съгрешил мъничко по посока на другата крайност и е пропуснал идеалната правота на линията; и че когато се усмихва, сладките, чувствени устни са в плен на леко нервно потрепване, което ги изтегля малко нагоре в единия ъгъл, към едната й страна. Възможно е тези недостатъци да се забележат а нечие друго женско лице, яко те трудно се открояват в нейното. Тук са неуловимо свързани с онова, което принадлежи само и единствено на нейното изражение, а цялата негова жизненост, в която участвуват всички останали черти, е подчинена на вълнуващия подтик на очите.
Нима жалкият портрет, на който съм я изобразил, моят лелеян и търпелив труд през дълги и щастливи дни, ми показва всичко това? Ох, колко малко от тях са влезли в неясната механична рисунка и колко много са в съзнанието, с което го гледам! Светлокосо, нежно момиче в хубава, лека рокля, което си играе с листата на скицника, вдишало поглед от него, с честия, невинни сини очи — това е всичко, което може да каже рисунката; всичко, което дори мисълта и перото, въпреки по-големите дълбини, до които достигат, биха могли да кажат. Жената, която първа дава живот, светляла и форма на мъглявите ни идеи за красотата, запълва празнина в духовната ни същност, за която не сме знаели преди появата й. Влеченията, които са тъй дълбоко в нас, че трудно се изразяват с думи, а и с мисли дори, са докоснати в такива мигове от омая, която чувствата не могат да усетят, а и ние самите не можем да изразим. Загадката, която се крие в женската хубост, може да излезе на повърхността само когато е усетила родство с още по-дълбоката загадка на собствените ни души. Тогава и само тогава тя прекрачва тесния свят на молива и перото.
Помислете за нея, както сте мислили за първата жена, разпалила страстите, които останалите представителки на нейния пол не са съумели да възбудят; оставете милите, искрени сини очи да се срещнат с вашите, тъй както се срещнаха с моите с онзи нямащ равен на себе си поглед, който и двамата помним така добре; чуйте гласа й, както музиката, която някога най-много сте обичали, да гали нежно слуха ви; сравнете стъпките й, когато идва и си отива в тези страници, с онези други стъпки, в чийто въздушен ритъм някога е било сърцето ви; приемете я като призрачната рожба на собствените ви мечтания и тя ще израсне пред вас все по-ясно, като живата жена, която обитава моите копнежи.
Сред обзелите ме чувства, когато за първи път спрях взора си върху нея — познати чувства, които всички сме изпитвали, що се раждат за живот в сърцата на мнозина и изтляват в не по-малко от тях, за да разцъфнат за ново съществование само у някои, — имаше едно, което ме тревожеше и смущаваше и ми изглеждаше странно необяснимо и неподходящо в присъствието на мис Феърли.
Примесено с живото впечатление, породено от очарованието на прекрасното й лице и глава, на сладкото й изражение и завладяващата простота на държането й, съществуваше и друго впечатление, което по някакъв смътен път ми подсказваше мисълта за нещо липсващо. В един момент ми се струваше, че липсва нещо в нея, в друг, че липсва нещо в мен, което ми пречеше да я разбирам така, както би трябвало. Това впечатление намираше израз по най-противоречив начин: когато тя ме гледаше или, с други думи, когато осъзнавах с най-голяма сила хармонията и очарованието на лицето й и същевременно бях най- разтревожен от усещането за непълнота, която бе невъзможно да разгадая. Нещо липсваше, нещо липсваше, а къде бе то и какво бе то, не можех да кажа.
Последицата от този странен каприз на въображението (както го възприемах тогава) не бе от естество, което да ми позволи да се държа непринудено при първата среща с мис Феърли. Трудно може да се каже, че притежавах нужното самообладание, за да й благодаря за няколкото любезни думи, с които ме посрещна, с обичайните за такъв отговор фрази. Забелязвайки колебанието ми й приписвайки го съвсем естествено на някаква моментна стеснителност от моя страна, мис Халкъм пое с познатата лекота й готовност инициативата за разговора в свои ръце.
— Погледнете, мистър Хартрайт — рече тя, като посочи скицника на масата и малката деликатна ръка, която все още безцелно го прелистваше. — Несъмнено ще признаете, че сте намерили най-сетне своя образец за ученичка? В мига, в който чува, че сте пристигнали, тя грабва безценния си скицник, застава очи в очи с всемирната природа и изгаря от нетърпение да започне.
Мис Феърли се засмя добросърдечно и смехът й тъй лъчезарно сгря милото й лице, сякаш бе част от слънчевата светлина, която ни огряваше.
— Не мога да приема заслуги по мой адрес там, където ги няма — каза тя, докато ясните й, искрени сини очи поглеждаха ту към мис Халкъм, ту към мен. — Макар и да обичам много рисуването, аз твърде добре съзнавам собственото си невежество, тъй че изпитвам повече страх, отколкото желание да започна. Сега, когато зная, че сте тук, мистър Хартрайт, аз разглеждам скиците си, тъй както някога като малко момиче преглеждах уроците си и страшно се страхувах, че ще се окажа неспособна да говоря.
Тя изрече признанието красиво и леко и със странна детска ревнивост придърпа скицника по-близо до себе си. Мис Халкъм разряза незабавно възела на туй малко затруднение по нейния категоричен, прям начин.
— Добри, лоши или посредствени — отсече тя, — рисунките на ученика трябва да преминат през суровия съд на учителската преценка. Хайде да ги вземем с нас в каретата, Лора, и да дадем възможност на мистър Хартрайт да ги види за първи път в условията на непрекъснато друсане и спиране. Ако успеем да объркаме по време на пътуването възприятията му за природата такава, каквато е в собствените му очи, и такава, каквато не е, когато я гледа в нашите скицници, единственото му убежище от пълното отчаяние ще бъде да ни направи комплименти и така ще се измъкнем измежду пръстите му на професионалист, без да разрошим ни най-малко перушината на нашата суета.
— Надявам се, че мистър Хартрайт няма да ми прави комплименти — каза Лора, когато излизахме от беседката.
— Смея ли да попитам защо изразявате тази надежда? — запитах аз.
— Защото ще повярвам на всичко, което ми кажете — отвърна просто тя.
С тези няколко думи тя несъзнателно ми даде ключа към целия си характер — към тази щедра вяра в другите, която чувството за собствената и правдивост, подхранваше невинно в цялото й същество. Тогава разбрах това само интуитивно; сега го зная от опит.
Забавихме се само колкото да вдигнем добрата мисис Веси от мястото, което тя все още заемаше край изоставената маса, и сетне се качихме в откритата карета, за да направим обещаната разходка. Старата дама и мис Халкъм се настаниха на задната седалка, а мис Феърли и аз седнахме на предната. Между нае лежеше разтворен скицникът, изложен най-сетне открито пред моя професионален взор. Дори и да бях предразположен да отправя някаква сериозна критика към рисунките, то това бе станало напълно невъзможно поради жизнерадостното решение на мис Халкъм да възприема изящните изкуства във вида им, практикуван от нея самата, от сестра й и, общо взето, от останалите дами, само откъм смешната им страна. Мога да си спомня много по-лесно разговора, който се водеше, отколкото рисунките, които преглеждах съвсем механично. Особено онази част от разговора, в която се включваше мис Феърли, е така живо запечатана в съзнанието ми, сякаш са изминали само няколко часа.
Да! Нека призная, че през този първи ден аз се оставих да бъда омаян от нейното присъствие и забравих кой съм и какво е положението ми. Най-незначителните въпроси, които ми задаваше относно това, как да борави с молива или да смеси боите си, най-малката промяна на израза в хубавите й очи, обърнати към моите с такова искрено желание да възприемат всичко, на което мога да я науча, и да открият всичко, което мога да покажа, привличаха вниманието ми несравнимо повече и от най-прелестната гледка, простряла се пред нас, или от най-фантастичната игра на светлосенките, преливащи над вълнообразната степ и равната крайбрежна ивица. Не е ли странно, че винаги и при всякакви обстоятелства предметите на естествения свят, сред който живеем, в същност много малко владеят нашите сърца и умове? Ние излизаме в природата, за да търсим утеха за грижите си, но дирим съпричастие за радостта си само в книгите. Обожанието към хубостите на неодушевения свят, които съвременната поезия тъй нашироко и красноречиво рисува, не е в числото на вродените инстинкти дори и на най-достойните сред нас. Никой от нас не го притежава в детството. Необразованият мъж или жена също не го притежават. Онези, чийто живот протича изключителна сред вечния кръговрат от чудеса на морето и земята, са хората, които в най-голяма степен остават безчувствени към онова в природата, което не е пряко свързано с личните им интереси и занимания. Истината е, че способността ни да ценим хубостите на земята, върху която живеем, е умение — плод на цивилизацията, което усвояваме подобно на изкуството; и нещо повече, ние прибягваме до същата тази способност едва ли не само когато умовете ни са обхванати от най-голяма леност и безделие. А каква част заема привлекателната сила на природата в приятните или болезнени влечения и чувства, изпитвани от нас или от приятелите ни? Какво място заемат те в безбройните незначителни разговори за личните ни
