на бюрото и извади чантичката си. Докато търсеше бележника си, Бош вдигна снимката на Маки от бюрото и я прибра в джоба си. Сейбъл продиктува
