Алеко Константинов

Как е станал годежа на днешната имениница с достойния внук на хаджи Ивана

I

… Беше около Рождество миналата година, когато той, потънал е един абаджийски кожух, беше се свил като кравай в закрития файтон и от време на време си промушваше нетърпеливо главицата навън погледне не наближава ли града и след всяка обсервация заглушаваше нетърпението си с по една глътка коняк от бутилката, на която дъното беше вече лъснало.

От края на града, по шосето, се показа една кавалкада (от няколко фаетона) и десетина ездачи. Той усети, че идат да го посрещнат.

„Ама че диванета! Да им се не види главата!“ — помисли си пътникът, но не че срещата го сърдеше, ами като че искаше сам пред себе си да изиграе един акт от скромност. Той погледна още веднъж из фаетона и като се убеди окончателно, че за негова среща идат, за кураж бързешком хвърли зад гърлото си последния остатък от живителната влага.

Кавалкадата пристигна и веднага фаетона му се окръжи от двадесетина старозагорски учители.

— Добре дошли! О, о! Добре дошли, господин инспектор добре дошли, г. Иванов — загъргориха изведнъж двадесет мъжки гърла, а Иванов, завит и отрупан така, щото само очите и носът му бяха оста- нали на бял свят, в отговор на приветствията процеждаше през забрадката си един звук, от който можеше да се разбере само едно „бррръ“, но посрещачите трябваше да се досещат, че високият им гост иска да каже „благодаря“.

След кратък обмен на приветствия упътиха се към града, като пропуснаха начело инспекторския фаетон. Кавалкадата влезе в Стара Загора така тържествено, щото за бабите по чешмите не остана съмнение, че е пристигнал князът или най-малко поне някой министър.

Спряха в гостилницата. Не всякой от учителите имаше смелостта да предложи гостоприемство у себе си на господина инспектора — шега работа ли е? Но имаше и куражлии, които се стараеха да покажат пред по-малките си събратя, че те са, току-речи, приятели с гостенина, но предлагаха услугите си на последния с такива изящни фрази, които трудно е да ги предаде человек с всичките им тънкости.

— Г-н Иванов — се разливаше един от тях с една до крайност подобострастна усмивка, — не смея да вярвам, не съм уверен, че вий ще бъдете тъй любезни да ощастливите скромното ми жилище с вашето присъствие; аз съм приготвил всичко…

Но увлеченият оратор не досвърши изучения си монолог, защото инспекторът, без много-много, кратко и ясно пресече:

— Остави се бе, холан, не ща аз, аз ще спя на хана.

— О, не, г. Иванов, това не може да бъде — почна друга една фигура, — ние няма да ви оставим тука. Как може да бьде такова нещо! Ние с таквози нетърпение ви чакаме…

Всичко беше напразно. Инспекторът с няколко нетърпеливи движения даде на учителите да разберат, че той е уморен от пътя, желае да си почине и те го оставиха.

II

Какво е това чудо, боже мой? Защо Анастасия Тошева тъй суетливо се е разтичала насам-нататък из училището? Слуги и слугини си изпотрепаха краката да сноват по всичките посоки в града за провизия. Учители и учителки още от сутринта са се разпречили около голямата маса и нареждат, наместват, разправят, украшават — за кого е това, джанъм? Да седнеше един стенограф да записва колкото планове и програми се предлагаха за тази вечеря, то би излязъл един огромен том от глупости.

— Тука ще седне г. инспектора, тука г-жа Тошева, а отляво г-ца Зойка. — вика един разпоредител.

— Не, не бива така — вика други. — По-добре г. инспектора, насреща му г-жа Тошева, а пък аз до него.

— Ба-а, да имаш да земаш, защо пък ти до него?

— Ами кой, ти ли?

— Защо аз? — госпожиците: те ще го забавляват. — Е, нека тъй да бъде — съгласи се противникът и всички приеха тоя порядък: начело ще седне инспекторът, до него надясно г-жа Тошева, наляво г-ца Зойка, до нея — Екатерина Козарева, а нататък вече редът се определяше по йерархическите степени. Но като наградиха двете учителки с честта да бъдат съседки на високия гост, компанията им възложи и, някои обязаностн, между които първо място заемаше длъжността им да залъгват г. инспектора и да не му оставят никога чашата празна. И наистина двете щастливци изпълняваха вечерта ролята си блестящо.

— Пийте, г. Иванов — подканва от една страна г-жа Тошева и допълва току-що изпразнената чаша.

— Защо не пиете, г. инспектор? — обажда се от лява страна г-ца Зойка със срамежлива любезност и му пълни деликатно чашата.

Е, иди сега че не пий! Глътва той и тая чаша, но не успее да я сложи празна на масата, ето ти отново дясната съседки:

— Е г. Иванов, ама вие нищо не пиете, дайте да ви налея.

Чашата се налива и изпразва, а учителите още недоволни и току мятат демонски сигнали с остъклени очи към съседките: „Наливайте, бре-е-е, наливайте, още, още, така, така…“ — говорят техните погледи.

— Гледай мари, Зойке, колко пие, пък нищо не му става! — шепне Козарева на ухото на лявата съседка.

— Отде знаеш, че нищо не му става? Я му виж носа на какво прилича! А очичките му две сълзи — забелязва тая.

— Ами я виж, покапал си жилетката и по мустаките му масло от яхнията — шепне първата.

— А ти видя ли през ръкавите долната му риза колко е мацана? — съобщава втората и се обръща отново към госта да изпълни ролята.

— Аз ще ви нарежа ябълка, г. инспекторе, а изпийте още една чаша вино.

Инспекторът мята един стъклен поглед на младата си съседка, пооцапва си трите пръста в масления мустак и хем ябълката изяда, хем и виното изпива.

— Пия за здравето на почтения ни гост, урр-а-а! — извика от другия край един екзалтиран даскал и накара да се проточат двадесет и пет ръце към почтения гост и двадесет и пет пъти да разпляскат разлюляната му чаша.

Цял ред безсмислени тостове, се посипаха един след друг.

Вечерята свърши.

— Г-н инспектор — заговори г-жа Анасташа, като забележи някакво нетърпение у госпожиците, — тази вечер има във военния клуб вечеринка, не желаете ли да идем всинца там?

— Я холан, оставете се от тая вечеринка — отговори инспекторът, — какво ще правите там? Чай ли ще пиете? Че нин тук можем да пием чай. Я налейте по едно вино, па нека изпеят учителките нещичко.

— Вярно, вярно, браво! — съгласиха се единодушно всички.

— Скоро самовара! Самовара скоро! — развика се Анасташа и като се обърна към учителките, каза им: — Госпожици, г. инспекторът желае да изпеете нещо; вие, г-це Козарева, като учителка на пението — произнесе Анасташа язвително, — и вий, г-це Зойка, изпейте по нещо.

Учителките отпърво се посвиваха, поусукваха се, извиняваха се, ту че пресипнали през деня от студ, ту че не умеят да пеят, ту че се стесняват да пеят пред такова лице, каквото е г. инспекторът, който е ходил из Европа и е привикнал на хубави опери.

Я холан оставете оперите; изпейте нещо българско — насърчи ги гостенинът и след няколко още гримаси два разтреперани гласеца сред общо мълчание се разнесоха из салона.

На инспектора в първия момент му идеше да се разкикоти, но той с голямо усилие се изобрази една сериозна, съсредоточена физиономия, а по примера му и останалите се умъдрнха благовейно, като че ли в това време не се пееше, ами се извършваше тайнство. Но тишината не се продължи много. Някои нетърпеливи даскалчета, с претенции на артисти, присъединиха своето херувико към песента на учителките, тях ги последваха други и ето ти че двадесет и пет гърла зареваха за удоволствие на високия гост и за смях

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×