се бе озовала сама на пътя един час след полунощ, съвсем не можех да отгатна. Но поне бях сигурен, че и най-грубият представител на човешкия род не би изтълкувал превратно подбудата й да го заговори, макар и в този подозрително късен час, и то на тъй подозрително и самотно място.
— Чухте ли ме? — рече тя все така тихо и бързо, без ни най-малко раздразнение или нетърпеливост. — Попитах, дали това е пътят за Лондон?
— Да — отвърнах аз, — това е пътят: отива до Сейнт Джонс Уд и Риджънтс Парк. Трябва да ме извините, че не ви отговорих преди. Останах твърде слисан от неочакваната ви поява на пътя и дори сега не мога съвсем да си я обясня.
— Не ме подозирате в нищо лошо, нали? Не съм сторила нищо лошо. Случи ми се премеждие… Чувствувам се злочеста, останала тук сама, тъй късно. Защо предполагате, че съм сторила нещо лошо?
Тя говореше твърде настойчиво и възбудено и се отдръпна от мен на няколко крачки.
— Но моля ви, не смятайте, че въобще ми минава през ум да ви подозирам — казах аз: — Само желая да ви помогна, ако мога. Просто се учудих на появата ви на пътя, защото ми изглеждаше празен миг преди да ви видя.
Тя се извърна и посочи едно място от пресечката на лондонския път с пътя за Хампстед, където в живия плет зееше дупка.
— Чух, че идвате — рече тя, — и се скрих там, за да видя що за човек сте, преди да се осмеля да ви заговоря. Колебаех се и се страхувах, преди да минете покрай мен, а сетне бях принудена да се промъкна подир вас и да ви докосна.
Да се промъкне подир мен и да ме докосне? Защо да не ме повика? Странно, меко казано.
— Мога ли да ви се, доверя? — попита тя — Вие няма да си помислите най-лошото за мен само защото ми се е случило премеждие? — Тя спря объркана, прехвърли чантата си от едната в другата ръка и въздъхна горчиво.
Самотата и безпомощността на жената ме трогнаха. Естественият инстинкт да й се притека на помощ и да я защитя надделя над разума, предпазливостта и житейската тактичност, които един по-възрастен, по- мъдър и по-хладнокръвен мъж би призовал на помощ при такива непредвидени обстоятелства.
— Може да ми се доверите, щом намеренията ви са чистосърдечни — отвърнах аз. — Ако ви е трудно да ми обясните странното си положение, няма защо да се връщате отново към темата. Нямам никакво право да диря от вас обяснения. Кажете как мога да ви помогна и ако е по силите ми, ще го направя.
— Вие сте много любезен и аз съм много, много благодарна, че ви срещнах. — При тези думи в треперливия й глас за първи път прозвуча нежността, присъща на жените; но никакви сълзи не блеснаха в големите й, замислени и изпитателни очи, които все още бяха втренчени в мен. — Досега съм била само веднъж в Лондон — продължи тя все по-бързо и по-бързо — и съвсем не познавам тази му част, която се простира нататък. Дали ще намеря кабриолет или някакъв файтон? Може би е много късно? Не зная. Ако бихте могли да ми посочите къде да намеря кабриолет и ако можете само да обещаете да не ми се бъркате и да ме оставите да се разделим, когато и както поискам — аз имам приятелка в Лондон, която с радост ще ме приеме. Обещавате ли?
Тя огледа тревожно пътя, прехвърли отново чантата си от едната в другата ръка, повтори думите: „Обещавате ли?“ — и ме изгледа продължително с умоляваща боязън и смут, които ме обезпокоиха.
Какво можех да сторя? Пред мен стоеше непознато същество, изцяло и безпомощно оставено на моята милост, и това същества бе една нещастна жена. Наблизо нямаше никакви къщи; никой не минаваше, за да се посъветвам; и нямаше никакво земно право, което да ми позволи да упражня контрол над нея, дори и да знаех как. Пиша тези редове, изпълнен с подозрение към самия себе си, тъй като сенките на последвалите събития затъмняват дори листа пред мен: и все пак, повтарям, какво можех да направя?
Но това, което сторих, бе да се опитам да спечеля време, като я разпитвам.
— Сигурна ли сте, че вашата приятелка в Лондон ще ви приеме в такъв късен час?
— Съвсем сигурна съм. Само кажете, че ще ме оставите да си тръгна, когато поискам — само кажете, че няма да ми попречите. Обещавате ли?
Повтаряйки тези думи за трети път, тя се приближи с нежност, внезапна и боязлива, сложи ръка на гърдите ми — тънка ръка, студена ръка (когато я отместих със своята) дори в такава знойна нощ. Не забравяйте, че бях млад; не забравяйте, че ръката, която ме докосна, бе женска.
— Обещавате ли?
— Да.
Една дума — малката, позната дума, която е на устните ни всеки час. Ах, боже! И сега, когато пиша, потрепервам. Обърнахме се към Лондон и тръгнахме заедно през първия спокоен час на новия ден — аз и тази жена, чието име, чийто характер, чиято история, чиито цели в живота и самото й присъствие редом с мен в този момент бяха неразгадаема мистерия. Беше като сън. Аз ли бях Уолтър Хартрайт? Това ли бе познатият спокоен път, по който хората се разхождаха в неделя за отмора? Наистина ли бях напуснал преди по-малко от час тихата, благоприлична, традиционно-домашна атмосфера на майчината ми къща? Бях твърде силно завладян от някакво неопределено чувство на самопорицание — и затова известно време не заговорих моята спътница. И отново нейният глас наруши тишината помежду ни.
— Искам да ви попитам, нещо — проговори тя. — Познавате ли много хора в Лондон?
— Да, доста много.
— Много знатни мъже? — В необичайния въпрос прозвуча ясно забележимо подозрение. Поколебах се, преди да отговоря.
— Някои — отвърнах аз след миг на мълчание.
— Много… — Тя спря и ме погледна проницателно в лицето — много баронети2…
Твърде озадачен, за да отговоря, попитах я на свой ред:
— Защо се интересувате?
— Защото се надявам, заради мен самата, че има един баронет, когото не познавате.
— Ще ми кажете ли името му?
— Не мога… не смея… забравям се, когато го споменавам. — Тя говореше високо и почти ожесточено, вдигна свитата си на юмрук ръка във въздуха и я размаха разгорещено; после изведнъж се овладя отново и добави с глас, снижен до шепот: — Кажете ми кои от тях познавате?
Едва ли можех да не й угодя за такава дреболия и споменах три имена: две от тях бяха на бащи, чиито дъщери бях учил; третото бе името на един ерген, който веднъж ме взе на пътешествие с яхтата си, за да го рисувам.
— Аа! Не го познавате — въздъхна тя с облекчение. — Вие самият знатен ли сте?
— Съвсем не. Аз съм само учител по рисуване.
Едва бях изрекъл отговора — с известна горчивина може би, — и тя ме хвана за ръката с тази рязкост, която определяше всичките й действия.
— Не е знатен — повтори на себе си тя. — Слава богу! Мога да му се доверя.
Дотук заради моята спътница съумявах да надмогна любопитството си, но сега то ме победи.
— Опасявам се, че имате сериозни причини, за да недоволствувате от някой знатен мъж — казах аз. — Страхувам се, че този баронет, чието име не желаете да споменете, ви е нанесъл някакво тежко оскърбление. Заради него ли се намирате сега тук в този странен нощен час?
— Не питайте, не ме карайте да говоря — отговори тя. — Сега не съм способна на това. Към мен се отнесоха жестоко и жестоко ми навредиха. Ще бъдете много любезен, ако ускорите хода си и не ми говорите. Аз отчаяно искам да се успокоя, ако мога.
Продължихме с бърза крачка напред и най-малко половин час не разменихме ни дума. И тъй като ми бе забранено да разпитвам повече, от време на време поглеждах крадешком лицето й. То бе все същото — устните здраво стиснати, челото набръчкано, очите гледаха напред, нетърпеливи и въпреки това блуждаещи. Бяхме стигнали първите къщи и се намирахме недалеч от новия колеж в Уезли, когато напрегнатото й лице се отпусна и тя отново заговори.
— В Лондон ли живеете? — запита ме.
— Да… — Докато отговарях, ми мина през ума, че у нея може би е възникнало намерение да се обърне към мен за помощ или съвет и че трябва да й спестя едно възможно разочарование, като я предупредя за предстоящото ми отсъствие от Лондон. И добавих: Но утре напускам за известно време Лондон. Отивам в
