дали познавам много мъже с баронетска титла? Или преди, или след: умът ми не бе достатъчно спокоен тогава, за да си спомня кога точно.
Изтекоха няколко минути, преди мис Халкъм да освободи прислужницата и да се върне при мен. Тя също изглеждаше смутена и неспокойна.
— Уредихме всичко необходимо, мистър Хартрайт — рече тя. — Разбрахме се както подобава на приятели и можем да се връщаме веднага в къщата. Откровено казано, тревожа се за Лора. Тя е изпратила да ми съобщят, че иска незабавно да ме види, и прислужницата казва, че господарката й е очевидно много развълнувана от някакво писмо, получено тази сутрин — несъмнено същото писмо, което наредих да отнесат в къщата, преди да дойдем тук.
Тръгнахме забързано обратно по пътеката между храстите. Макар че мис Халкъм бе казала всичко, което смяташе за необходимо да каже от своя страна, аз не бях приключил с онова, което исках Да кажа от моя страна. От мига, когато разбрах, че очакваният посетител в Лимъридж е бъдещият съпруг на мис Феърли, изпитвах горчиво любопитство, изгарящо ме от завист желание да узная кой е той. Съществуваше вероятност занапред да не ми се удаде лесна възможност да задам въпроса и затуй поех риска да го поставя, докато се връщахме.
— След като бяхте достатъчно любезна, за да ми кажете, че сме се разбрали, мис Халкъм — започнах аз, — след като сте уверена в благодарността ми за проявеното от вас търпение и моето покорство спрямо желанията ви, смея ли да попитам кой… — аз се поколебах; насилил се бях да мисля за него, но далеч по- трудно бе да говоря за него като за предречения й съпруг — кой е джентълменът, сгоден за мис Феърли?
Съзнанието й бе очевидно заето от вестта, получена от сестра й. Тя отговори някак си бързо, разсеяно:
— Един джентълмен, който притежава големи имоти в Хампшър.
— Хампшър! Родното място на Ан Катърик, Отново и отново жената в бяло! В това, имаше някаква предрешеност.
— А името му? — попитах колкото се може по-спокойно и безразлично.
— Сър5 Пърсивъл Глайд.
Сър — сър Пърсивъл! Въпросът на Ан Катърик този изпълнен с подозрения въпрос за мъже с баронетска титла, които бих могъл случайно да познавам — още не бе пропъден от съзнанието ми, когато мис Халкъм се върна в беседката, и ето че изплава отново от собствения й отговор. Спрях рязко и я погледнах.
— Сър Пърсивъл Глайд — повтори тя, смятайки, че не съм чул предишния й отговор.
— Рицар6 или баронет? — запитах с вълнение, което повече не можех да крия.
Тя замълча за момент и после отговори доста хладно:
— Баронет разбира се.
XI
Докато вървяхме към къщата, не си проговорихме повече. Мис Халкъм побърза веднага да отиде в стаята на сестра си, а аз се оттеглих в моето ателие, за да сложа в ред всички картини на мистър Феърли, които все още не бях реставрирал и поставил в рамки, преди да ги предам на други ръце. Мислите, които досега бях възпирал, мислите, които ме поставяха в положение по-непоносимо от всякога, ме връхлетяха, щом останах сам.
Тя бе сгодена и бъдещият й съпруг бе сър Пърсивъл Глайд — мъж с титла на баронет и собственик на имоти в Хампшър.
В Англия имаше стотици баронети, а в Хампшър десетки земевладелци. Съдейки по обикновената логика на обстоятелствата, дотук нямах и най-малката причина да свързвам сър Пърсивъл Глайд с подозрителните думи, отправени ми като запитване от жената в бяло. И въпреки всичко го свързвах с тях. Дали защото той бе обвързан сега в съзнанието ми с мис Феърли, а мис Феърли, на свой ред, бе обвързана с Ан Катърик от нощта, когато открих зловещата прилика помежду им? Дали събитията от сутринта ме бяха обезкуражили вече до такава степен, че бих попаднал във властта на всяка заблуда, която простата случайност и обикновеното съвпадение можеха да предложат на въображението ми? Невъзможно е да се каже. Усещах само, че туй, що се бе случило между мис Халкъм и мен на връщане от беседката, ми бе повлияло по странен начин. В мен бе силно предчувствието, че някаква неоткриваема опасност ни причакваше всички, скрита в тъмнината на бъдещето. Съмнението дали не съм свързан вече във верига от събития, която дори предстоящото ми заминаване от Къмбърланд ще бъде безсилно да разкъса съмнението дали ние, дали някой от нас вижда края такъв, какъвто ще бъде наистина, — тегнеше все по-мрачно над мен. Колкото и да бе мъчително страданието, причинено от злочестия край на моята кратка, самонадеяна любов, то изглеждаше притъпено и умъртвено от още по-силното чувство за нещо неясно и неизбежно, нещо невидимо и заплашително, което Времето държеше над главите ни.
Занимавах се с рисунките малко повече от половин час, когато на вратата се почука. При моя отговор тя се отвори; и за моя почуда в стаята влезе мис Халкъм. Бе гневна и възбудена. Грабна един стол, преди аз да й го предложа, и седна на него близо до мен.
— Мистър Хартрайт — започна тя, — надявах се, че всякакви болезнени теми за разговори между нас са изчерпани, поне за днес. Но не било така. В ход е някакво непочтено злодейство, което цели да сплаши сестра ми във връзка с предстоящия й брак. Вие видяхте, когато изпратих градинаря в къщата с писмо, адресирано с непознат почерк до сестра ми?
— Точно така.
— Писмото е анонимно — подъл опит да бъде засегнато отношението на сестра ми към сър Пърсивъл Глайд. То така я разстрои и разтревожи, че аз с големи усилия успях да я успокоя, колкото да си позволя да напусна стаята й и да дойда тук. Зная, че това е семеен въпрос, по който не би трябвало да се съветвам с вас и който не може да ви обезпокои или заинтересува.
— Моля за извинение, мис Халкъм. Аз изпитвам най-дълбока загриженост и интерес към всичко, засягащо щастието на мис Феърли или вашето.
— Радвам се да го чуя. Вие сте единственият човек в къщата или извън нея, който може да ме Посъветва. Здравословното състояние на мистър Феърли и ужасът му пред затруднения и загадки от всякакъв вид го изключват. Пасторът е добър, слаб човек, който не знае нищо друго освен привичните си задължения, а съседите ни са от типа на спокойните, мудни познати, които не можем да обезпокояваме във време на неприятности и опасност. Това, което искам да зная, е следното: трябва ли да предприема веднага мерки, за да открия автора на писмото, или да изчакам и утре да се обърна към адвоката на мистър Феърли? Това е въпрос — може, би много важен — за спечелването или загубването на един ден. Кажете ми какво мислите, мистър Хартрайт. Ако нуждата вече не бе ме принудила да ви се доверя, дори и безпомощното ми положение вероятно нямаше да бъде извинение за мен. Но тъй както стоят нещата, сигурно не греша след всичко случило се помежду ни, като забравям, че вашето приятелство е с „трайност“ само от три месеца.
Тя ми даде писмото. То започваше направо без всякакво предварително обръщение и гласеше:
„Вярвате ли в сънища? Надявам се, заради вас самата, че вярвате. Прочетете какво пише в Светото писание за сънищата и за тяхното сбъдване (Битието XL 8, XLI 25, Данаил IV. 18 — 25) и се вслушайте в предупреждението, което ви изпращам, преди да е станало твърде късно.
Снощи ви сънувах, мис Феърли. Сънувах, че стоя от едната страна на олтарната маса, а пасторът облечен с неговата стола и с молитвеника си — от другата.
Не мина много време и по централната пътека към нас започнаха да се приближават мъж и жена, дошли да се бракосъчетаят. Вие бяхте жената. Изглеждахте толкова красива и невинна в хубавата си бяла копринена рокля, с дългия бял дантелен воал, че сърцето ми изтръпна за вас и сълзи напълниха очите ми.
Това бяха сълзи на жал, млада госпожице, благословени от небето, и вместо да потекат от очите ми като обикновени сълзи, които ние всички проливаме, те се превърнаха в два лъча светлина, насочващи се все по-близо и по-близо към мъжа, който стоеше пред олтара с вас, докато докоснаха гърдите му. Лъчите се
