ще срина! — изкрещя мъжът обезумял.
Людскан се обади:
— По-бързо! Не бива да губим ни минута… Другарю Радев, хайде!…
Радев се обърна, изгледа го яростно и викна:
— Вървете!… Вървете всички… бягайте, страхливци!… Аз ще остана!
— Богдане! — помоли го Чавдаров. — Хайде с нас! Не е нужна и тая жертва…
— Вървете, казах! — отсече Радев. — Аз оставам, сметки имам да чистя с тая сволоч!…
— Другарю Радев, не ни бавѝ — вмеси се отново Людскан. — Ти сега трябваш повече от всякога… Хайде! За една жена… — той замълча една секунда — и такава жена не бива да се рискува повече ни един косъм! — студено натърти той.
— Людскане! — викна Чавдаров. Вяра се притисна съвсем смаяна до него. Соколова, навела очи, мълчеше.
Радев примижа с късогледите си очи и остана като втрещен.
— Какво каза?… Какво каза?… — неразбрал още, повтори той. — Такава жена?… Каква жена, мерзавец?… Кажи! — тежко пристъпи той към масата.
Момъкът дигна дръзко глава.
— Другарю Радев, остави сега това! Да вървим, после ще говорим!…
— Не, куче! Кажи, каква жена? — викна истерично Радев. — Думай — или…
— Д-д-добре тогава. Твоята жена — бавно изрече Людскан — е убита в леглото си, дето е била заедно с оня мръсник, агента на полицията Асен Минчев. Разбра ли?… — И момъкът поглади изправената си коса.
— Лъжеш! Лъжеш! — изрева Радев и дигна пистолета срещу него.
Чавдаров се спусна, обгърна го през раменете и го завъртя. Пъргав като котка, Людскан мигом обиколи масата и грабна пистолета му. Двете жени в ъгъла гледаха онемели и ужасени. Радев се отскубна и отново закрещя:
— Лъжеш! Отде знаеш това?…
— Знам… аз сам видях!… Аз те предупредих, другарю Радев!
— Лъжеш! Лъжеш! — повтаряше в изстъпление мъжът и пак дигна юмруци. Ала изведнъж спря, потърка слепите си очи, като че искаше да си спомни или съобразяваше нещо. — Тогава… ако е вярно… кой… кой тогава ще иде да я убива? — И безпомощно изгледа всички.
Една дълга минута мълчание увисна във въздуха. Сетне отчетливо и сухо прозвуча гласът на Людскана:
— А-аз. Тя си търсеше куршума — и го намери…
Сякаш мълния излакъти и тресна беззвучно всички в стаята. Те стояха зинали и неспособни да проронят звук. Само Радев, грохнал, се олюля, облегна се на масата и се стовари на стола. Гърдите му се издигаха с хъркане. Той изви очи към момъка насреща и в тоя поглед имаше смъртна ненавист, опустошение и безкрайна умора. Всичко, което бе свързвало в желязно единство душата и тялото на тоя мъж, сега бе разнищено, изпокъсано, изпепелено. И от буйния живот, стегнат в някогашната сурова и плътна форма, сега оставаше жалката купчинка на човешка дрипа.
Людскан се подсмя изкривено и поглади коси. Устните му мръднаха и един ред бели зъби блеснаха сред потъмнялото лице.
— Минах там да видя за другаря Радев — продължи той, обръщайки се към другите — или за нея… Исках да им съобщя да тръгват и те веднага. Гледам — свети. Надникнах — пердето беше малко отместено — и ги видях… — той премижа от погнуса — оня и тя… в леглото… Фуражката му беше на нощната масичка… Стрелях два пъти… но него не съм улучил добре… Видях го, че скочи и се затули… Тогава избягах, обикалях да се укрия и дойдох. Това е. Сега да вървим.
Той пристъпи една крачка, закопча палтото си и повтори още веднъж:
— Хайде!…
В същата минута звънецът в коридора силно иззвъня. Някой заудря по външната врата. На стъпалата се чу задавен шепот. В улицата забумтя автомобил.
Людскан скръцна със зъби и очите му се разшириха, стоманено синкави и страшни.
— Те са, разбойниците… Късно е вече.
Скочи към стената и угаси електричеството. Отвън по силно заудряха.
— Отворете! Полиция! — викаше някой.
— С-с-т! Ни дума!… — изсъска в мрака гласът на Людскан.
Той пропълзя в тъмното до срещната стена, отвори без шум прозореца и погледна навън. При пътната врата мърдаха две-три фигури. Друга група дебнеше на ъгъла, друг един надничаше зад електрическия кантон. Той съзря глава с превръзка и с червена фуражка, извади пистолет и се прицели. Екна трясък и веднага след това проклятие:
— Пак се отърва мръсникът!…
В тъмнината прозвуча гласът на Радев, далечен и отпаднал, като че той току-що се бе пробудил:
— Кой угаси?… Дай светлина!…
Чавдаров шепнешком отиде при него.
— Тихо, Богдане! Ела да се измъкнем…
— Дай светлина!… — изкрещя Радев. Гласът му затрептя властно както преди.
— Другарю Радев — шепнейки, обади се Людскан, — чакайте!… Нека не ни виждат… После ще ви преведа отзад…
Той прибягна пак до прозореца и хвърли към пътната врата една бомба. Къщата се разтресе цяла, взривът освети за миг улицата, чуха се охкания и команди. Стражарска свирка изпищя. Няколко изстрела гръмнаха долу, стъклата на прозорците се разсипаха с трясък и два куршума се забиха в потона.
— Сега подире ми! — викна глухо Людскан, отвори вратата и хукна по коридора. Чавдаров се спусна към ъгъла, дето бяха жените, събори нещо по пътя си. Хвана Вяра за ръката и я повлече. Заловена за Вяра, Соколова тръгна като сляпа след тях. Ударите на вратата зачестиха и отново дрезгав глас повтори: „Отворете! Полиция!“
В същия миг стаята светна. Радев бе напипал копчето и запали лампата. Сега той цял бе преобразен. Две дълбоки гънки се врязваха около носа и устните, лицето му бе спокойно, бледно и жестоко, снагата — изправена, гласът — сигурен и рязък.
— Вървете, аз ще остана тук! Но нека светне, не ща да мра като кърт…
— Радев — опита се още веднъж да го склони Чавдаров, но думите веднага угаснаха на устните му. — Не!… Оставам и аз, другарю! Дай си ръката! Заедно ще мрем, брате!…
Людскан се показа от коридора.
— Бързо!… При задния вход има само един… Ще свършим с него лесно…
Чавдаров притисна Вяра до гърдите си и рече:
— Вървете с Цвета!… Ти не бива да оставаш… Вървете веднага!…
Тя сплете ръце около кръста му. Очите й, дълбоки и мълчаливи, които поглъщаха неговото измъчено лице, му казаха в това мигновение всичко, което можеше още да бъде неизвестно за него, и той разбра. Притисна я още по-силно, отведе я на заслон до печката и сложи в ръцете и един от двата си револвера.
За малко вън бе притихнало. Заглушена глъчка идеше през строшените прозорци: там се съвещаваха. През това време Людскан, хванал за ръка Соколова, слизаше по черната стълба. Той отвори с шперц вратата на стълбите към първия етаж и слязоха през долния коридор до външната врата, която излизаше на напречната улица. На ъгъла стърчеше човек. Людскан отвори бързо и тази врата, хвърли втора бомба към ъгъла и веднага преви ключа. Пламък и гръм разцепиха отново нощта. Оня, на ъгъла, изохка и падна на една страна. Притекоха се двамина оттатък. Дотърча и другият, който пазеше задния вход за горе. Тогава, хванал здраво ръката на Соколова, момъкът хукна през стълбата към свободния вече черен изход. Излязоха. Той се преметна през оградата на съседната градина и подаде ръка на момичето. Тя се опита да скочи, но роклята й се заплете, един клон я шибна по очите. Отново се дигна, ала две железни лапи я стиснаха. Някой изсъска до лицето й: „Не мърдай — или ще стрелям!…“ Свършено бе. Три-четири куршума изпищяха към тъмния двор. Ала от Людскана нямаше следа.
