на вярата. Често установяваше, че хората, които най-много говорят за нея, имат най-малко вяра.
— Как ме намерихте? — попита Верлорън.
— С партньорката ми вчера разговаряхме с жена ви и тя ни каза, че когато за последен път чула за вас, сте били тук. Снощи започнах да ви търся.
— Не бих се мотал по тия улици нощем, ако бях на ваше място.
В гласа му се долавяше слаб карибски акцент, поизгладен от времето.
— Мислех, че ще ви заваря на някоя опашка, а не в кухнята.
— Е, до не толкова отдавна стоях на опашката. Трябваше да мина през нея, за да стигна на мястото, където съм сега.
Бош беше слушал много такива мантри.
— Откога не пиете?
Верлорън се усмихна.
— Последният път ли? Малко повече от три години.
— Вижте, не искам да ви принуждавам да преживеете травмата отпреди седемнайсет години, обаче възобновихме следствието.
— Няма нищо, детектив. Аз преживявам травмата всяка вечер, когато затворя очи, и всяка сутрин, когато се моля на Господ.
Хари кимна за пореден път.
— Тук ли искате да поговорим, да се поразходим навън или да отидем в Паркър Сентър, където можем да седнем в някоя тиха стая?
— Тук става. Чувствам се добре тук.
— Чудесно. Значи накратко ще ви обясня какво става. Аз работя в отдел „Неприключени следствия“. В момента преразглеждаме убийството на дъщеря ви, защото имаме нова информация.
— Каква информация?
Бош възприе друг подход. Бе скрил информацията от майката, но сега реши да я разкрие на бащата.
— Имаме съответствие между кръвта, открита по оръжието на убийството, и човек, който по онова време е живял в Чатсуърт. ДНК съответствие. Знаете ли какво е това?
Верлорън кимна.
— Знам. Като в случая с О’Джей Симпсън.
— Това съответствие не означава, че лицето е убиецът на Ребека, а че е било близо до престъплението и по тоя начин приближава и нас.
— Кой е този човек?
— След малко ще стигна и до това. Но първо искам да ви задам няколко въпроса, свързани с вас и случая, господин Верлорън.
— Какво ви интересува за мен?
Бош усети, че събеседникът му се напряга. Осъзна, че навярно е проявил неблагоразумие с този човек, като погрешно е взел мястото му в кухнята за признак, че е здрав, и е забравил предупреждението на Райдър за особеностите на бездомниците.
— Бих искал да науча някои неща за случилото се с вас през годините след убийството на Ребека.
— Какво общо има това?
— Може би нищо, но искам да знам.
— Случи се това, че се препънах и паднах в черна дупка. Отне ми много време да видя светлината и спасението. Имате ли деца?
— Едно. Момиче.
— Тогава разбирате какво искам да кажа. Изгубвате детето си така, както аз изгубих своето, и толкова, приятелю. Край. Вие сте като празно шише, хвърлено през прозореца. Влакът си продължава, обаче вие лежите до релсите. На парчета.
Бош кимна. Знаеше всичко това. Водеше живот на мъчителна уязвимост: разбираше, че онова, което се случва в един далечен град, определя дали той ще живее, дали ще умре, или ще пропадне в същата черна дупка като Верлорън.
— След смъртта на дъщеря си сте изгубили ресторанта, нали?
— Да. Това беше най-хубавото нещо, което можеше да се случи. Имах нужда от това, за да открия кой съм всъщност. И да намеря пътя си дотук.
Хари знаеше, че такива емоционални защитни средства не са стабилни. По логиката на Верлорън можеше да се каже, че смъртта на дъщеря му е най-хубавото нещо, което е можело да се случи, защото е довела до загубата на ресторанта, която е станала причина за всичките му прекрасни открития за себе си. Това бяха пълни глупости и двамата го разбираха. Просто единият не можеше да го признае.
— Разказвайте, господин Верлорън — рече Бош. — Оставете всички проповеди за срещите си и за дрипльовците на опашката. Разкажете ми как сте се препънали. Разкажете ми как сте паднали в оная черна дупка.
— Току-що го направих.
— Не всеки, който изгуби детето си, пада в дупката. Вие не сте единственият, с когото се е случило такова нещо, господин Верлорън. Някои хора излизат по телевизията, други се кандидатират за Конгреса. И не ми казвайте, че е защото сте обичали дъщеря си повече от тях. Всички обичаме децата си.
Верлорън се умълча и силно стисна устни. Бош виждаше, че го е разгневил. Това и целеше. Трябваше да го притисне.
— Добре — накрая въздъхна бащата. — Добре.
И толкова. Мускулите на долната му челюст се стегнаха. Мъката от тези седемнайсет години се беше отпечатала на лицето му. Хари можеше да я прочете като меню. Мезета, основни ястия, десерти. Разочарование, гняв, безнадеждна скръб.
— Кое е добре, господин Верлорън?
Верлорън кимна и свали и последната стена.
— Бих могъл да обвинявам вас, обаче трябва да обвиня себе си. Аз изоставих дъщеря си в смъртта, детектив. И тогава единственото място, където можех да се скрия от предателството, беше бутилката. Бутилката отваря черната дупка. Разбирате ли?
— Опитвам се. Обяснете ми какво значи „да обвинявам вас“. Ченгетата ли имате предвид? Или белите?
— Имам предвид всичко.
Верлорън се завъртя на стола си и опря гръб на стената до масата. Взря се във вратата, която водеше към уличката. Не гледаше Бош. На детектива му се искаше да вижда очите му, ала бе готов да остави нещата на течението, стига бащата да продължи да говори.
— Тогава да започнем с ченгетата. Защо обвинявате ченгетата? Какво са направили?
— Нима очаквате аз да ви кажа какво сте направили вие?
Бош внимателно помисли, преди да отговори. Усещаше, че това е преломният момент в разговора, и предчувстваше, че този човек има да сподели нещо важно.
— Да започнем с факта, че сте обичали дъщеря си, какво ще кажете?
— Разбира се.
— Случилото се с нея изобщо не е трябвало да се случва, господин Верлорън. Аз не мога да променя нищо. Но мога да се опитам да говоря от нейно име. Ето защо съм тук. Няма да направя същото като ченгетата преди седемнайсет години. Ако още обичате дъщеря си, ако ви е скъпа нейната памет, ще ми разкажете историята. Ще ми помогнете да говоря от нейно име. Това е единственият начин да изкупите онова, което сте направили тогава.
Верлорън закима още по средата на речта на Бош. Детективът разбра, че го е спечелил, че бащата ще разкрие душата си. Ставаше въпрос за изкупление.
По лявата буза на Верлорън се търкулна самотна сълза, почти незабележима на фона на тъмната му кожа. Някакъв мъж в мръсни кухненски бели дрехи влезе в стаята с бележник в ръка, но Бош побърза да му даде знак да се махне. Зачака и Верлорън най-после заговори.
— Предпочетох себе си пред нея и накрая така или иначе се изгубих.
