който се надяваше, часът да се изясни тайната на жената в бяло бе настъпил.
VIII
Когато влязох в стаята, на масата седяха мис Халкъм и една възрастна дама.
Бях представен на възрастната дама и тя се таза мисис Веси, бившата гувернантка на мис Феърли, която моята жизнена сътрапезничка от закуската бе обрисувала накратко като притежаваща „всички основни добродетели и без никакво значение“. Мога само да предложа моето скромно потвърждение за истинността на обрисувания от мис Халкъм характер на старата дама. Мисис Веси бе самото олицетворение на човешката уравновесеност и женската приветливост. Кротко удовлетворение от кроткото съществуване озаряваше със сънливи усмивки пълното й, спокойно лице. Някои от нас препускат през живота, други преминават през него е бавен ход. Мисис Веси прекарваше живота си в седене. Тя седеше в къщата, в ранни и късни часове; седеше в градината; най-неочаквано се оказваше седнала на широките первази на прозорците в коридорите; сядаше (на сгъваем стол), когато приятелките й се опитваха да я изведат на разходка; сядаше, преди да погледне каквото и да е, преди да заговори за каквото и да е, преди да отговори „да“ или „не“ на най-обикновения въпрос — винаги със същата ведра усмивка на устните, със същия разсеяно-вежлив наклон на главата, скръстила удобно ръце, независимо от промяната: в обстоятелствата, която можеше да настъпи в дома. Тиха, вежлива, неизразимо кротка и безобидна стара дама, която нивга по никакъв начин не подсказваше мисълта, че наистина е жива от рождения си час насам. Природата има тъй много да върши на този свят, заета е със създаването на такова огромно разнообразие от произведения, че вероятно от време на време е слисана и объркана, за да направи отлика между процесите, които осъществява едновременно. И от тази гледна точка винаги ще бъде мое лично убеждение, че природата е била погълната от сътворяването на зелките, когато мисис Веси се е родила, и че добрата жена страдаше от последиците на зеленчуковата доминанта в съзнанието на тази майка на всинца ни.
— Е, мисис Веси — започна мис Халкъм, жизнена, енергична и изпълнена с готовност, която контрастираше още повече със седящата до нея безучастна стара дама, — какво желаете — котлет?
Мисис Веси скръсти пухкавите си ръце на края на масата, усмихна се благо и каза:
— Да, скъпа.
— Какво е това срещу мистър Хартрайт? Не е ли варено пиле? Мислех, че обичате варено пиле повече от котлет, мисис Веси?
Мисис Веси свали пухкавите си ръце от края на масата, скръсти ги на скута си, кимна съзерцателно, към вареното пиле и отвърна:
— Да, скъпа.
— Добре, все пак какво избирате за днес? Да ви подаде ли мистър Хартрайт от пилето, или аз да ви дам от котлетите?
Мисис Веси сложи една от пухкавите си ръце обратно на ръба на масата, поколеба се сънливо и каза:
— Както искате, скъпа.
— О, милост! Става въпрос за вашия вкус, не за моя, скъпа ми госпожо. Защо да не хапнете по-малко и от двете и защо да не започнете с пилето, тъй като мистър Хартрайт, както виждам, изгаря от желание да ви отреже едно парче.
Мисис Веси постави и другата си пухкава ръка на ръба на масата, оживи се едва-едва за миг, изгасна в следващия, кимна покорно и каза:
— Ако обичате, сър.
Наистина тиха, вежлива, неизразимо кротка и безобидна стара дама! Но засега може би достатъчно за мисис Веси.
През цялото време нямаше и следа от мис Феърли. Приключихме обяда си, а тя все още не се бе появила. Мис Халкъм, от чиито зорки очи не убягваше нищо, забеляза погледите, които от време на време хвърлях към вратата.
— Разбирам ви, мистър Хартрайт — каза тя, — недоумявате какво става с другата ви ученичка. Тя беше долу, главоболието й мина, но апетитът й все още не е напълно възстановен, за да се присъедини към нас. Ако решите да ми се доверите, мисля, че мога да се заема със задачата да я открия нейде из градината.
Тя взе слънчобрана, който лежеше на един стол близо до нея, и ме поведе навън през голямата остъклена врата в дъното на стаята, която извеждаше направо на поляната. Почти е излишно да казвам, че оставихме мисис Веси все така да седи на масата, скръстила пухкавите си ръце на ръба й, настанена очевидно в тази поза за останалата част от следобеда.
Докато пресичахме поляната, мис Халкъм ме погледна многозначително и поклати глава.
— Вашето тайнствено приключение — рече тя — все още остава загърнато в подобаващия за него среднощен мрак. Цяла сутрин преглеждах писмата на майка ми, но все още не съм открила нищо. Все пак не се отчайвайте, мистър Хартрайт. Това е въпрос, пораждащ любопитство, а за съюзник имате жена. При такива обстоятелства, рано или късно, успехът е сигурен. Писмата не са прегледани докрай. Остават ми още три пакета и бъдете уверен, че ще прекарам цялата вечер над тях.
Дотук едно от предчувствията, които ме занимаваха сутринта, все още не бе потвърдено. Започнах да се чудя дали запознанството с мис Феърли ще разочарова надеждите, които градях по отношение на нея от закуската насам.
— А как мина срещата ви с мистър Феърли, разбрахте ли се? — запита мис Халкъм, когато излязохме от поляната и свихме към една обрасла с храсти градина. — Беше ли особено изнервен тази сутрин? Не си правете труда да обмисляте отговора, мистър Хартрайт. Самият факт, че се чувствувате задължен да го обмислите, е достатъчен за мен. По лицето ви мога да прочета, че е бил крайно изнервен, и тъй като, водена от най-добри чувства, нямам намерение да ви поставям в същото положение, не ви питам нищо повече.
Докато тя говореше, свърнахме по една криволичеща пътека и се приближихме към красива дървена беседка, построена като миниатюрна швейцарска хижа. Изкачвайки стъпалата, видяхме, че в единствената й стая стоеше млада дама. Изправена до грубо скована маса, тя наблюдаваше степта и хълмовете, които се откриваха в една пролука между дърветата, и разсеяно отгръщаше листата на малкия скицник, лежащ до нея. Това бе мис Феърли.
Как мога да я опиша? Как мога да я отделя от собствените си чувства и от всичко, което се случи по- късно? Как мога да я видя отново такава, каквато бе, когато очите ми за първи път се спряха на нея — такава, каквато трябва да бъде за очите, които ще я видят в тези страници?
Докато пиша, на бюрото ми лежи акварелната рисунка на Лора Феърли. Направих я по-късно на същото място и в същата поза, в която я видях за първи път! Поглеждам я и от тъмния зеленикавокафяв фон на беседката пред погледа ми ярко се открояват светлите очертания на нежната девическа фигура, облечена в скромна муселинова рокля на едри райета от бледосиньо и бяло. Шал от същата материя загръща плътно раменете й, а малката сламена шапчица в естествен цвят, украсена семпло и пестеливо с панделка в тон с роклята, хвърля мека пер лена сянка върху горната част на лицето й. Косата й е със съвсем лек оттенък на кафяво — не, не е лененоруса и все пак е светла; не е златиста, но блясъкът й е почти златист, тъй че се губи тук и там в сянката на шапката. Тя е просто разделена на две и прибрана на тила, а линията около челото й се очертава от естествени малки къдри. Веждите са доста по-тъмни от косата; а очите са с онзи мек, прозирен тюркоазеносин цвят, който тъй често се възпява от поетите и тъй рядко се среща в живота. Прекрасни по цвят очи, прекрасни по форма очи — големи, нежни и кротко замислени, чиято красота струи от непорочната истинност на погледа, извираща от най-съкровените им дълбини, и се озарява при промяната на всеки техен израз със светлина, идваща от един по-чист и по-добър свят. Очарованието — тъй деликатно и все пак тъй категорично изразено, — с което те обливат лицето, така скрива и преобразява неговите малки, естествени човешки несъвършенства, че е трудно да се преценят относителните качества и недостатъци на всички останали черти. Не е лесно да се забележи, че долната част на лицето е прекомерно източена към брадичката, за да бъде в пълна и правилна пропорция с горната част; че носът, избягвайки орловия наклон (който при жените е винаги остър и жесток независимо от абстрактното му съвършенство), е
