безопасна позиция, просто няма да има фойерверки. Не можем да го допуснем. Ако не заемем позицията, няма да сме в състояние да видим в случай, че целият склон пламне от някоя случайна ракета. Разбирате ли какво искам да кажа?
Бош забеляза, че Пауърс се подхилва, но не му обърна внимание и впери поглед отново във Фридман.
— Колко време ви трябва, за да заемете позиция?
— Най-много десет минути. Просто трябва да стигнем дотам, преди фойерверките да започнат.
— Значи имаме час и половина?
— Вече около час и двайсет и пет минути. Доста хора там долу ще се разбеснеят, ако не получат своите фойерверки.
Бош разбираше, че решението просто не зависи от него.
— Почакайте тук. Ще си тръгнем след час и петнайсет минути. Не отменяйте шоуто.
— Сигурен ли сте?
— Можете да разчитате.
— Детектив?
— Да?
— С тази цигара нарушавате закона.
Той кимна към покрития със спрей надпис.
— Съжалявам.
Бош излезе на пътя, за да смачка угарката, а Фридман се насочи обратно към хората си, за да предаде по радиостанцията, че шоуто ще се състои. Детективът схвана опасността и го настигна.
— Можете да съобщите, че фойерверки ще има, но не споменавайте нищо за трупа. В противен случай пресата веднага ще се появи, във въздуха ще започнат да кръжат хеликоптери.
— Ясно.
Бош му благодари и насочи вниманието си обратно към Пауърс.
— Не можете да разчистите едно местопрестъпление за час и петнайсет минути — каза полицаят. — Патоанатомът дори още не е пристигнал.
— Това си е мой проблем, Пауърс. Написа ли нещо за мен?
— Още не. Занимавах се с онези момчета. Нямаше да е зле, ако някой от вас имаше радиостанция там с вас.
— Тогава ми разкажи всичко от самото начало.
— Какво да разкажа? — попита Пауърс, като кимна по посока на площадката. — Защо някой от тях не разговаря с мен? Едгар или Райдър?
— Защото са заети. Ще ми разкажеш ли най-после, или не?
— Вече разказах всичко.
— Отначалото, Пауърс. Каза ми какво си направил, когато си проверил колата. Какво те накара да я провериш?
— Няма много за разказване. Обикновено наминавам оттук всяко дежурство да изхвърлям боклука.
Той посочи нагоре към хребета оттатък „Мълхолънд“. По него се виждаше редица от къщи, повечето от които бяха издигнати на конзоли и сякаш висяха във въздуха.
— Хората там горе постоянно се обаждат в участъка и казват, че тук долу палели лагерни огньове, правели се бирени купони, извършвали се дяволски ритуали и Бог знае още какво. Предполагам, че им пречи на гледката. А те не искат нищо да разваля гледката, която им е струвала един милион долара. Така че идвам тук и събирам боклука. Обикновено са отегчени малки пикльовци от долината. Пожарната охрана беше заключила портата тук, но един комбайн мина през нея. Оттогава минаха шест месеца. На градските власти им трябва поне година, за да поправи каквото и да е тук. По дяволите, преди три седмици поисках батерии за фенерчето си и още чакам да ги получа. Ако сам не си бях купил, щях да карам шибаните нощни дежурства на тъмно. На градските власти не им пука. Тези гр…
— Та какво за ролса, Пауърс? Да не се отклоняваме от темата.
— Да, добре, обикновено минавам оттук доста след мръкнало, но заради шоуто в амфитеатъра днес пристигнах рано. И тогава видях ролса.
— Значи си дошъл по своя инициатива, така ли? Без да има оплакване от къщите на хълма?
— Не. Днес просто наминах по своя инициатива. Заради шоуто. Реших, че може да има нарушители.
— А имаше ли?
— Неколцина — хора, които чакаха да слушат музиката. Обаче не бяха от обичайната сган. Това е изтънчена музика, предполагам, че може да се каже така. Във всеки случай ги изгоних и когато си тръгнаха, ролсът си беше там. Но нямаше кой да го кара.
— И ти го провери.
— Да, пък и познавам тази смрад, човече. Отворих багажника със шперца и той беше вътре. Трупът. После се отдалечих и повиках спецовете.
В начина, по който произнесе последната дума, се долавяше нотка на сарказъм. Бош ней обърна внимание.
— Взе ли имената на някои от хората, които си изгонил?
— Не, както вече ти казах, първо ги изгоних и чак после забелязах, че в ролса няма никой. Вече беше прекалено късно.
— Ами снощи?
— Какво снощи?
— Минавал ли си оттук?
— Не. В неделите съм свободен.
— А в съботите?
— На работа съм. Свободен съм в неделя и понеделник. Днес просто си отработвам ваканцията.
— Тогава идвал ли си насам в събота?
Пауърс поклати глава.
— В събота трета смяна винаги е натоварена, чак до полунощ. Нямах време да се размотавам, а доколкото ми е известно, не сме получавали оплакване… така че изобщо не съм минавал оттук.
— И просто си отговарял на радиосигнали?
— Цялата нощ беше адски напрегнато. Даже не успях да вечерям.
— Да не правиш почивка за вечеря — това е истинско призвание, Пауърс.
— Какво трябва да означава това?
Бош разбра, че е допуснал грешка. Пауърс бе изтъкан от професионални разочарования, а той беше поставил пръст в раната. Полицаят отново почервеня и бавно свали тъмните си очила, преди да заговори.
— Чуй какво ще ти кажа, пуяк такъв. Ти си минал между капките по времето, когато е можело. А останалите от нас? Ние… аз се бъхтя да се добера до златната значка от толкова много години, че не мога да ги преброя, и имам горе-долу също толкова шанс, колкото и онзи в багажника на ролс ройса. Но не се предавам. Все още съм тук и по пет нощи на седмица отговарям на радиосигнали. На вратата на колата ми пише „Закриляй и пази“ и аз правя точно това, човече. Така че не ми дрънкай тези глупости за призванието.
Бош се поколеба и не каза нищо, докато не се увери, че Пауърс е свършил.
— Виж, Пауърс, нямах намерение да те обиждам. Разбираш ли? Искаш ли една цигара?
— Не пуша.
— Добре, хайде да опитаме пак. — Той изчака, докато ченгето отново си сложи огледалните очила и като че ли се поуспокои. — Ами в петък вечер? Минавал ли си оттук?
— Минах оттук рано. Към осем часа. Тогава ролса го нямаше. Бош кимна.
— Винаги ли патрулираш сам?
— Аз съм „З“ патрул.
Бош отново кимна. Патрул „Зебра“. Полицай с най-разнообразни функции, което означаваше, че се занимава с всякакви сигнали, обикновено дребни, докато патрулите от по две ченгета поемаха по- съществените и навярно опасни случаи. Зебрите пътуваха сами и често обикаляха свободно цялата
