по кувертата. В парахода има и книжарница, отгдето можеш да си купиш разни книги, преимуществено белетристика: французки, испански и английски. В един и половина часа има lunch, менюто на който е всеки ден еднакво. Този lunch се дава повече като ослабително, отколкото като ядение; стига ти да си насипеш повечко компот от сушени сливи, за да нямаш нужда от Hunyadi Janos. Това приготвя стомаха към обяда, който се подава часа в 6. В течение на деня пътниците попривикват към клатението и обикновено на обяда се явяват повечко лица. Салонът има по-тържествен вид, чува се повече шум и веселба. Нашите парижани подхвърлят по някоя острота към съседната трапеза, на която сядат техните полусветски компатриотки. Последните не остаят длъжни и се почва дуел на остроти, които възбуждат лека-полека вниманието на всички пасажери и при някой остроумен въпрос или отговор целият салон се залива с ха-ха, хи-хи, за крайно неудоволствие на скромните сестри Исусови, които се червят и още повече крият девствените си лица в крилатите бели капишони, като бързат с безгласна молитва да отразят изкушенията на лукавия. Бедните калугерици и да имаха по някой грях, те го изкупиха с морското страдание, а особено пострада милата, божествената полячка soeur Clemence. Тя от сутрина до вечер, по-луизлегната на полегатия стол на кувертата, окръжена с възглавнички от грижливите сестрици, раздаваше с полузатворени очи едва уловими небесни усмивки на тия, които отдалеч се любуваха на изнеженото й до безплътност лице. Туй не мога да забравя: бях седнал случайно (я случайно, я кой знае…) на няколко шага срещу Клеманс, върху която бяха съсредоточени нежните грижи на всичките сестри; параходът се люлееше над вълните, като вдигаше и слагаше плавно седящата насреща ми група. Мене ми се чини, че soeur Clemence не толкова страдаше, колкото кокетничеше със страданието си; инак защо бяха тези въздишки, тези чудни, тези тънки, нежни божествени усмивки. Най-сетне морето поутихна, слънце изгря, всички се развеселиха, а тя все в същата поза, с полузатворени очи и със същата въздишка, и със същата усмивка. Кой знае какво се случи с мене, аз, по стара юношеска привичка, взех карандаша, па (извинете за сантименталността) надрасках почти безсъзнателно тези редове:
…Не е ден, не са два. И все еднообразно. Запознал си се с парахода и все едно и също гледаш, едно и също чуваш, а пък удоволствието е в разнообразието. Наистина, soeur Clemence е божествена, но да беше и сама Психея — пак ще я гледаш, ще й се нагледаш.
По някой път на хоризонта се покаже кораб и виждаш, всички се спущат в каютите за биноклите си и като увиснат на борда, гледат, гледат, като че кой знае какво зрелище. Птичка някоя се покаже над вълните — и целият параход вика: „Птичка, птичка!“ И тичат пасажерите да гледат птичката, като че някое рядко явление. Риба ли някоя се преметне над вълните — цяла тревога. Рибата се скрила отдавна в дълбочините и пътниците все продължават да гледат и да спорят за вида и за величината й. Щастливата риба се превръща на делфин, на морж, на акула, на кит; расте от един метър на два, на пет, на десет — колко е силна потребността от разнообразие! Ние в дворец плаваме, но как ни омръзва този дворец. Един пуст, леден бряг би бил много по-привлекателен. И ние видяхме такъв бряг. Това беше в сряда подир пладне, на петия ден след тръгванието ни от Хавър. Видяхме по едно време, че един от служащите в парахода се затече към борда и се втренчи с бинокъла към една точка на запад. Ние всички издигнахме биноклите си по същото направление. И гледаме — дим! Някой кораб гори. Какъв чуден дим, не се разсейва, като че окаменял. Не, не е дим, това са платната на някой кораб. Но какви чудни платна!… Лед, ледена гора! — извика опитният морски служител. И наистина, откъсната от Ледовития океан, таеща от водата и слънцето и подтиквана от вълните, към нас величествено се приближаваше една чудесна, с няколко остри върхове ледена гора. В средата, между върховете, водата пролизала един грот, отвърстието на който беше окичено с ледени сталактити. Сянката даваше тъмносин цвят на грота, площадът между върховете беше ясносин, основанията на конусите млечнобели, а нагоре се избистрили като кристал, пък самите върхове на конусите при елмазния си блясък имаха една тънка игра между светлосинкава със светлорозова боя. Това беше цяло събитие за пътниците. Фантазията на някои дотолкова се разигра, че те виждаха даже бели мечки в грота на ледената гора. Гората се скри зад хоризонта, а пътниците все гледаха в туй направление. Те биха гледали и спорили до мръкнало, ако не им привлякоха вниманието прекрасните фонтани, с които едно стадо китове беше украсило Атлантическия океан на разстояние около два километра от нашия параход.
Този ден беше цял празник. Парижаните дойдоха на себе си. И парижанките също… И се почна… че песни ли не щеш, че танци ли не щеш; та като се смеси Марсилезата с тара-ра-бум-бия и кадрилът с малко канканец, па параходът се клати, па паданица, па ставаница, па… и още нещичко отгоре, е, че, правичката да си кажа, изглеждаше малко… съвсем весело. И калугериците бяха на кувертата; soeur Clemence беше там. Горките! А шестимата глухонеми падат от смях и си изпотрошиха пръстите да си споделят удоволствието. И те са парижани. Единият от тях не можа да устои против изкушението, ръмжа, скимтя усмихнат до уши, па като плесна с ръце, замаха с шапката над главата си и под такта на тара-ра-бум-бия нозете му се замятаха над главите на демоазелите. Изпопадаха от смях всички, и калугериците се разкискаха. Весел целият параход. Долу третокласните писнали със свирки, с хармоники, запели, заскачали, да ти е драго да гледаш; намерили една налудничава каталанка, окръжили я, пляскат по такт с ръце и тя се върти на пета, размахва алена кърпа над глава. Празник! И какви не щеш екземпляри между емигрантите! Всички части на света като че имат тука свои представители.
Тъй минуваха вечерното си време пасажерите само след четвъртия ден от пътуванието ни, когато се привикнаха на люлението и се възстановиха от морската болест. Първите три дена почти целият параход беше мъртъв.
В тези дни ний устройвахме разни комедии долу, в каютите. Съберат се пред нашата каюта всичките парижани; канадският консул, бай Пенчо аеронавтът, бай Ватковият син, и не си лягаме, догде не пожелаем
Събота. Днес е последният ден от морския ни път. Ние станахме преди изгряванието на слънцето. Океанът беше тих, небето ясно и ние тази сутрина за пръв път имахме удоволствие да видим величествения изгрев на слънцето. Днес всички са здрави, бодри и весели. Всякой се въоръжил с бинокъл и като че сега ще се открива Америка — всякой ламти пръв да види сушата. Всичките обтегнаха биноклите си право към запад, а пък нашият другар Филарет, без всякакъв бинокъл, по едно време току простря ръката си с обтегнат показалец към северозапад и верен на историята, извика тържествено: „Тегга! Тегга!“ И наистина, в това направление се показа една тясна ивица от Long Island. Около три часа след това се показаха брегове и към югозапад. Ние влизахме вече към пристанището на Ню Йорк. Първо, което жаждахме да видим, то е славната Статуя на свободата. Всякой фар, всякой фабричен комин ние считахме за самата статуя. Ето най- сетне и статуята, стъпила твърдо на широкия гранитен пиедестал, издигнат всред залива, държи величествено светилника на прогреса. Но, право да си кажа, тази статуя при това, което се представя пред очите на пътника, съвсем не прави очакваното впечатление. Който е видял и се е качил до върха на Айфеловата кула, него по-трудно ще го учудиш с каквато и да била сграда. Да се представи една обща картина на всичко туй, което се изпречва пред очите на пътника, посещаващ за пръв път нюйоркското пристанище, е нещо положително невъзможно. Кое да гледаш по-напред? Ако хвърлиш поглед към движущите се кораби, там ти остаят очите; нищо подобно не среща човек ни в едно от европейските пристанища. Морските кораби за далеко плавание толкова не се забелязват и не са те, които обръщат вниманието ви — оригинални са местните кораби. Погледнеш и едновременно виждаш стотини параходи от всевъзможна величина и конструкция порят наляво и надясно водите на триединния град и с най-отчаяни писъци и тревожни сигнали едва успяват да избягнат сблъскванието Тук видиш триетажен разкошен речен параход, осеян с пъргави американци, които поздравяват европейския си гост, като махат сламените си
