Ненадейната любезност — горещото, великодушно, доблестно съчувствие, поставящо ме тъй милосърдно на равна нога и призовало с такава деликатна и щедра прямота честта и храбростта ми право от дълбините на сърцето ми — ме заплени на мига. Опитах се да я погледна, когато взе ръката ми, но очите ми бяха замъглени. Опитах, се да й благодаря, но гласът ми изневери.
— Чуйте ме — каза тя, тактично избягвайки да забележи, че напълно бях загубил самообладание, — чуйте ме и нека да привършваме веднага. За мен е истинско облекчение, че с това, което ще кажа сега, не съм задължена да навлизам във въпроса — трудния и жесток по моему въпрос — за социалното неравенство. Обстоятелства, които ще ви засегнат дълбоко, ми спестяват неприятната необходимост да нараня чрез каквито и да е унизителни намеци, отнасящи се до ранг и положение, човека, живял в приятелска близост под един и същи покрив с мен. Вие трябва да напуснете Лимъридж Хаус, мистър Хартрайт, преди злото да е станало по-голямо. Мой дълг е да ви кажа това; и би било мой дълг да ви го кажа със същата сериозна настойчивост, дори и да бяхте представител на най-старото и най-богатото семейство на Англия. Вие трябва да ни напуснете не защото сте учител по рисуване…
Тя изчака за миг, обърна лице към мен и пресягайки се през масата, сложи крепко ръка върху моята.
— Не защото сте учител по рисуване — повтори тя, — а защото Лора Феърли е сгодена и ще се омъжва.
Последната дума се заби като куршум в сърцето ми. Ръката ми загуби всякакво усещане за ръката, която здраво я бе стиснала. Не помръднах, нито проговорих. Острият есенен вятър, който пилееше мъртвите листа в краката ни, ненадейно ме прониза тъй силно, сякаш собствените ми безумни надежди бяха също мъртви листа, понесени надалеч от вихрушката. Надежди! Сгодена или не, тя бе все тъй далече от мен. Други мъже на мое място биха ли си спомнили за това? Не, ако я бяха обичали, тъй както я обичах аз.
Спазмата премина и от нея остана само тъпата, вцепеняваща болка. Почувствувах отново ръката на мис Халкъм, стиснала здраво моята; вдигнах глава и я погледнах. Големите й тъмни очи бяха приковани върху мен, наблюдавайки покрилата лицето ми бледност, която аз усетих и която тя видя.
— Унищожете я! — каза тя. — Тук, където я видяхте за първи път, унищожете обичта! Не й се поддавайте като жена. Отскубнете я, смачкайте я като мъж!
Приглушеният плам, с който говореше, силата на волята й — съсредоточена в погледа, впит в мен, и ръката, която все още не бе отпуснала моята — се предадоха и на мен, усмириха ме. И двамата изчакахме минута в мълчание. За това време аз оправдах благородната й вяра в моята мъжественост; успях, поне външно, да възвърна самообладанието си.
— Дойдохте ли отново на себе си?
— Достатъчно, мис Халкъм, за да поискам вашето и нейното извинение; достатъчно, за да последвам съвета ви и да докажа благодарността си по този начин, след като не мога да я докажа по никакъв друг.
— Вие вече я доказахте — отвърна тя, — с тези думи. Мистър Хартрайт, криеницата между нас свърши. Не мога да скрия от вас онова, което сестра ми несъзнателно ми показа. Вие трябва да ни напуснете заради нейно добро, както и заради себе си. Присъствието ви тук, неизбежната ви близост с нас, колкото и безобидна да бе във всяко отношение, я извади от равновесие и я направи нещастна. Аз, която я обичам повече от собствения си живот, аз, която се научих да вярвам в това чисто, благородно, невинно същество, както вярвам в религията си, зная много добре тайната мъка на самопорицанието, която тя изпитва, откакто първата сянка на едно предателско чувство към годежа й се промъкна въпреки самата нея в сърцето й. Не казвам — би било безполезно да твърдя подобно нещо след случилото се, — че годежът й е имал някакво силно влияние върху чувствата й въобще. Това е годеж в името на честта, а не на любовта; пожела го баща й на смъртното си легло преди две години; тя нито го приветствува, нито се отдръпна от него — просто го прие. Преди да дойдете тук, тя бе като стотици други жени, встъпващи в бракове с мъже, които нито силно ги привличат, нито много ги отблъскват; жени, които се научават да обичат съпрузите си (ако не се научат да ги мразят) след брака, вместо преди него. Надявам се повече, отколкото думите могат да го изразят — и вие би трябвало да имате саможертвената доблест също да се надявате, — че новите мисли и чувства, нарушили стария покой и старото доволство, не са вкоренени тъй дълбоко, че да не могат да бъдат изтръгнати. Вашето отсъствие (ако се доверявах по-малко на честта, решителността и разума ви, не трябваше да им вярвам тъй, както им вярвам сега) — вашето отсъствие ще помогне на моите усилия, а времето ще помогне и на трима ни. За мен е важно да зная, че първоначалното ми доверие към вас не е било напълно неоправдано. Да зная, че почтеността, мъжествеността и тактичността ви към ученичката, чиято зависимост от вас имахте нещастието да забравите, няма да бъдат по-малки, отколкото към непознатата и отхвърлена от всички несретница, обърнала се ненапразно за помощ към вас.
Отново случайно споменаване на жената в бяло! Не бе ли възможно да говорим за мис Феърли и за мен, без да се докосваме до спомена за Ан Катърик и да я поставяме помежду си като неизбежна съдба?
— Кажете ми, какво извинение мога да дам на мистър Феърли за прекъсването на задълженията ми? — попитах аз. — И ми кажете кога да тръгна, след като извинението ми бъде прието. Обещавам безрезервно да се подчиня на вас и на съвета ви.
— Времето е от най-голямо значение — отвърна тя. — Чухте ме да споменавам тази сутрин следващия понеделник и необходимостта да се подготви лилавата стая. Гостът, който очакваме в понеделник…
Нямах търпение да чуя повече подробности от нея, знаейки онова, което вече знаех; а споменът за изражението на мис Феърли и поведението й по време на закуската ми подсказа, че очакваният посетител в Лимъридж Хаус е нейният бъдещ съпруг. Опитах се да прогоня нетърпението си; нещо се надигна тоз миг у мен, по-силно от волята ми, и аз прекъснах мис Халкъм.
— Позволете ми да замина още днес — изрекох горчиво. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Не, не днес — отвърна тя. — Единственото обяснение, което можете да дадете на мистър Феърли за заминаването си преди края на уговорения срок, е, че нещо непредвидено ви е наложило необходимостта да помолите за неговото разрешение да се завърнете незабавно в Лондон. Трябва да изчакате до утре, за да му го кажете, след като се получи пощата. Така той ще прояви разбиране към неочакваната промяна в плановете ви, тъй като ще я свърже с получаването на писмо от Лондон. Жалко и недостойно е да се прибягва до измама, дори и от най-безобиден характер, но аз познавам мистър Феърли. Ако възбудите подозрението му, че си играете с него, той ще откаже да ви освободи. Говорете с него в петък сутринта; постарайте се след това (заради собствените ви интереси към вашия работодател) да оставите в колкото се може по-добър ред недовършената работа и заминете оттук в събота. При това положение времето ще бъде достатъчно, мистър Хартрайт, за вас и за всички нас.
Преди да я уверя, че може да разчита на мен и че ще действувам в най-точно съответствие с желанията й, приближаващи се стъпки откъм храсталака стреснаха и двама ни. Някой от къщата идваше да ни търси! Кръвта нахлу в главата ми и после се отдръпна. Можеше ли това трето лице, което приближаваше тъй бързо към нас по това време и при тези обстоятелства, да бъде мис Феърли?
Облекчение бе — тъй печално и безнадеждно се бе променило вече моето отношение към нея, — за мен беше истинско облекчение, когато на прага на беседката се появи обезпокоилото ни лице и се оказа, че е само прислужницата на мис Феърли.
— Мога ли да говоря с вас за миг, мис? — запита момичето доста припряно и неспокойно.
Мис Халкъм слезе по стълбичките и направи няколко крачки с прислужницата към храстите.
Останал сам, обзет от чувство на безнадеждно окаяние, което никакви думи не биха могли да обрисуват, аз насочих мислите си към предстоящото завръщане в самотата и отчаянието на пустия ми лондонски дом. Мисли за добрата ми стара майка и за сестра ми, която заедно с нея тъй искрено се радваше на перспективите ми в Къмбърланд — мисли, които така отдавна бях прогонил от сърцето си и сега за първи път осъзнавах със срам и укор, — се върнаха отново в мен с любещата тъга за стари, пренебрегнати приятели. Майка ми и сестра ми — как ще се почувствуват, когато се завърна при тях, прекъснал ангажимента си, и им призная моята нещастна тайна — те, които се разделиха с мен изпълнени с надежда в онази последна щастлива нощ в къщата в Хампстед?
Отново Ан Катърик! Дори споменът от прощалната вечер с майка ми и сестра ми не идеше в съзнанието ми, без да го свържа с онзи, другия спомен от среднощното ми връщане в Лондон. Какво значеше това? Щях ли отново да се срещна с тази жена? Макар и малка, такава възможност съществуваше. Знаеше ли тя, че живея в Лондон? Да; бях й казал преди или след странния въпрос, който така недоверчиво ми зададе —
