ще и да знае: пуши, цвъка и чете… Стига толкова за Broadway: и до утре да пиша — все едно, догдето не го видите и догдето не видите пристанището, няма никой път да имате ясно понятие за чудния Ню Йорк.
Поменах пожарната команда и мястото му е да кажа, че страшно много пожари избухват в американските градове. Устройството на пожарните команди е достигнало до съвършенство: прислугата, конете и колата са във всякой момент нащрек; не успее да долети тревожният сигнал, обучените коне се изправят на платформата, каишите падат на тях от плафона, закачат ги мигом по мпперите на колата и бяг; но при всичката бързина, с която се тича на помощ, пак ще видите на много места от огромни здания останали само четири черни стени, а по някои места и те порутени. Но американецът не мига, изгоряло му здание на десет етажа, той разчиства почвата и вдига ново на петнайсет етажа, много по-здраво, много по-красно. Всичките здания, разбира се, са осигурени, осигурени са и хората, но за всякой случай на прозорците на хотелите и даже на частните къщи, понеже и те не се различават от хотели, са приковани дълги въжета, според разстоянието до земята, и на стената ще прочетеш инструкция: „В случай на пожар спусни въжето от прозореца и се спущай по него.“ Благодарим за попечението! Аз, като прочетох това наставление в нашия хотел, изгледах въжето, па погледах и от прозореца надолу: там вместо двор или улица видях плоската стряха на друго вътрешно здание. Добре, ще се спусна до тази стряха, ами сетне? Може да е много гениално това приспособление с въжета, ала все си е по-добро да не става нужда от него. Аз се отвлякох. Нали бяхме се запътили да пием по една бира. Заведе ни нашият чичероне в едно доста обширно и чнстичко помещение. Всичките маси бяха празни, ако и да нямаше 9 часа вечер. Наоколо буфета имаше постоянно движение; посетители дохождат, поръчат си бира или уиски, изпият, заплатят и се оттеглят мълчаливо. Слава богу, че тази пивница не беше чисто американска, а то и ние нямаше да имаме удоволствието да се разположим около масата и със сладка приказка да си изпием по някоя чаша бира; а трябваше като онези неми, хладни посетители, като че изкуствени, человекоподобни машини да се изправим при буфета, както у нас правят хасъл пияниците, и мълчаливо да си изпразним чашите. В пивниците, съдържани от американци, няма места за сядание; всяка консумация става пред буфета; там са наслагани всевъзможни закуски на разположението на посетителите безплатно. Ако си с дебелички очи, можеш да изпиеш само една бира, а да се нахраниш хубавичко със закуски и ще правиш тази „економия“ дотогава, докато един ден стопанинът не те улови за яката и ти помогне да изхвръкнеш из вратата. За наше щастие стопанинът на тази пивница беше немец, не успял още да се американизира. Ние забелязахме, че разни хора дохождат, пият и си отиват, но един от тях постоянно стърчеше при буфета и все си сръбва по чаша и се вслушва в нашия разговор. По едно време дойде да го повика едно момиче. Той и измъмри нещо по английски, па прибави: „Иди си, бога ти!“ Той нарочно пусна тия думи като въдица, за която ние тутакси се закачихме.
— Вие сте сърбин? — попита го докторът.
— Ест, србин, и ви сте срби? — полюбопитствува той крайно зарадван.
— Българи сме.
— Све едно, ща су срби, ща су бугари — брача словени! — И без да чака покана, той седна при нас, като подаде картичката си. Оказа се, че е банатски сърбин, Неделкович; след дълги скитания по Европа дошел в Ню Йорк преди четиринайсет години; кожухарин, женен за немка. Засмян до уши от радост, че се срещнал с „брача“, той не знаеше как да изкаже удоволствието си. Преди всичко залови се да черпи. Разказа си надве-натри биографията: спомняше си епизоди от живота, особено от детинството. Четиринайсет години, уверяваше ни той, не бил продумал по сръбски, та сега като че искаше да се наприказва за цели 14 години. Не му млъкнаха устата. И на всяка фраза питаше дали вярно се изразява, проверяваше се дали не е забравил родния си език. Цял рой впечатления, които са спали толкова години покрити с нови впечатления, сега се пробудиха и забръмчаха през устните му. Спомни си той за разни обичаи, обреди, сватби; почна да проверява дали не е забравил молитвите по славянски, запя най-сетне „Христос воскресе“, за крайно удивление на посещавшите пивницата американци. Стопанинът, едър, красив, до висша степен добродушен и вечно засмян баварец, и жена му, една пълна, бяла саксонка — преситени от желязната студенина на американците, възхитиха се от сантименталностите на доволния до блаженство бай Неделкович и с позволение се присъединиха на нашата маса, която любезната госпожа затрупа с всевъзможни закуски. България, Сърбия, Бавария и Саксония си подадоха ръце, за да отразят с общи сили американския егоизъм и студенина. И победиха…
Както Неделкович, тъй и баварецът са вече американски граждани. Те са откъснати от отечествената си почва и виждаш, че искрено, с гордост се наричат американци. На бившето си отечество гледат като на нещо останало някъде там, далече, в мъглата. Интересите на щата и на града Ню Йорк са и техни интереси. Те винаги четат газети и са постоянно в течението на американските работи, като не забравят и Европа. Аз се убедих, че за бай Неделковича не е безизвестно какво се върши и в нашия забравен край. Когато той, като демократ, ни се хвалеше с победата над республиканците, чрез избиранието на Клевеленда за президент, и аз го питах на какво мнение е за последния, той с най-голяма откровеност ми каза, че „Клевеленд е до̀бър чо̀век, ама ни е државни муж, он е будала; очете да ви да̀дем Клевеленда, па да узмем вашег Ста̀мбулова, па он да додже овде, па да увати за руке ове американи?…“ Благодарим за комплимента… Аз почнах да изказвам своето възхищение от американската свобода, равноправие, от държавното им устройство, от общинското им самоуправление, от всичко туй, което ме е възхищавало при четението книжки за Америка; но бай Неделкович ме обля със студена водица, като захвана пък той да ми разправя, че „овде е таква велика корупциjа, що jе нигде нема; у вас, у Европи, лjуди су императори, овде е злато император; коj има наj-више злата, он има наj-више силе. Парица е царица, како кажу у нас“. Тази е най-благодарната тема за американците, както за устното, така и за печатното слово. „Вѐлика корупциjа“ — повтаряше бай Неделкович, като ни сочеше на раните, които раздира в обществения организъм на Съединените щати жаждата за злато.
Разправи ни той за подкупността на администрацията, на общинските власти. За грамадните злоупотребления с предприятията и обществените постройки. „С злато можеш купити и самог президента.“ В течение на тези разкази, които ме смутиха и ме накараха да се замисля, докторът ме гледаше под очилата си с една язвителна мефистофелска усмивка, като че искаше да ми каже: „Е, как си? Чуваш ли? Видя ли, че и
Неделя. След изобилната и извън пътя безвкусната закуска в хотела ние, без да се отбиваме в салоните, излязохме на Broadway, запушихме цигарите си и се упътихме към пристанището. Вчера задръстени и раздвижени като мравуняк, днес улиците бяха съвършено пусти, като че целият Ню Йорк бе измрял през нощта. Зад нас гръмна една камбана, след нея зазвучаха и други няколко камбани с разни тонове, но така скомбинирани, щото образуваха една възвишена, трогателна божествена песен. И като че чуваш даже думите на тази чудна песен, като че те моли, тегли към храма божи, Аз, като не бях чувал нищо подобно и като отчаян любител на всяка хармония, спрях се като замаян, догдето престанаха камбаните и замря в небесата последният звук. И си помислих, че и у нас приглашават благочестивите християни на молитва с разнозвучни камбани, но като ги задръгне някой клисарин, ще ти покърти ухото такава гръмотевица, щото ще почнеш да молиш бога да го вразуми и му прати изцеление от беснувание.
Ние вървяхме из безлюдний Broadway до самото пристанище и зяпахме наляво и надясно красивите и грамадни домове. Само параходите, железниците и трамваите не преставаха да бушуват. Възползувани от пустотата на улиците, на пресечението на които стърчаха само внушителните полисмени, ние обиколихме безцелно сума квартали и попаднахме случайно в една улица, пълна с банкови учреждения. Всякой дом от тази улица може да засрами който щете дворец в Европа. Внушителни, дявол да ги вземе, палати! Вдъхват ти респект и доверие тези колосални мраморни стени! Без да видиш, ще вярваш, че между тях се гнездят не златни мечти, ами цели гори от злато…
Ето и станцията на Бруклинския мост. Два трена с електрически мотори се хлъзгат като сновалки по този мост от единия бряг до другия, от Ню Йорк до Бруклин. Нюйоркските къщи са много високи, но мостът е още по-висок. Ние се изкачихме по една стълба, влязохме в трена и току захвърчахме над необозримия хаос от плоски еднообразни стрехи; сетне блесна каналът, осеян с параходчета; после пак море от стрехи. Stop! Бруклин. Едно слънце пекнало, ще ти се пръсне главата! Ами благодарение, че видяхме една аптека, та се поразхладихме. В Америка, като всичко наопаки, та и аптеките. Искаш ли сода, лимонада, трябват ли ти всевъзможни сиропи и шербети — в аптеката; марки пощенски, отворени писма — в аптеката; яйца искаш ли — и яйца има, и четки за обуща и que sais-je encore.
