думица тези чудни хора! Мълчание гробно! Само непрекъснато едно звънтение се чуваше някъде откъм дъното на грамадния, с мраморни колони, с огледални стени ресторан, потънал в електричество. Около двадесетина негри с фракове мълчаливо разнасяха яденията по масите. Като че не си в действителния мир! Ние в ада ли, в рая ли попаднахме. Какъв рай, що щат дяволи в рая! Като че насън виждам всичко това или като че някой ти разказва за нещо чудно, за нещо фантастическо и горещата фантазия рисува след разказа картини. Същото чувство изпитвах аз в юношеските си години, като четях откъслеци от „Хиляда и една нощ“ или за франкмасоните, или за инквизицията. Не успях аз да се свестя от туй поразително впечатление, което не съм в състояние да очертая — видях, че един грамаден негър се приближи с импозантността на Бисмарка към нашата маса, в едната ръка с карандаш, в другата — една книжка. Той вдигна карандаша нагоре и удари два пъти по книжката. Явиха се двама негри — едина сложи пред нас картата за яденията, другият — три чаши вода с лед и се оттеглиха. Ние се изгледахме. Докторът повъртя, повъртя чашата: „А бе вие гладни ли сте, мене хич ми се не яде — вода ми се пие“ — и дигна чашата с ледената вода на празен стомах. „Ама я виж за всеки случай какво има в картата.“ В картата имаше триста работи, ама кой ги разбира! Еле разбрахме, че има супа, розбив, бифтек и десерт. И туй стига. Негърът ни гледа, гледа, па видя, че не сме хептен американци, и ни предложи да ни аранжира сам един обяд. Туй беше първата дума, която чухме. O, как се зарадвахме ние на тази необикновена за един американец любезност. Дадохме съгласието си; черният се поклони и изчезна. Другият негър забеляза празната чаша на доктора и я допълни с една едва уловима усмивка. След малко яви се нашият официант и поднесе на всякого от нас по един резен пъпеш и по една лъжичка. Благодарим за угощението! „Е, докторе, след ледената вода как ти се струва пъпешът?“ — обърнах аз на шега. Какво да се прави! Нов свят, нови обичаи! Взехме лъжичките и задълбахме пъпеша. Яви се негърът, изчисти масата и ни попита „кафе или чай“. Е, хубава работа! Че туй ли му е обядът! Сега знаем вече какво значи всичко това, но в онзи момент! Нямаше как да се разправим и казахме „кафе“. Той отиде до една маса и като се върна, изсипа пред всякого от нас по половин дузина ножове, вилици и лъжички! Опак работа! Туй за кафето ли е! Та като почна оня ми ти дявол да мъкне ядения, риби, меса, омари, соуси, салати, сладки, разхладителни, фрукти — ние се спряхме, па го гледаме! И ни напуши смях. Иди им разбери на тези американци! Черните се изправиха настрана и като че очакваха да видят „дивите“ европейци да ядат банани с риба или крем със салата.
Не зная какво мнение си съставиха те за нас, но ние в края на обяда решихме едногласно, че едва ли в някоя част на земното кълбо ще има по-безвкусна кухня от английската, присадена и в Америка. Във време на обяда не забелязахме никого от гостите да пие вино или пиво — пред всякого имаше само чаша с ледена вода. И ние се подчинихме на обичая, ядохме кървави безсолни меса с бледни соуси и ги поливахме с гнила ледена водица. Донесоха кафето; кафе само по себе си добро, високо качество, но американската ръка го упоразила. Обръщахме се да видим дали някой пуши цигара. Никой. Да пуши ли! Та на него целият салон ще погледне като на крайно невъзпитан человек, а пък особено ако в салона има някоя дама — а, то би бил величайши скандал! Но същите тези благовъзпитани американци, страстни любители на комфорта, да има в някой салон и триста дами, ще считат за нещо най-обикновено да останат по жилетка и да си вдигнат краката на друг стол или даже на масата и в тая живописна поза да четат вестници. Взехме си шапките и навън. Никой не поиска да платим ядението. Всичко се разплаща на тръгвание. Щом спряхме долу, в залата, „парижанчето“ изпъкна отпреде ни с предложение на услугите си. „Я ни заведи ти, момче, да си сръбнем по една бирица, както е дал господ.“ В такъв смисъл ние се възползувахме за пръв път от услугите на младия интерпретор.
Излязохме на Broadway. Тази е най-широката, най-дългата и, с изключение на крайбрежието, най- живата улица, която пресича Ню Йорк почти по цялата му дължина. По средата на улицата, постлана по всичката й дължина с хубави камъни, по два реда релси, сноват почти един след други кабелни, нови, чисти трамваи, които вървят от самото крайбрежие до нюйоркския централен парк; туй разстояние се минува почти за един час и струва само 5 цента (25 стотинки). Освен тези трамваи хиляди други омнибуси, дилижанси, товарни кола, фиакри, кабриолети, ръчни кола, велосипеди до такава степен задръстят улицата, щото по някой път за пешеходците, по тротоарите з положително невъзможно да пресекат улицата без помощта на полисмените, които, винаги нащрек, величествено регулират движението. Какви гиганти, какви хубавци тези полисмени! Разказваха ни, че полисмените освен по образование, по нравствено достойнство, по знание на града и жителите, избирали ги и по-известна мярка за височина, дебелина, тежест и външен изглед. И, наистина, кат ги видиш отдалеч, изправени на края на тротоара, при кръстопътищата, високи, атлетически сложени, красиви, с чисти, като че сега облечени униформи от сиво сукно, препасали с колани умерените благоутробия, със сиви каски, бели ръкавици и вместо сабли и револвери само е по едно късо, 50 сантиметра дръвце в ръката — ще помислиш, че са паметници, поставени за украшение на града. Какви интелигентни физиономии и колко достойнство в позата и изражението на лицата им! Ни една секунда те не губят, съзнанието за великата обязаност, която обществото им е възложило — да пазят реда и тишината, да охраняват честта, живота и имота на гражданите. И как пазят! При туй трескаво движение, при тази навалица на хиляди претрупани със стоки или пътници кола, при хиляди пешеходци, те няма да си дерат до пресипвание гърлото, няма да чуеш: „А бе, кьорав ли си бе, хей ти, с черната шапка, не виждаш ли, че отзаде ти кола вървят“ — няма нищо подобно. Но когато навалицата стане толкова голяма, щото пътниците се натрупат на тротоара и не е възможно да се мине през улицата, американският полисмен, без да проговори дума, повдига пръста си нагоре и в един миг всичкият необзорим хаос от кола като че се окаменява на мястото си: образува се свободна ивица и тогава той дава знак на пешеходите да продължават пътя си; но пешеходите нямат край, колата чакат; тогава той пропуща само събравшите се накуп пешеходи, а към идущите повдигне ръка и те се заковат на местата си, и даде знак на колата да продължават до ново натрупвание на пешеходи. И всичко мирно, гладко… Та си спомних за нашите полицейски!… Нали си вездесъщ, господи!…
Най-красива улица, която съм видял в Европа, тя е несъмнеио Ringstrasse във Виена. Ни в Париж, ни в Лондон няма тъй широка, тъй чисто постлана, о такива тротоари, с таквизи алеи и с толкова наедно сбрани грамадни и с прекрасна архитектура, като че сега построени, част-ни и обществени здания. Като се спрете на площада между царския театър, градския съвет и парламента, пред очите ви, накъдето и да се обърнете, се представлява до такава степен величествена и завършена картина, щото напразно би напрягали фантазията си да си представите нещо по-изящно в архитектурно-художествено отношение. Но, признавам се, нюйоркският Broadway ми направи не-сравнено по-силно впечатление. Ringstrasse е една изящна, от мрамор изваяна хубавица; Broadway е една мила, а шаровете на дъгата облечена, вечно танцующа балерина. Окото ти не стига до края на улицата, тя теснее, бледнее, сключва се в перспектива н изчезва към морето. С нищо не може да се сравни тази поразителна, като че бистро трептяща пъстрина на улицата. По цялата улица напразно ще търсиш две здания еднакви. Разнообразни са те по архитектура, по-широчина, по височина, по боя. Не само отделните здания, ами и фасадът на всякой магазин в едно и също здание е съвършено различен. Всякой домовладелец се старал тъй да си построи къщата, тъй да я украси, тъй да я нашари, че само тя да ти се хвърли в очи; а пък всякой търговец под едно и също здание се старае как по- оригинално да си украси фасада, щото и слепият да го види. Един, гледаш, издигнал здание на осем етажа, украсил го с гранитни колони и с разкошни стълби; но съседът му след малко издига на дванадесет етажа, украсява го с мраморни колони и ще го измаже с таквази светла боя, щото и най-разсеяният ще се огледа; ама конкуренцията няма граници п виждаш, че трети съсед пуснал в облацнте един петнадесететажен гигант, па като го лъснал с някоя кървавочервена или яснопурпурова боя, та я виж-ваш на двадесет километра от Атлантическия океан. Иди, че не наемай магазин в таквази къща. И по всичките тези етажи лъщят всевъзможни надписи по стени, по балкони, по прозорци, над стрехите, че и над комините даже. Гледаш и ти се премрежват очите от тези гиздави колоси, па като ти се спусне окото на улицата… Вавилон! (Ама че го уподобих и аз! Колко са глупави, като си помислиш сериозно, тези сравнения с древността…) Като че някой пожар или друга грозна стихия е погнала жителите на триединния град, обградила ги е и ги задръстила в тази улица с всичката им жива и нежива стока и те се мятат назад-напред и търсят изход. Но и туй сравнение не струва пет пари: от една страна, е прекалено, а от друга — не отговаря на характера на движението. Никакви сравнения с пожари и други стихии си нямат мястото, особено като погледнеш с какво хладнокръвие чистокръвните янки са насядали вътре или пред магазините си, па като се съблекли по жилетка или просто по ризица, та като си дигнали нозете кой на прозорец, кой на други стол, кой на маса, па си захапали цигарите и хем пушат, хем час по час цвъкат като същински шопи, хем си четат дневните газети. А че минувал свят, че се сплъчкали хиляди коне и кола, че лети като мълния пожарната команда — хич не
