миг надделя над всички превзети английски задръжки. Той ме стъписа със силното, необуздано излияние на чувствата си, със страстните си възклицания в екзалтиран италиански стил. Песка обяви, че оттук насетне животът му е на мое разположение, а после додаде тържествено, че няма да познае отново щастието, докато не намери сгоден случай да докаже признателността си, като ми се отплати с някоя услуга, която аз от своя страна да запомня до края на дните си.
Сторих всичко възможно, за да възпра пороя от сълзи и възражения, като упорито твърдях, че това премеждие е само един добър повод за шега, и успях най-накрая, поне така си мислех, да поуталожа прекомерното чувство на задължение към мен, което бе обхванало Песка. Тогава въобще не предположих, а също и по-късно, когато приятната ни ваканция бе приключила, че възможността да ми услужи, за която моят благодарен другар така пламенно копнееше, ще му бъде предоставена толкова скоро, че той ще я прегърне страстно на мига и че с тази си постъпка ще промени посоката на житейския ми път до такава степен, че сам да не мога да се позная.
Но тъй било писано. Ако не се бях гмурнал, за Да извадя професор Песка, легнал под водата на своето покрито с камъчета легло, по всяка вероятност никога нямаше да бъда свързан с историята, която тези страници ще разкажат, сигурно никога нямаше да чуя дори името на жената, която живее във всяка моя мисъл, която е господарка на цялото ми същество и стана единствената движеща сила, ръководеща сега смисъла на моя живот.
III
Онази вечер, когато застанахме един срещу друг на прага на майчината ми къща, лицето и поведението на Песка ми подсказаха съвсем недвусмислено, че се случило нещо необичайно. Беше съвсем безполезно обаче да потърся от него незабавно обяснение. Докато ме теглеше навътре с две ръце, можех само да предположа, че (знаейки навиците ми) е дошъл тук тази вечер, защото е искал непременно да ме види, и че носеше извънредно приятни вести.
И така двамата връхлетяхме в гостната крайно бурно и непристойно. Майка ми седеше край отворения прозорец, смееше се и си вееше с ветрилото. Песка бе един от нейните любимци и в очите й дори най- големите му странности намираха извинение. Скъпата ми майчица! От мига, в който разбра, че мъничкият професор е дълбоко привързан към нейния син и питае голяма благодарност, тя отвори без задръжки сърцето си за него и приемаше като нещо съвсем обикновено смайващите чудатости на чужденеца, без дори да се опитва да ги разбере.
Колкото и да е странно, въпреки предимствата на младостта, сестра ми Сара не се поддаваше тъй лесно. Тя признаваше напълно изключителната чистосърдечност на Песка, но не можеше да го приеме безрезервно заради мен, както го бе приела майка ми. Английските й схващания за благоприличие се бунтуваха безспир срещу вроденото пренебрежение към общоприетото от страна на Песка; и тя винаги повече или по-малко неприкрито изразяваше удивлението си от фамилиарността, с която майка ни се отнасяше към дребния ексцентричен чужденец. Забелязал съм не само от случая със сестра ми, но и от други примери, че ние, представителите на по-младото поколение, притежаваме в много по-малка степен сърдечността и порива на по-възрастните от нас. Непрекъснато срещам прехвърлили годините хора, които пламват и се оживяват в очакване на някое удоволствие, което съвсем не успява да наруши спокойствието на техните внуци. И се дивя дали ние сме истински момчета и момичета, каквито в своето време са били предшествениците ни? Нима е твърде голяма крачката, която е направил напредъкът в образованието? Може би сме малко по- възпитани, отколкото трябва?
Без да се опитвам да отговоря категорично на тези въпроси, смея поне да отбележа, че всеки път, наблюдавайки майка ми и сестра ми в компанията на Песка, съм откривал, че майка ми се е държала като много по-млада от дъщеря си. В случая например, докато възрастната дама се смееше от все сърце на момчешката ни лудория, когато връхлетяхме в гостната, Сара продължи да събира смутено парченцата от чаената чаша, която професорът бе съборил от масата, хвърляйки се стремглаво да ми отвори вратата.
— Не зная какво би се случило, Уолтър — рече майка ми, — ако се беше забавил още. Песка едва не полудя от нетърпение, а аз едва не полудях от любопитство: Професорът носи някаква прекрасна новина, която по думите му те засяга, и при това по най-жесток начин отказва да ни съобщи каквото и да било, преди да се появи неговият приятел Уолтър.
— Страшно неприятно: сервизът вече не е пълен — промърмори на себе си Сара, загледана свъсено в останките от счупената чаша.
Докато се изричаха тези слова, увлечен в радостна суетня и без ни най-малко да осъзнава непоправимата беда, на която бе подложен порцеланът от неговите ръце, Песка влачеше едно голямо кресло към другия край на стаята, за да вижда трима ни в качеството си на обществен говорител, който се обръща към публиката. Като завъртя стола с облегалката към нас, той скочи върху него на колене и възбудено се обърна от този импровизиран амвон към своето малко тричленно паство.
— Сега, мои добри скъпи — започна Песка (който винаги казваше „добри скъпи“, когато имаше пред вид „почитаеми приятели“), — чуйте ме. Дойде времето да съобщя добрата си вест — ето че най-сетне говоря.
— Слушаме, слушаме! — отвърна шеговито майка ми.
— Мамо, следващото нещо, което ще счупи — прошепна Сара — е облегалката на най-хубавото кресло.
— Сега се връщам назад в моя живот и се обръщам към най-благородното сред човешките създания — продължи Песка, енергично отхвърляйки опита за възражение от страна на недостойната ми личност, като ме блъсна обратно през страничната облегалка на стола, — което ме откри мъртъв на дъното на морето (поради схващане на крайниците) и ме извади на повърхността; и какво си казах, когато дойдох на себе си и облякох отново дрехите си?
— Много повече от необходимото — отвърнах колкото се може по-непреклонно, тъй като и най-малкото насърчение по отношение на този въпрос неизменно отприщваше чувствата на професора в порой от сълзи.
— Казах си — натърти Песка, — че моят живот ще принадлежи на скъпия ми приятел Уолтър, и това е самата истина. Казах си, че няма да позная пак щастието, докато не сторя добрина на Уолтър, и изпитвах недоволство от себе си до днешния благословен ден. Сега — извика с пълен глас този дребен ентусиазиран мъж — щастието прелива в мен и блика като пот от всяка моя пора; защото, кълна се във вярата, в душата и в честта си, това нещо най-подир е извършено и единственото, което може да се каже сега, е… ол райт!
Тук може би е потребно да се обясни колко много Песка се гордееше, че е съвършен англичанин в езика си, както и в облеклото, обноските и забавленията си. След като бе научил няколко от нашите най-известни разговорни израза, той ги разпръскваше из речта си винаги когато му идваха наум, а голямата наслада, която изпитваше от тяхното звучене, и, общо взето незнанието на смисъла им ги превръщаха в сложни думи и свойствени само за него повторения. При това той винаги ги сливаше, като че ли бяха съставени от една- единствена дълга сричка.
— Сред изисканите лондонски домове, където преподавам езика на родната си страна — подхвана професорът, втурвайки се в тъй дълго отсрочваното обяснение без ни дума повече за въведение, — има един изключително изискан на големия площад, наречен Портланд. Вие всички знаете къде се намира? Да, да — разбира се. Изискано семейство, мои добри скъпя, обитава изисканата къща. Една майка, хубава и дебела; три млади госпожици, хубави и дебели; двама млади господа, хубави и дебели; и един татко, най- хубавият и най-дебелият от всички — могъщ търговец, който е затънал до уши в злато, — някога е бил хубав, но като се имат пред вид голата глава и двойната му брадичка, вече не е хубав. Сега внимавайте! Аз говоря на трите госпожици за великия Данте и ах — мой боже, боже! — трудно е с човешки език да се изрази как великият Данте озадачава трите хубави главици! Няма значение, — всичко ще дойде с времето си, — а колкото са повече уроците, толкова по-добре за мен. Сега внимавайте! Представете си, че преподавам на младите госпожици както винаги. Четиримата заедно сме слезли в Дантевия ад. До Седмия кръг — но това е без значение; всички кръгове са еднакви за трите млади госпожици, руси и дебели. В Седмия кръг обаче моите ученички са затънали здравата; а аз, за да ги накарам отново да продължат, рецитирам, обяснявам, пламнал от излишен ентусиазъм, когато… ботуши заскърцват в коридора отвън и ето
