преживявания, които всеки ден си разказваме един другиму? Всичко, което умовете ни могат да обхванат и сърцата ни да научат, можем да постигнем със същата сигурност, същата полза и същото задоволство, независимо дали природата ще бъде щедра или свидлива в това, що ни предоставя. Несъмнено има причина за отсъствието на вродена симпатия между човешкото същество и сътворението, което го заобикаля — причина, която вероятно може да бъде открита в крайно различните съдби на човека и неговата земя. И най-грандиозната планинска гледка умира там, докъдето стига погледът, а най-дребното човешко влечение, което чистото сърце може да изпита, е насочено към безсмъртието.
Нашата разходка бе продължила три часа, когато каретата отново мина през портите на Лимъридж Хаус.
На връщане оставих дамите да изберат сами първия пейзаж, който щяха да скицират следващия следобед под мое наставление. Когато те се оттеглиха, за да се облекат за вечеря, и аз останах сам в кокетната си всекидневна, доброто настроение като че ли ме напусна изведнъж. Бях неспокоен и недоволен от себе си, без да зная защо. Може би сега за първи път осъзнавах, че се бях наслаждавал на малкото ни пътешествие твърде много в качеството си на гост и много малко в качеството си на учител по рисуване. Може би все още ме преследваше онова странно чувство за нещо липсващо у мис Феърли или у мен самия, което ме бе объркало, когато за първи път й бях представен. Както и да е, изпитах истинско облекчение, когато часът за вечеря ме изтръгна от моята самота и ме отведе отново в обществото на дамите.
Влизайки в салона, останах поразен от необикновения контраст в дрехите, по-скоро в материята, отколкото в цвета, които те сега носеха. Докато мисис Веси и мис Халкъм бяха богато облечени (всяка по начин, който най-много подхождаше на възрастта й) — първата в сребристосиво, а втората в онзи нежен светложълт цвят, който тъй добре отива на матовата кожа и черната коса, — мис Феърли бе облечена непретенциозно и почти бедно — с обикновен бял муселин. Роклята й бе безупречно чиста; стоеше й прекрасно и все пак това бе дреха, която би носила съпругата или дъщерята на някой беден човек. В нея, макар и само външно, тя изглеждаше в материално отношение по-ниско от гувернантката си. По-късно, когато опознах по-добре характера на мис Феърли, открих, че този необикновен контраст в неин ущърб се дължи на вродената деликатност на чувствата и дълбоката й ненавист и към най-незначителната демонстрация на собственото й богатство. Нито веднъж мисис Веси или пък мис Халкъм не успяха да я убедят да се облече по-добре от тях и по този начин да покаже превъзходството си на богата дама пред двете бедни дами.
След като вечерята приключи, ние се върнахме в салона. Макар че мистър Феърли (стараейки се да надмине благоволението на монарха, навел се, за да вдигне и да подаде сам четката на Тициан) бе наредил на своя иконом да се осведоми за желанията ми относно виното, което бих предпочел след вечеря, проявих достатъчно категоричност, за да устоя на изкушението, предлагано от самотата сред великолепието от бутилки, подбрани по мой вкус, и достатъчно разум, за да поискам позволението на дамите по време на пребиваването ми в Лимъридж Хаус да ставам от масата заедно с тях, както правят това цивилизованите хора в чужбина.
Салонът, в който сега се бяхме оттеглили за останалата част от вечерта, се намираше на партерния етаж и по големина и форма приличаше на стаята за закуска, Големите остъклени врати в дъното извеждаха на тераса, красиво и пищно подредена по цялото й продължение с цветя. Когато влязохме в стаята, меката, покрита като с воал привечер сливаше в хармония сенките на листата и цветовете със собствените си по- тъмни тонове, а сладкият мирис на цветята ни посрещна с благоуханието си през отворените стъклени врати. Добрата мисис Веси (която винаги сядаше първа) завладя едно кресло в ъгъла и удобно разположена, задряма. По моя молба мис Феърли седна пред пианото. Следвайки я, за да се настаня близо до инструмента, видях как мис Халкъм се отдели в една от нишите при страничните прозорци, за да продължи да преглежда писмата на майка си при последните кротки лъчи на вечерната светлина.
Как живо възниква в съзнанието ми сега, когато пиша, тази спокойна домашна картина! От мястото, където седях, виждах елегантната фигура на мис Халкъм, наведена съсредоточено над писмата в скута й, наполовина огряна от меката светлина, наполовина скрита от тайнствена сянка; а по-близо до мен нежният профил на дамата пред пианото бе деликатно обрисуван срещу потъващия в тъмнина фон на стената. Навън, на терасата, цветята, тревите и виещите се растения така гальовно потрепваха на лекия вечерен въздух, че до нас не достигаше шепотът от тяхното вълнение. На небето нямаше ни облак и тайнствената лунна светлина настъпваше вече колебливо от изток. Чувството на покой и уединение успокояваше мислите и чувствата в изпълнена с неземен възторг забрава; а целителната тишина, която с настъплението на тъмнината ставаше все по-дълбока, ни обгърна още по-нежно, когато от пианото към нея се присъединиха божествените звуци на Моцартовата музика. Образите и хармонията на тази вечер не могат никога да се забравят.
Всички седяхме смълчани на местата, които си бяхме избрали — мисис Веси спеше, мис Феърли свиреше, мис Халкъм четеше, — докато падна мракът. По това време луната се бе промъкнала откъм терасата и меките й, загадъчни лъчи осветяваха косо долния край на стаята. Промяната от здрачината бе толкова красива, че ние единодушно се противопоставихме на лампите, когато слугата ги внесе, и оставихме само двете свещи върху пианото да блещукат в голямата стая.
Музиката продължи още половин час. След това красотата на лунната гледка изкуши мис Феърли да излезе на терасата и аз я последвах. Мис Халкъм бе променила мястото си, когато запалиха свещите върху пианото, за да продължи с тяхна помощ своето дирене. Оставихме я седнала на ниско столче от едната страна на инструмента. Тя бе така погълната от четенето, че, изглежда, не забеляза нашето излизане.
Струва ми се, че бяхме стояли на терасата пред остъклените врати не повече от пет минути; по мой съвет мис Феърли точно връзваше на главата си бялата си кърпа, за да се предпази от нощния въздух, когато чух гласа на мис Халкъм — тих, нетърпелив и променил естествения си бодър тон — да произнася името ми.
— Мистър Хартрайт — каза тя, — бихте ли дошли за минута? Искам да говоря с вас.
Влязох веднага. Пианото бе разположено в по-далечната половина на стаята до стената. До него седеше мис Халкъм с писмата, разпилени на скута й, като бе взела едно от тях в ръка и го държеше близо до свещта. Аз седнах на ниското канапенце в непосредствена близост до терасата. По този начин не бях далеч от остъклените врати и виждах ясно мис Феърли, която се разхождаше бавно напред-назад от единия до другия край на терасата, обляна от лунната светлина.
— Искам да чуете заключителните пасажи от това писмо — започна мис Халкъм. — Кажете ми, дали според вас не хвърлят някаква светлина върху необикновеното ви преживяване по пътя за Лондон? Писмото е писано от майка ми до втория й съпруг и е от преди единадесет-дванадесет години. По това време мисис и мистър Феърли и сестра ми Лора живееха вече от години в този дом, а аз завършвах образованието си в едно училище в Париж.
Тя гледаше и говореше искрено, но като че ли и с известно неудобство. В мига, в който вдигна писмото към свещта, преди да започне да го чете, мис Феърли мина покрай нас откъм терасата, надникна и като видя, че сме заети, бавно отмина.
Мис Халкъм започна да чете следното: „Сигурно ще ти дотегне, мой скъпи Филип, да слушаш непрекъснато за моите училища и ученици. Но моля те, хвърли вината върху сивата монотонност на живота в Лимъридж, а не върху мен. Освен това този път имам да ти съобщя нещо наистина интересно относно една нова ученичка.
Спомняш си старата мисис Къмпи от селския магазин. След дългогодишно боледуване докторът най- сетне я отписа и тя бавно умира с всеки изминал ден. Единствената й жива роднина — сестра и — пристигна миналата седмица, за да се грижи за нея. Тя дойде чак от Хампшър; казва се мисис Катърик. Преди четири дни мисис Катърик дойде да ме посети и доведе със себе си единственото си дете — едно сладко, малко момиченце, което е около година по-голямо от любимата ни Лора…“
Когато това изречение се отрони от устните на читателката, мис Феърли премина отново покрай нас по терасата. Тя тананикаше тихичко една от мелодиите, които ни бе свирила същата вечер. Мис Халкъм почака, докато се скри от погледите ни, и после продължи:
„Мисис Катърик е достойна, почтена жена с добри обноски; тя е на средна възраст и се вижда, че е била средно, само средно хубава. В държането и във вида й обаче има нещо, което не мога да си обясня. По отношение на себе си е сдържана до пълна потайност, а изражението на лицето й, което не мога да опиша, ме кара да мисля, че крие нещо. Тя е въплъщение на онова, което наричаме жива загадка. Идването й в
