Маки — можеше да даде на Маки възможност да изгради защитата си върху тезата, че е притежавал оръжието преди, но не и по време на убийството. Щеше да е рискован ход да признае, че оръжието на убийството е негово, но ДНК съответствието предполагаше, че най-вероятно ще направи този ход. След като науката не можеше да посочи точно кога са останали в пистолета кръвта и тъканта, Бош виждаше зейнала дупка в обвинението на прокуратурата. И защитата спокойно можеше да се провре през нея. За пореден път усети, че джакпотът им се изплъзва. Науката едновременно дава и взима. Имаха нужда от още.
Следваше доклад от отдел „Огнестрелно оръжие“, на който бяха възложили да проследи произхода на оръжието на убийството. Серийният номер на колта бил изпилен, ала в лабораторията го възстановили с помощта на киселина, която подчертала местата с по-голяма плътност в метала, образувани в резултат от производственото отпечатване на номера. Оказало се, че пистолетът бил купен от производителя през 1987 -а от магазин за оръжие в Нортридж. Купил го мъж, който живеел в Чатсуърт на Уинетка Авеню. По-късно собственикът го обявил за откраднат — на 2 юни 1988-а домът му бил ограбен, само месец преди да убият Ребека Верлорън.
Този доклад донякъде беше в тяхна полза, защото освен ако Маки нямаше връзка с първоначалния собственик на оръжието, обирът съкращаваше периода, през който заподозреният можеше да го е притежавал. Това правеше по-вероятно колтът да е бил у него през нощта, в която Беки Верлорън бе отвлечена от дома си и убита.
В папката се съдържаше и докладът за самия обир. Пострадалият се казваше Сам Уайс. Живеел сам и работел като озвучител в студиото на „Уорнър Брадърс“ в Бърбанк. Бош прегледа текста и намери само един интересен момент. В частта за наблюдения на следователя се посочваше, че лицето купило пистолета за самозащита, след като било подложено на телефонен тормоз и било заплашвано, тъй като било от еврейски произход. Сам Уайс съобщаваше, че не знаел как невписаният му в телефонния указател номер е попаднал в ръцете на човека, който му отправял заплахите, и нямал представа с какво ги е предизвикал.
Бош набързо прегледа следващия доклад от отдел „Огнестрелно оръжие“ — отнасяше се за използвания при отвличането зашеметител. В доклада се казваше, че пет и половина сантиметровото разстояние между контактните точки, определено по следите от изгаряне по плътта на жертвата, отговаря единствено на професионален модел, произвеждан от компанията „СейфтиЧардж“ в Дауни. Този модел се продавал в магазини и се разпространявал по пощата — по време на убийството в употреба били над хиляда и двеста броя. Бош знаеше, че без самото устройство е нямало начин да свържат следите по тялото на Беки Верлорън с вероятен притежател. Поредната задънена улица.
Продължи нататък — прегледа серия снимки с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра, заснети в дома на Верлорън след откриването на трупа. Знаеше, че детективите са ги направили, за да се подсигурят. Първата следствена версия беше бягство от вкъщи. Управлението бе хвърлило всички сили в следствието едва след откриването на трупа и заключението от аутопсията. Пет дни след съобщението за изчезването на момичето полицията се бе върнала в къщата и я бе обявила за място на престъпление. Въпросът беше какво е било изгубено за тези пет дни.
Снимките включваха изглед отвътре и отвън на трите входни врати на къщата — предна, задна и през гаража-както и няколко близки кадъра на ключалките на прозорците. Имаше и няколко от спалнята на Беки Верлорън. Бош веднага забеляза, че леглото е оправено. Зачуди се дали го е оправил похитителят, за да инсценира самоубийство, или Просто по някое време го е направила майката на Беки. През дните, докато се е надявала дъщеря й да се прибере.
Леглото бе с бяло-розово покривало на котенца, което напомни на Бош за някогашното покривало на собствената му дъщеря. Подхождаше за дете, много по-малко от шестнайсет години, и детективът се запита дали Беки Верлорън го е пазила от носталгия, или като някаква психологическа защита. Наборът не се спускаше равномерно до пода — бе прекалено дълъг и от едната страна бе паднал, а от другата — натикан навътре.
Имаше снимки на скрина и нощните шкафчета. Стаята беше отрупана с плюшени играчки от детството на Беки. По стените бяха залепени плакати на музикални групи от най-различни периоди. Един плакат на филм с Джон Траволта датираше отпреди три негови възвръщания на сцената. Спалнята беше спретната и подредена и Бош пак се зачуди дали са я заварили така сутринта, когато бяха установили, че Ребека Верлорън е изчезнала, или майка й е разтребила в очакване на завръщането на дъщеря си.
Знаеше, че е трябвало да заснемат фотографиите като първа стъпка от огледа на местопрестъплението. Никъде не забеляза прах за сваляне на пръстови отпечатъци или каквато и да било друга следа от безпорядъка, който идваше с натрапването на криминалистите.
Следваха справки за разговори, които детективите бяха провели с множество ученици в „Хилсайд“. Списъкът на първата страница показваше, че следователите са приказвали с всички от класа на Беки Верлорън и с всички момчета от горните класове в гимназията. Имаше и сведения за разговори с неколцина учители и администратори.
Към тази група материали се отнасяше и справка за телефонен разговор с едно бивше гадже на жертвата. Момчето се преселило със семейството си на Хаваите година преди убийството. Към справката беше приложено потвърждение за алиби, в което прекият шеф на тийнейджъра съобщаваше, че момчето миело коли в агенция за автомобили под наем през дните на и след престъплението — с други думи, нямаше вероятност да е било в Лос Анджелис, за да убие Беки.
Имаше справки за разговори със служители в „Айланд Хауз Грил“, ресторанта на Робърт Верлорън. Дъщеря му тъкмо започнала да работи през лятото като помощник главна сервитьорка през обедните смени. Нейно задължение било да заведе гостите до масата им и да им поднесе менюто. Бош знаеше, че в ресторантите често назначават на нископлатена работа в кухнята кого ли не, но Робърт Верлорън бе избягвал да наема хора с криминално минало и бе разчитал на множеството сърфисти и други свободни души от плажовете на Малибу. Тези хора едва ли бяха имали много възможности за контакт с Ребека, която беше работила в салона, ала следователите въпреки това ги бяха разпитали и явно ги бяха оневинили.
Освен това детективите бяха съставили хронология на движенията на Ребека Верлорън в дните преди убийството. През 1988-а Четвърти юли се паднал в понеделник. Беки прекарала по-голямата част от празничния уикенд вкъщи, само в неделя пренощувала с още две момичета у тяхна приятелка. Приложените справки за разговори с трите тийнейджърки бяха дълги, но не съдържаха информация със следствена стойност.
В понеделник, Четвърти юли, Беки си била вкъщи, после заедно с родителите си отишла в Балбоа Парк да гледа фойерверките. Това била една от редките вечери, през които Робърт Верлорън почивал, и той настоял семейството да я прекара заедно, за голямо съжаление на Беки, тъй като изпускала купон в района на Портър Ранч.
Във вторник Ребека отишла с баща си в ресторанта, за Да поеме обедната смяна като помощник главна сервитьорка. В три часа Робърт я закарал вкъщи, подремнал и после потеглил обратно за вечерната смяна в „Айланд Хауз Грил“ горе-долу по същото време, по което Ребека тръгнала с колата на майка си да вземе дрехите от химическо чистене.
Нито един от елементите в хронологията на събитията не се стори подозрителен на Бош. Следователите като че ли не бяха пропуснали нищо.
Следваше разпечатка на официалния разговор с родителите, проведен в Девънширския участък на 14 юли, повече от седмица, след като семейство Верлорън съобщили за изчезването на дъщеря си. Детективите вече бяха разполагали с много материали по случая и бяха задавали конкретни въпроси. Бош внимателно прочете текста, колкото заради отговорите, толкова и заради представата за гледната точка на следователите, която можеше да получи.
