чувствата й към мен, нейните проницателни очи навикнаха по новому непрекъснато да ме наблюдават. Понякога погледът изразяваше сякаш подтискан гняв, друг път като че ли подтискан страх, а понякога ни едно от двете — нищо, което, с две думи казано, бих могъл да разбера. Изтече една седмица, а тайното напрежение помежду ни все още съществуваше. Положението ми, утежнено от чувството за собствената ми злощастна слабост и небрежност, събудено твърде късно в мен, ставаше нетърпимо. Чувствувах, че трябва веднъж за винаги да отхвърля угнетеността, в която живеех; но не бях наясно как най-добре да действувам и какво да кажа най-напред.
От това положение на безпомощност и унижение ме избави мис Халкъм. Устните й изрекоха горчивата, необходимата, неочакваната истина; сърдечната й доброта ми даде сили да понеса удара, когато я чух; нейният разум и храбростта й поставиха на точното му място едно събитие, което заплашваше с най-лоши последици мен и останалите в Лимъридж Хаус.
X
Бе един четвъртък и почти краят на третия месец от пребиваването ми в Къмбърланд.
Сутринта, когато както обикновено слязох в стаята за закуска, мис Халкъм за първи път, откакто я познавах, отсъствуваше от установеното си място на масата.
Мис Феърли бе навън на моравата. Тя ми се поклони, но не влезна. Ни дума не бе проронена ни от моите, ни от нейните устни, която би могла да ни разстрои, и въпреки това същото непризнато чувство на неудобство караше и двама ни да отбягваме срещите насаме. Тя чакаше на моравата, аз чаках в стаята, докато се появят мисис Веси или мис Халкъм. Как мигновено бих се присъединил към нея, с каква готовност бихме се ръкували и подхванали нашите обичайни разговори само преди две седмици! След няколко минути дойде мис Халкъм. Тя изглеждаше угрижена и поднесе извиненията за закъснението си доста разсеяно.
— Задържа ме — рече тя — една консултация с мистър Феърли относно семеен въпрос, който той желаеше да обсъди с мен.
Мис Феърли се върна от градината и ние си разменихме обичайните утринни поздрави. Ръката й, допряна в моята, бе по-хладна от всякога. Тя не ме погледна и бе много бледа. Дори и мисис Веси забеляза това, когато миг по-късно влезе в стаята.
— Сигурно е от промяната във вятъра — каза старата дама. — Зимата иде, ах, скъпа моя, зимата ще дойде много скоро!
В нейното и в моето сърце тя вече бе дошла!
Закуската ни — някога тъй приятна и изпълнена с шеговити реплики за плановете ни през деня — приключи бързо и в мълчание. Мис Феърли, изглежда, се притесняваше от дългите паузи в разговора и гледаше умолително към сестра си да ги запълни. След като по най-несвойствен за нея начин един или два пъти се поколеба и се въздържа, мис Халкъм най-сетне проговори.
— Разговарях с чичо ти тази сутрин, Лора — каза тя. — Той смята, че трябва да бъде приготвена лилавата стая, и потвърждава това, което ти казах. Става въпрос за понеделник, не за вторник.
При тези думи мис Феърли сведе поглед надолу. Пръстите й заиграха нервно с трошиците, разпилени по покривката. Бледият цвят на страните й пропълзя и по устните й и те започнаха видимо да треперят. Аз не бях единственият от присъствуващите, забелязал това. Мис Халкъм го видя също и веднага ни даде пример, като стана от масата.
Мисис Веси и мис Феърли напуснаха стаята заедно. Милите, тъжни сини очи ме погледнаха за миг с осъзнатата печал за предстояща и дълга раздяла. В ответ усетих силна болка в сърцето си — болка, която ми казваше, че скоро ще я изгубя и заради тази загуба ще я обичам с все същата сила. Когато вече я нямаше, аз се обърнах към градината. Край голямата стъклена врата, която извеждаше на моравата, с шапка в ръка и шал, преметнат през другата, стоеше мис Халкъм и внимателно ме наблюдаваше.
— Имате ли възможност да ми отделите малко време — каза тя, — преди да започнете работа в стаята си?
— Разбира се, мис Халкъм. Винаги съм на ваше разположение.
— Искам да ви кажа няколко думи насаме, мистър Хартрайт. Вземете си шапката и елате в градината. Едва ли някой ще ни обезпокои в този утринен час.
Когато излизахме на моравата, един от помощник-градинарите — почти дете — мина покрай нае, отправяйки се към къщата с писмо в ръка. Мис Халкъм го спря.
— Писмото за мен ли е? — попита тя.
— Не, мис, за мис Феърли — отвърна момчето, подавайки писмото, докато говореше.
Мис Халкъм го взе от него и погледна адреса.
— Странен почерк — промълви тя на себе си. — Кой може да пише на Лора? Кой ти го даде? — продължи тя, обръщайки се към градинаря.
— Ами, мис — рече момчето, — даде ми го една жена.
— Каква жена?
— Жена на възраст.
— Значи, стара жена. Познаваш ли я?
— Не, изобщо не съм я виждал.
— Накъде тръгна тя?
— През таз порта — каза помощник-градинарят, като се завъртя бавно на юг и с един широк замах на ръката обгърна цялата тази част на Англия.
— Странно — каза мис Халкъм, — предполагам, че е някакво прошение. Ето — допълни тя, връщайки писмото на момчето, — занеси го в къщата и го дай на някого от слугите. А сега, мистър Хартрайт, ако не възразявате, да тръгнем нататък.
Тя ме поведе през моравата по същата пътека, по която я бях последвал в деня след пристигането ми в Лимъридж. Спря пред малката беседка, в която Лора Феърли и аз се срещнахме за първи път, и наруши мълчанието, което бе поддържала, докато вървяхме заедно.
— Тук мога да кажа онова, което имам да ви казвам.
С тези думи тя влезе в беседката, седна на един от столовете край кръглата масичка и ми направи знак да седна на другия. Подозирах какво щеше да последва, когато ме заговори в стаята за закуска; сега бях сигурен.
— Мистър Хартрайт — подхвана тя, — ще започна, като ви направя едно откровено признание. Ще кажа — без красиви фрази, които ненавиждам, и без да ви правя комплименти, които презирам, — че по време на вашето присъствие сред нас у мен се разви силно приятелско чувство. Усетих предразположение към вас още когато ми разказахте за държането ви спрямо онази несретна жена, която сте срещнали при такива необикновени обстоятелства. Начинът, по който сте се справили със случая, може и да не е бил благоразумен, но той ми показа самообладанието, деликатността и състраданието на един мъж, който е джентълмен по природа. Той ме накара да очаквам добри неща от вас и вие не разочаровахте надеждите ми.
Тя млъкна, като същевременно вдигна ръка, давайки ми знак, че не очаква да й отговоря, преди да продължи. Когато влязох в беседката, мислите ми бяха далеч от жената в бяло. Ала сега думите на мис Халкъм върнаха обратно в съзнанието ми спомена за онуй, що се бе случило. Той остана там по време на разговора ни — остана, и то не без резултат.
— Като ваша приятелка — поде тя — ще ви кажа тутакси и направо с моя прост и прям език, че открих тайната ви — без помощ или намек, забележете, от някого другиго. Мистър Хартрайт, вие безразсъдно си позволихте да се привържете — боя се, сериозно и предано — към сестра ми Лора. Няма да ви измъчвам да правите словесни признания, защото виждам и зная, че сте твърде честен, за да го отречете. Аз дори не ви виня; окайвам ви, че открихте сърцето си за безнадеждна любов. Вие не направихте непочтен опит да се възползувате от това, не сте говорили тайно със сестра ми. Можете да бъдете обвинен в слабост и незачитане на собствените ви интереси, но в нищо по-лошо. Ако бяхте действували в каквото и да е отношение без деликатност или скромност, щях да ви кажа незабавно да напуснете къщата без всякакво предупреждение или без да се посъветвам с когото и да било. Но в случая аз порицавам само злощастието на възрастта и положението ви; вас не обвинявам. Простете — причинявам ви болка; ще ви причиня още, но няма как… Ала най-напред стиснете ръката на вашата приятелка Мариан Халкъм.
