— Знаех, че държи пистолет в банята… показвал ми го е много пъти… Изтичах и го грабнах. Той тръгна след мен. И тогава пред очите ми притъмня…
— Но сте успяла да стреляте.
— За да се защитя.
— Естествено.
Стивън огледа трупа. Нямаше нужда да го разглежда като Боби. Един поглед му беше достатъчен.
— Къде е момичето? — попита той.
— В кухнята — каза му фотографът от екипа. — Истинска красавица.
Пред стълбите за горния етаж стоеше русокосо момиче с кравешко лице и гърди като вимета. До нея пристъпваше на място мъж на средна възраст — по всичко личеше че е от хората на Бонати — загорялото му тлъсто лице се гърчеше, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач.
Две отломки от разбития кораб на Енцо Бонати.
— По-добре да ги отведем в участък и там да вземем показанията им — предложи едно едро и яко ченге, което ги охраняваше.
— Искам адвокат — настоя русокосата крава.
— И за какво ти е притрябвал адвокат, миличка? — попита полицаят, без да откъсва похотливи очи от щедрите форми, с които природата я беше надарила. — Не си направила нищо лошо, нали?
Стивън влезе с широка крачка в кухнята. Лъки вдигна очи. Погледите им се срещнаха. Стори му се, че иска да го поздрави. Не отвори уста. Затвори очи и не каза нищо.
— Това ли е заподозряната? — попита той, без да успее да скрие изненадата в гласа си.
— Какво има, тук да не е летище „Кенеди“ — тросна се разпитващият Лъки детектив. — Кой сте вие?
Стивън извади и му показа служебната си карта.
— Стивън Баркли — каза той достатъчно силно, за да го чуе и тя. — Заместник-главен прокурор.
Тя безучастно обърна към него очи. Бяха безчувствени и далечни.
— Големи бързаци сте вие, от прокуратурата! — не сдържа негодуванието си детективът.
— Ръководя специално разследване за Бонати. Приключихме и пристигам със заповед за арест.
— Май сте позакъснял.
— И аз така разбрах. Може ли да поговорим за малко?
Детективът изпусна въздишка на досада, но се надигна от стола си до масата. Двамата отидоха до вратата.
— Как виждате нещата? — тихо попита Стивън.
Детективът се изкашля.
— Дъртият пръч се е опитал да я изнасили. Няма улики да е нещо друго освен обикновен случай на самозащита.
— Просто исках да знам — хвърли бърз поглед към Лъки. Очите й гледаха надолу, видът й беше окаян и съкрушен. — Тогава за мен повече работа тук няма, така мисля. Или да ви помогна с нещо?
— Да помогнете! — недоволно се изпусна детективът. — Откога вие от прокуратурата ни помагате? — върна се до масата, седна и започна да си записва нещо в омачкания си бележник.
Внезапно Стивън усети блестящите очи на Лъки върху себе си. На свой ред и той впи поглед в нея.
Много бавно тя раздвижи устни, без да издаде и звук:
После продължи със същите бавни, беззвучни движения:
Прииска му се да й каже нещо — без значение какво. Но много добре разбираше, че не бива дори да си отваря устата.
Тя слабо се усмихна — с уморена усмивка, в която пролича облекчение. Той изведнъж усети също умора — смазваща, отпускаща умора и в мига, в който си позволи да въздъхне вътрешно, тя му намигна. Дръзко, предизвикателно.
По дяволите! Цели две години напрегната работа отидоха на вятъра, а тя намигаше!
Не се сдържа и също се усмихна.
Епилог
Погребението на Енцо Бонати се превърна в събитие. Погребаха го в разкошен бронзов ковчег, който струваше две хиляди долара.
От всички краища на страната се стекоха хора, които можеха да си позволят лошата слава да ги забележат на погребението на човек като Бонати. Членовете на фамилията бяха в черно, двамата му синове носеха траурните костюми, с които предния ден бяха изпратили във вечното им жилище близнаците Касари във Филаделфия.
Енцо беше изложен в бронзовия ковчег за поклонение три дни в резиденцията в Лонг Айлънд. Три дни приятели, роднини и съдружници му отдаваха своята почит.
Джино Сантейнджело не беше сред тях, защото все още беше прикован към леглото след скорошния сърдечен пристъп. Затова изпрати цветя — огромен букет хризантеми с бележка:
На моя приятел Енцо. Всяка стъпка ни води до следващата.
Отец Амерати, който извърши опелото, произнесе трогателно слово и завърши тържествено:
— Енцо Бонати беше джентълмен… почти до самия си край.
Стивън се върна в града и отиде направо в прохладния си апартамент. Беше силно разстроен от случилото се.
В апартамента му го очакваше майка му.
— Стивън — каза тя, — трябва да ти разкажа една история. Искам да седнеш и да ме изслушаш, без да ме прекъсваш.
Когато тя приключи разказа си и замълча, Стивън усети как всичко около него се сгромолясва. През целия си съзнателен живот се бе гордял с произхода си, със своя баща, когото никога не беше виждал.
Кери не му спести и най-малката подробност — разказа му всичко, от самото начало.
— Кой тогава е моят баща? — попита той. — Кой?
— Не знам — простичко отговори Кери. — В нощта, в която ти бе заченат, бях с двама мъже. С единия от тях отидох по свое собствено желание, а другият… — тя безпомощно сви рамене — …ме изнасили.
— Знаеш ли имената им? — твърдо попита той.
— И да ги знам, имената няма да ти помогнат да разбереш.
— Кажи ми ги!
— Фреди Лестър… Момче от висшето общество… Не знам много за него.
— Бял?
Тя кимна.
— А другият?
— Джино Сантейнджело.
Мина доста време, преди Стивън да се окопити от шока.
Той заряза работата си и замина за Европа. Прекара в пътуване почти две години. Накрая срещна едно момиче, едно красиво чернокожо момиче, което работеше като манекенка. Не беше Зизи. Нито Ейлийн. И най-вече не беше Лъки.
Но Лъки все още присъстваше в мислите му.
