провинцията.
— Къде? — попита тя. — На север или на юг?
— На север — в Къмбърланд.
— Къмбърланд! — повтори тя. — Ах! Да можех аз да отида там. Преди години живях щастливо в Къмбърланд.
Опитах се отново да повдигна завесата, спусната между тази жена и мен.
— Може би сте родена там — казах аз, — в красивата Езерна област?3
— Не — отвърна тя. — Родена съм в Хампшър, но за кратко време ходих на училище в Къмбърланд. Езера? Не си спомням никакви езера. Това, което искам да видя отново, е селцето Лимъридж и Лимъридж Хаус.
Сега бе мой ред да спра внезапно. Любопитството ми бе тъй изострено в момента, че се зашеметих от удивление, когато спътницата ми случайно спомена мястото, където живееше мистър Феърли.
— Да не би да чухте някой да вика подир нас? — попита тя, оглеждайки с уплаха пътя в мига, в който спрях.
— Не, не. Само ми направи впечатление името Лимъридж Хаус. Чух го преди няколко дни от едни хора, които живеят в Къмбърланд.
— Ах! Не е било от моите хора. Мисис Феърли е мъртва; и мъжът й почина; а малката им дъщеричка може да се е омъжила и да е заминала вече някъде. Не зная кой живее сега в Лимъридж. Ако там все още има някой с това име, зная, че го обичам заради мисис Феърли.
Тя, изглежда, щеше да каже още нещо, но докато говореше, пред нас се показа бариерата на края на Авеню Роуд. Ръката й хвана по-здраво моята и тя погледна тревожно към преградата, която бе пред нас.
— Човекът от бариерата гледа ли? — попита ме.
Той не гледаше: когато минахме през портичката, наоколо нямаше никой. При вида на газените фенери и къщите тя като че ли се развълнува и стана неспокойна.
— Това е Лондон — проговори тя. — Виждате ли някаква карета, на която да се кача? Уморена съм и изплашена. Искам само да се затворя в нея и да ме откара.
Обясних й, че трябва да повървим още малко до пиацата, освен ако не ни се усмихне щастието да срещнем някоя празна кола, а после се опитах да подновя разговора за Къмбърланд. Напразно. Мисълта да се качи в каретата и да тръгне нанякъде бе завладяла напълно съзнанието й. Тя не можеше да мисли и да говори за нищо друго.
Едва бяхме извървели една трета от пътя по Авеню Роуд, когато видях една карета да спира няколко къщи по надолу от другата страна на улицата. Един господин слезе и мина през градинската врата. Махнах с ръка на кочияша, който отново се качваше на капрата. Когато пресякохме улицата, нетърпението на моята спътница нарасна тъй много, че тя почти ме принуди да тичаме.
— Толкоз е късно — каза ми. — Бързам само защото е толкоз късно.
— Ако не отивате към Тотнъм Корт Роуд, не мога да ви взема, сър — каза учтиво кочияшът, когато отворих вратата на каретата. — Конят ми е мъртъв от умора и по-далеч от конюшнята не мога да отида.
— Да, да, това ме устройва. Аз съм нататък… нататък съм… — Гласът й се задъхваше от нетърпение и като ме избута, тя влезе в каретата.
Преди да я пусна да се качи, се бях убедил, че човекът е не само трезвен, но и вежлив. И сега, когато бе вече вътре, я помолих да ми позволи да Я изпроводя до мястото, където отива, за да се убедя, че всичко е благополучно.
— Не, не, не — запротестира бурно тя. — Чувствувам се съвсем сигурна и доволна сега. Не забравяйте обещанието си, ако сте джентълмен. Кажете му да кара, докато не го спра. Благодаря ви! О, благодаря ви, благодаря ви!
Ръката ми бе на вратата на каретата. Тя я взе в своята, целуна я и я отблъсна. В същия момент каретата потегли; хукнах по пътя с неясната мисъл да я спра отново, без въобще да зная защо, поколебах се, страхувайки се да не я уплаша и разстроя, и най-накрая извиках, но не достатъчно високо, за да привлека вниманието на кочияша. Шумът на колелата заглъхваше в далечината, каретата се стопи в тъмните сенки на пътя — жената в бяло бе изчезнала.
Изминаха десет или повече минути. Все още бях от същата страна на улицата, като ту правех механично няколко крачки, ту разсеян спирах отново. В един момент се усъмних дали всичко това наистина се бе случило; после бях обхванат от смущение и отчаяние, породени от тревожното чувство, че съм постъпил зле, но туй не намаляваше ни най-малко неведението ми как иначе бих могъл да постъпя. Едва ли осъзнавах накъде вървя или какво искам да правя оттук нататък; не съзнавах нищо освен бъркотията в собствените си мисли, когато рязко дойдох на себе си — събудих се, бих могъл почти да кажа — от шума на бързо приближаващи зад мен колела.
Намирах се откъм тъмната страна на пътя, в дебелата сянка на някакви градински дървета, и спрях, за да се огледам. Отсреща, на по-светлата страна на улицата, недалеч от мен по посока на Риджънтс Парк, крачеше бавно един полицай.
Колата мина покрай мен — открит файтон с двамина на капрата.
— Спри! — извика единият. — Ей там има полицай. Да го попитаме.
Конят бе спрян на мига, на няколко ярда от тъмното място, гдето стоях.
— Полицай! — извика онзи, който бе заговорил пръв. — Видяхте ли една жена да минава оттук?
— Каква жена, сър?
— Жена в светлолилава рокля…
— Не, не — намеси се вторият мъж. — Дрехите, които й дадохме, бяха намерени върху леглото й. Трябва да е избягала с онези, които носеше, когато дойде при нас. — В бяло, полицаю — една жена в бяло.
— Не съм я виждал, сър.
— Ако вие или някои от вашите хора я срещнете, спрете я и с най-голяма бдителност я изпратете на този адрес. Ще платя всички разноски и ще дам добро възнаграждение за тази работа.
Полицаят погледна визитната картичка, която му подадоха.
— Защо трябва да я спрем, сър? Какво е направила?
— Направила! Избяга от моя приют за душевноболни. Не забравяйте — жена в бяло. Карай!
V
Трябва да призная, че страшното заключение, което можах да направя при тези думи, не бе тъй внезапно или неочаквано за мен. Някои от странните въпроси, които ми зададе жената в бяло след моето недомислено обещание да я оставя да действува по своя воля, ме бяха довели до извода, че тя е или вятърничава и неуравновесена, или че някакво недавнашно жестоко сътресение е нарушило душевното й равновесие. Но мога честно да заявя, че мисълта за безусловна лудост, която ние всички свързваме с приютите за душевноболни, не ми бе минала през ума по отношение на нея. Не забелязах нищо в езика или действията й, което да я докаже; не виждах нищо, което да я докаже и сега, когато, обръщайки се към полицая, непознатият я разкри с думите си в нова светлина.
Какво бях направил? Помогнах на една жертва на най-жестокото от всички нечестни пленничества да избяга или пуснах най-безотговорно сред пълния с изненади лондонски свят едно несретно същество и ад чиито действия мой дълг, както и дълг на всеки човек, бе милосърдно да бдя? Прималя ми, когато този въпрос възникна в съзнанието ми, и с укор към себе си разбрах, че твърде късно си го задавам.
Мисълта да си легна, когато най-сетне се завърнах в квартирата си на Клемънтс Ин, бе безполезна при душевния смут, в който бях изпаднал. Нямаше да минат много часове и аз трябваше да отпътувам за Къмбърланд. Седнах и започнах да скицирам, после да чета; но жената в бяло застана между мен и молива ми, между мен и книгата. Дали беда не е сполетяла това окаяно същество? Това бе първата ми мисъл, макар
