— Предполагам, че никога не са се чували недомлъвки по отношение на характера му?
— Мистър Хартрайт, надявам се, че не сте толкова несправедлив, за да се повлияете от това долно писмо?
Почувствувах как кръвта нахлува в лицето ми, защото знаех, че то ми бе повлияло.
— Надявам се, че не — отговорих объркан. — Може би нямах право да задам въпроса.
— Не съжалявам, че го зададохте — рече тя, — защото ми дава възможност да отдам нужното на репутацията на сър Пърсивъл Глайд. Ни един слух, мистър Хартрайт, не е достигнал до мен или семейството ми срещу него. Той спечели успешно два оспорвани избора и излезе от изпитанието невредим. Човек, който може да постигне това в Англия, е човек с изпитан характер.
Отворих й мълчаливо вратата и я последвах навън. Тя не бе ме убедила. Да бе слезнал от небесата ангелът, който води сметка за делата на хората, за да потвърди думите й, и да бе отворил тефтера си пред смъртните ми очи, пак нямаше да ме убеди.
Намерихме градинаря да работи както обикновено. Колкото и въпроси да задавахме, не можахме да изтръгнем ни един съществен отговор от непроницаемата глупост на момчето. Жената, която му дала писмото, била възрастна; не му казала нито една дума и много бързо се отдалечила в южна посока. Селото се намираше на юг от къщата. И затуй се отправихме натам.
XII
В Лимъридж продължихме търпеливо разследването си във всички, посоки и сред всякакъв вид хора. Но от тях не научихме нищо. Трима от селяните наистина ни убедиха, че бяха видели жената, но тъй като не можеха да я опишат и съвсем не успяха да постигнат съгласие за точната посока, в която тръгнала, след като са я видели, тези три светли изключения от общото правило за пълна неосведоменост не ни оказаха по-голяма помощ от мнозинството неотзивчиви и ненаблюдателни техни съседи.
Ходът на нашето безполезно следствие ни отведе след време до края на селото, където се намираха училищата, основани от мисис Феърли. Когато минавахме покрай сградата, отредена за момчетата, предложих като целесъобразно да попитаме последно и учителя, който по силата на своята служба би могло да се предположи, че е най-интелигентният човек в това място.
— Боя се, че учителят е бил зает с учениците си — каза мис Халкъм, — когато жената е минала през селото и после се е върнала. Все пак можем да опитаме.
Влязохме в ограденото игрище и минахме покрай прозореца, за да стигнем до вратата, която беше на задната страна на сградата. Поспрях за миг пред прозореца и надникнах вътре.
Учителят седеше на катедрата с гръб към мен и очевидно обясняваше нещо разпалено на учениците, които с изключение на един се бяха събрали пред него. Изключението бе едно яко, светлорусо момче, което седеше отделено от всички останали на един стол в ъгъла — един изоставен малък Крузо, изолиран на собствения му пуст остров, изживяващ в самота позора на наказанието.
Когато стигнахме до вратата, тя бе открехната и когато се спряхме за миг на прага, до нас достигна ясно гласът на учителя.
— Сега, момчета — каза гласът, — запомнете какво ви казвам. Ако чуя да се споменава още веднъж за призраци в това училище, зле ви се пише. Такива неща няма и ето защо всяко момче, което вярва в призраци, вярва в това, което не съществува; а момче, принадлежащо към лимъриджкото училище и вярващо в това, което не съществува, се опълчва срещу разума и дисциплината и трябва съответно да бъде наказано. Вие всички виждате Джейкъб Посълтуейт, седнал там позорно на стола. Той е наказан не защото твърди, че е видял снощи призрак, а защото най-дръзко и упорито отказва да се вслуша в здравия разум и държи на своето, че е видял призрака, след като му казах, че такова нещо не съществува. Ако нищо друго не помогне, аз ще прогоня с помощта на тоягата призрака от Джейкъб Посълтуейт и ако туй нещо се разпространи и сред останалите от вас, имам намерение да ида една крачка по-нататък и с тоягата да прогоня призрака от цялото училище.
— Изглежда, сме избрали неподходящ момент за нашето посещение — заяви мис Халкъм, отваряйки вратата и влизайки вътре, когато учителят приключи речта си.
Нашето появяване предизвика силно вълнение сред момчетата. Те като че ли помислиха, че сме дошли специално за да видим как ще набият с тоягата Джейкъб Посълтуейт.
— Всички си отивайте в къщи да вечеряте — каза учителят, — с изключение на Джейкъб. Той трябва да остане там, където е, и ако призракът благоволи, може да му донесе вечерята.
Твърдостта напусна Джейкъб с изчезването на неговите съученици и перспективата му за вечеря. Той извади ръце от джобовете си, погледна ги мрачно, вдигна ги много бавно към очите си и взе да ги трие бавно, като придружаваше действието с къси, силни хълцания, които следваха на равни отсечки — малки, носови залпове на юношеското страдание.
— Дойдохме да ви попитаме нещо, мистър Демпстър — обърна се мис Халкъм към учителя, — и едва ли очаквахме да ви сварим зает с гоненето на призрак. Какво значи всичко това? Какво в същност се е случило?
— Това лошо момче плаши цялото училище, мис Халкъм, като твърди, че снощи е видяло призрак — отвърна учителят, — и продължава да упорствува с абсурдната си история въпреки всичко, което му казвам.
— Твърде необичайно! — възкликна мис Халкъм. — Не бих помислила, че някое от момчетата може да има достатъчно въображение, за да види призрак. Това е наистина ново допълнение към тежката задача за формиране на младите хора в Лимъридж и аз сърдечно ви желая да се справите успешно с нея, мистър Демпстър. Междувременно позволете да ви обясня защо съм тук и какво искам.
След това тя зададе на учителя същия въпрос, който вече бяхме отправяли към почти всеки друг човек от селото. Той даде същия обезсърчителен отговор. Мистър Демпстър не бе виждал никога непознатата, която търсехме.
— Можем да се връщаме обратно, мистър Хартрайт — каза мис Халкъм, — очевидно няма да получим сведението, което ни интересува.
Тя се бе поклонила на мистър Демпстър и тъкмо, излизаше от стаята, когато окаяното състояние на Джейкъб Посълтуейт, подсмърчащ жаловито на стола на разкаянието, привлече вниманието й и я накара да спре и да закачи с най-добро чувство малкия затворник, преди да отвори вратата.
— Глупчо такъв — каза тя, — защо не поискаш извинение от мистър Демпстър и не спреш да говориш за призрака?
— Хм! Ама аз видях тоз призрак — настоя пак Джейкъб Посълтуейт и очите му се изпълниха с ужас и нов прилив на сълзи.
— Глупости! Нищо подобно не си видял! Призрак, виж ти! Какъв призрак…
— Моля за извинение, мис Халкъм — намеси се учителят с леко неудобство, — но мисля, че е по-добре да не разпитвате момчето. Упоритото безумие на неговата история е невероятно; и можете да го накарате, без да иска…
— Без да иска какво? — пресече го рязко мис Халкъм.
— Без да иска, да ви нанесе душевно потресение — обясни мистър Демпстър силно смутен.
— Няма що, мистър Демпстър, правите ми голям комплимент, след като смятате, че съм толкова слаба, за да бъда потресена от един хлапак като този!
Тя се обърна с иронично предизвикателство към малкия Джейкъб и започна да го разпитва направо.
— Ела — рече тя, — искам да разбера всичко. Кога видя призрака, непослушно момче?
— Снощи по мрачина — отвърна Джейкъб.
— Оо! Видял си го вчера привечер? И как изглеждаше?
— Целият в бяло — както са си призраците — поясни очевидецът с увереност, надвишаваща годините му.
— И къде беше?
— Ей татък, в двора на черквата — където му е мястото на призрака.
— Както са си призраците, където им е мястото — защо, малки глупчо, говориш, като че ли от люлката си запознат с държането и навиците на призраците! Във всеки случай изсмукваш от пръстите си тази
