на слугите, които гледаха през дупката на вратата.
Но свършиха се песните и инспекторът стана да си отива. Наставаха всички. Гостът се разпрощава първо с учителките и им каза: „Сбогом, да се видим живо-здраво.“ Но той тъй бърже се ръкува с тях, щото думата „сбогом“ я изрече при ръкуването с Анасташа, думата „да се видим“ се отнесе за г-ца Зойка и само „живо-здраво“ остана за сметка на Екатерина Козарева. И тъй, ако можеха да допуснат, че инспекторът е почувствал симпатии към някоя от учителките, то по-скоро можеше да се чака в полза на г-ца Зойка, защото към нея се отнесоха думите „да се видим“ Но съдбата инак решила.
III
Като излиза от училището, инспекторът отива в кафенето, придружен от учителя Стойкова. На всичкия учителски персонал е било известно, че г-н Иванов на утринта рано заминува за Сливен, и затова никой не е могъл да предполага, че през тази нощ ще се извършат събития, на които героят ще бъде техният уважаван инспектор.
От дума на дума, Стойкова отваря приказка за женитба:
— Я да те оженим бе, Иванов, наистина.
— Я остави се, холан!
— Не, не, шегата настрана, ожени се наистина, ще ти намерим тука някоя мома. Не ти ли хареса някоя от учителките?
— А бе не зная какво, ама мене ми хареса тази — другата, Катерина Козарева, аз май че таквози… Я иди я питай — решава моментално нашият герой.
— Браво, сега! — изгърмява Стойков, грабва си шапката и като стрела се мята вън из вратата.
— Ей, почакай… — успява да изговори подире му инспекторът, но Стойков вече летеше с високата мисия към къщата на баба Хаджийка, гдето живееше г-да Козарева.
Пусто вино загорско — какъв кураж дава!…
— Ама че диване, кой знае какво ще каже там! — беше първата мисъл на Иванова и само за момент, като мълния пресече мозъка му неприятната мисъл: „Ами ако откаже?“ — Гледай сега, затича се като луд, защо го пратих, не беше ли по-добре да се приготви работата.
Аз съм не в сила да опиша душевното състояние на героя ни в тоя момент и затуй да видим поне онова, що се извършва в дома на баба Хаджийка.
— Де е госпожицата? — пита като трескав Стойков, щом влиза при баба Хаджийка.
— Ето я горе; ами какво има? Има ли нещо? — любопитства бабата.
— Има, бабо, има, после, после — изговаря Стойков и на две крачки като взема стълбата, влиза с позволение в стаята на учителката, като оставя долу бабичката в недоумение.
Когато Стойков съобщи на госпожицата делта на своето дохождание, тя е първия момент беше поразена, пулсът й се ускори до сърцебиене, лицето й пламна, устните й се разтрепераха.
Стойков приписа вълнението на избитъка от моментално нахлувание на щастливи чувства.
Но мина първият момент, и той трябваше да се убеди, че има пред себе си едно сериозно, разтревожено същество.
— Не мога да се съглася — беше първият отговор на момата.
— Ка-ак! — извика прекалено учуден Стойков. — „Чудни са тия жени! — помисли си той. — Днес тази мома беше свидетелка на тържествената среща, която направихме на Иванова, тя с удоволствие занемаше място до него на трапезата, следеше и се възхищаваше от всичките му движения, считаше за чест да обмени с него няколко думи, изучаваше маниерите и костюма му даже и уверен съм, че би позавидвала на всякоя другарка, към която той би оказал особено внимание и любезност, и сега, когато й поднасят щастието в ръцете, тя се колебае. Иди, че разбери женското сърце!“
Цели два часа се продължаваха преговорите. Стойков употреби всичкото си убедително красноречие, но положителен отговор не получи.
— Е, добре, госпожице, какъв отговор да нося най-сетне? — попита безнадеждно Стойков.
— Съгласете се, моля ви, че аз не мога да дам положителен отговор — каза развълнувано момата; днес за първи път виждам този човек, отгде да го зная кой е, що е, отгде е; истина, той е инспектор и ми прави чест с предложението, но съгласете се, че от една моя дума зависи цялата ми съдба. Е, мога ли да се съглася аз, без да се посъветвам с някого от близките си?
— Е, тогава сбогом — каза с въздишка Стойков и се упъти с наведена глава към вратата. „Боже мой, как ще се явя сега пред човека?“ — помисли той.
Ами да погледнеше в този момент някой самата Катерина Козарева — господи Исусе Христе! Как може туй човешко сърце да издържи тия удари, тия силни и чести удари, които биеха в гърдите й в тоя момент! Где отиде кръвта на това младо лице, где изчезна влагата от тия нежни устни?!…
— Стойков! — извика тя неестествено, със стиснати при сърцето си ръце. — Стойков, елате най-после с г. Иванова тука, ще видим…
Стойков, засмян до уши, изчезна като дим из тъмните загорски улици.
IV
— Бе, че ти луда ли си мари, Тинко! Ами как що ги срещнеш така необлечени? — викаше на момата баба Хаджийка. — Скоро иди се обличай.
— Излез ти, аз няма да излизам пред тях — отговори госпожицата; но това не бяха думи от сърце, по беше вече галене на едно сияюще, щастливо сърце.
След няколко минути тя, облечена, чакаше в стаята си.
Чакаше!… Каква нещастна дума, как бледно изражава тя онова неописуемо душевно вълнение, което бунтуваше и сърцето, и душата на младата мома! Чакаше! Истина не се движеше нейното тяло, но духът й летеше през хиляди картини, които създаваше възпалената й фантазия.
„Е, добре, той ще дойде — мечтае си тя, — ами какво ли… как ли ще начене?… Той в Немско е свършил… Колко са хладнокръвни тия немци… Той ще ме учи по немски… Как ли ще начене?… Ех, че ми се е разтупкало сърцето… — Госпожице, аз съм решил да стъпя в брак и във вас намирам всички тия качества… — Боже мой, боже мой!… Ами тамам се разчувствува, да му кажа «не»?… Той ще ме изпъди па другия ден от учителството… В «Народни права»… «Известяват ни от Стара Загора, че е изключена учителката Е. Козарева, защото отказала…» Госпожа Иванова… г-жа Иванова… Инспекторите трябва да ги канят в двореца… «La Bulgarie»… Известия от двореца… М—те Katherine Ivanoff… Свищовлия… Дали познава той Константиновите?…
… Ами зестра… а-а, аз ще му кажа отначало, да не се надява… Ами Анасташа утре: «О, госпожице Козарева, на добър час, да знаете колко се зарадвах!»… Радва се тя!… Той трябва да знае брата ми… Ще известя в Сливен телеграфически. И той заминува за там… Той!… Кой е «той»! Ох, божичко! «Сливен. Козарову. Сгодих се за инспектора Иванова, приемете го като син»… Ами Зойка? Аз ще му кажа да я премести в София… «На добър час! Честита си мари, Тинко»… Ух, че ми се пие вода!…“ „Чук, чук, чук!“ — се чува тропот на външните врата.
„Чук, чук, чук!“ — отговаря моминото сърце в гърдите. — Идат! Боже, помогни ми! — И момата се затече в стаята на баба си.
Слугата отвори и влязоха Стойков и след него сам инспекторът с балтон и наметнат презглава с плед. В тоя ден беше ужасен студ. Парата от дишането беше посребрило брадите на гостите. В това време, когато гостите си събличаха горчите дрехи и се приглаждаха, баба Хаджийка викаше отвътре:
— Мари Тинко, ти луда ли си? Излез посрещни гостите! — Но като видя, че смаяната и развълнувана Тинка не разбира от думи, хвана я за пиещите и полусериозно, полушеговито, изтласка я в залата. Тя се спря неподвижно пред гостите, но в същия миг нейното нервно възбуждение се разрази с едни увлекателен смях.
Инспекторът изтълкува в своя полза този неочакван смях и тържествено се изкачи след нея по стълбите, придружен от Стойкова.
Разговорът се начена с откъснати фрази, които нямаха нищо общо с целта на посещението.
— Много студено днес — процеди инспекторът между мустаките си и зъбите му тракаха, като че искаше
