когато отново се видим, аз ще съм открила нещо. Обядът е в два часа, мистър Хартрайт. Дотогава ще имам удоволствието да ви представя на сестра си. Следобед ще се разходим из околността и ще ви покажем нашите любими пейзажи. И така, довиждане до два часа.
Тя ми кимна като на отдавнашен познат с живата грация и изящество, които определяха всичките й действия и думи, и изчезна през една врата в другия край на стаята. Щом ме напусна, аз излязох в коридора и тръгнах подир слугата, за да бъда представен за първи път на мистър Феърли.
VII
Прислужникът ме поведе по един коридор на горния етаж, по който стигнахме до стаята, където спах предната нощ, и отваряйки вратата до нея, ме помоли да надникна вътре.
— Господарят ми нареди да ви покажа вашата всекидневна, сър — каза човекът, — и да ви попитам дали одобрявате месторазположението и светлината.
Наистина трудно би могло да ми се угоди, ако не одобрявах стаята и всичко в нея. От еркерния прозорец се разкриваше същият прекрасен изглед, на който се бях възхищавал сутринта от спалнята си. Мебелите представляваха съвършенство от удобство и красота; масата в средата беше грейнала от наредените върху нея книги с радващи окото ярки подвързии, изящни принадлежности за писане и красив букет цветя; втората маса до прозореца бе отрупана с всичко необходимо за поставянето на акварели в рамки и към нея бе прикачен малък сгъваем триножник; стените бяха покрити с басма във весели тонове, а подът — застлан с индийски килими в златисточервено. Това бе най-красивата и удобна малка всекидневна, която някога бях виждал, и аз най-горещо изразих възторга си.
Сериозният слуга бе твърде добре обучен, за да издаде и най-малко задоволство. Той се поклони с ледена почтителност, когато изчерпах всичките си хвалебствия, и мълчаливо отвори вратата, за да излезем отново в коридора.
Ние завихме, озовахме се във втори дълъг коридор, в чието дъно изкачихме няколко стъпала, пресякохме малко кръгло преддверие и спряхме пред тапицирана с тъмно сукно врата. Слугата я отвори и ме поведе още няколко крачки към втора врата; отвори и нея и ние застанахме пред две завеси от бледа морскозелена коприна; той повдигна безшумно едната от тях, тихо промълви думите „Мистър Хартрайт“ и ме остави.
Намирах се в голяма, просторна стая с великолепен таван, целия в резба, а килимът на пода бе толкова дебел и мек, че сякаш стъпвах върху пластове от кадифе. Част от стаята бе заета от дълга библиотека от някакво рядко дърво с инкрустации, което ми бе съвсем непознато. Не беше много висока, а отгоре я украсяваха мраморни статуетки, поставени на равни разстояния една от друга. Срещу нея стояха два старинни секретера, а между тях и над тях висеше картина на Мадоната с младенеца, поставена под стъкло и носеща името на Рафаело, изписано върху позлатената табелка в долния край на рамката. Както стоях на вратата, от дясната и от лявата ми страна имаше бюфетчета и малки етажерки в стил „бул“4, отрупани с фигурки от дрезденски порцелан, старинни вази, украшения от слонова кост, играчки и редки антикварни предмети, които искряха със златни и сребърни отблясъци и сиянието на скъпоценни камъни. На долния край на стаята, срещу мен, големи транспаранти със същия блед морскозелен цвят, какъвто имаха завесите пред вратата, скриваха прозорците и омекотяваха слънчевата светлина. По този начин светлината бе приятно мека, загадъчна и ненатрапчива. Тя падаше равномерно върху всички предмети в стаята и допринасяше за дълбоката тишина и атмосферата на пълно уединение, които властвуваха в помещението, и заобикаляше с подходящ ореол на спокойствие самотната фигура на господаря на дома, отпуснат апатично в голямо кресло. На едната му подпора бе закрепена дъска за поставяне на книги, а на другата малка масичка.
Ако външният вид на един мъж, прехвърлил четиридесетте, когато току-що е приключил с тоалета си, може да се приеме като сигурна указание за възрастта му — което е повече от съмнително, — годините на мистър Феърли, когато го видях, биха могли да се пресметнат над петдесет и под шестдесет. Голобрадото му лице беше слабо, изпито и прозрачно бледо, но не набръчкано; носът му бе остър и гърбав; очите му бяха с мътен сивосин цвят, големи, изпъкнали и доста зачервени около клепачите; косата му бе рядка, мека на вид и с онзи пясъчен цвят, чиято промяна към сиво най-трудно се забелязва. Беше облечен в тъмен редингот от някакъв плат много по-тънък от сукно и с безупречно бели жилетка и панталони. Краката му бяха твърде малки за мъж, обути в бежови копринени чорапи и малки, женствени сребристи пантофи. Белите му нежни ръце бяха украсени с два пръстена, които дори и неопитният като мен наблюдател би определил като безценни. Като цяло видът му бе болнав, капризно-апатичен и твърде префинен — в него имаше нещо странно и неприятно изтънчено за един мъж и в същото време то по никакъв начин не би изглеждало естествено и подходящо, ако би било съотнесено към външния вид на една жена. Сутрешното преживяване с мис Халкъм ме бе настроило да изпитвам благоразположение към всеки обитател на този дом, но в мига, в който зърнах мистър Феърли, симпатиите ми категорично се отдръпнаха.
Приближавайки към него, аз открих, че той не бе изцяло без всякакво занимание, както предположих първоначално. Сред другите редки и красиви предмети на голямата кръгла маса близо до него се намираше миниатюрен секретер от слонова кост и сребро, съдържащ монети с всякакви форми и големини, подредени в малки чекмедженца, подплатени с тъмнолилаво кадифе. Едно от тези чекмедженца лежеше на малката масичка, закрепена към стола му, и до него имаше различни бижутерски четчици, естомп от шамоа и малко шишенце с течност, готови да бъдат евентуално използувани за отстраняването на всякакви случайни замърсявания, които биха могли да бъдат открити по монетите. Когато приближих на почтително разстояние от креслото му и спрях, за да се поклоня, тънките му бели пръсти си играеха лениво с нещо, което изглеждаше, за моите неопитни очи, като мръсен оловен медал с нащърбени ръбове.
— Тъй се радвам, че сте сред нас в Лимъридж, мистър Хартрайт — каза той със сприхав, грачещ глас, който съчетаваше по един крайно неприятен начин високи фалшиви тонове и сънлив, отпуснат изговор. — Моля, седнете. И не си правете труда да движите стола, ако обичате. В окаяното състояние, в което се намират нервите ми, всяко движение е извънредно мъчително за мен. Видяхте ли ателието си? Ще върши ли работа?
— Току-що видях стаята, мистър Феърли, и ви уверявам…
Той ме прекъсна насред изречението, като затвори, очи и вдигна умолително бялата си ръка. Аз спрях озадачен и грачещият глас ме удостои със следното обяснение:
— Моля да ме извините, но бихте ли опитали да говорите по-приглушено? При окаяното състояние на моите нерви всякакви високи звуци са неописуемо мъчение за мен. Ще извините един болен човек, нали? Казвам ви само онова, което плачевното състояние на моето здраве ме задължава да казвам всекиму. Да. Значи, харесвате стаята?
— Не бих могъл да желая нещо по-красиво и по-удобно — отговорих аз, снижавайки гласа си и започвайки вече да откривам, че себелюбивата превземка на мистър Феърли и окаяните нерви на мистър Феърли означаваха едно и също нещо.
— Тъй се радвам. Тук вие ще бъдете приет както трябва, мистър Хартрайт. В този дом няма и следа, от противното английско варварско отношение към социалното положение на художника. Прекарах не малка част от младините си в чужбина и успях да изляза от кожата на тесногръдието. Бих искал да кажа същото и за дворяните — противна дума, но се налага да я употребя, — за дворяните от околността. Те са жалки готи в изкуството, мистър Хартрайт — хора, които, уверявам ви, биха отворили изумено очи, ако видят, че Чарлс Пети се навежда, за да подаде на Тициан четката му. Имате ли нещо против да поставите тази табличка с монети обратно в секретера и да ми дадете следващата? При окаяното състояние на моите нерви всякакъв вид усилие е за мен неизказано неприятно. Да. Благодаря ви.
Като нагледна илюстрация на либералната социална теория, с която току-що бе благоволил да ме запознае, искането на мистър Феърли ми прозвуча доста забавно. С възможно най-голяма учтивост оставих едното чекмедже и му подадох другото. Той веднага започна да прехвърля из ръцете си новите монети и малките четчици, като през цялото време, докато ми говореше, ги гледаше отпуснато и им се възхищаваше.
— Хиляди благодарности и хиляди извинения. Обичате ли монети? Да? Тъй се радвам, че имаме още един общ интерес освен интереса ни към изкуството. А сега за паричните споразумения помежду ни — кажете ми наистина, — задоволителни ли са?
