история. Предполагам, че следващото нещо, което ще ми кажеш, е чий беше призракът?
— Ами тъй е, мога! — закима Джейкъб, тържествувайки мрачно.
Докато мис Халкъм разпитваше неговия ученик, мистър Демпстър опита на няколко пъти да заговори, но сега вече се намеси достатъчно категорично, за да бъде чут.
— Извинете, мис Халкъм — каза той, — но се осмелявам да кажа, че само насърчавате момчето, като му задавате такива въпроси.
— Просто ще задам още един, мистър Демпстър, и после ще бъда напълно удовлетворена. Е добре — продължи тя, обръщайки се към момчето, — чий беше призракът?
— Призракът на господарката Феърли — прошепна Джейкъб.
Ефектът, който този невероятен отговор произведе върху мис Халкъм, напълно оправда силното желание, проявено от учителя да й попречи да го чуе. Лицето й почервеня от възмущение; тя се извърна към малкия Джейкъб тъй гневно и неочаквано, че от уплаха той отново избухна в сълзи. Отвори уста, за да му каже нещо, но после се овладя и вместо към момчето се обърна към учителя.
— Безполезно е — рече тя — да се държи отговорност на дете като това за думите му. Почти не се съмнявам, че идеята му е втълпена от други. Мистър Демпстър, ако в това село има хора, забравили почитта и уважението, които всеки тук дължи на паметта на майка ми, аз ще ги намеря; и ако имам някакво влияние пред мистър Феърли, те ще си платят за това.
— Надявам се, по-точно сигурен съм, мис Халкъм, че грешките — заяви учителят. — От начало до край това е плод на своенравието и щуротията на момчето: Той е видял или мисли, че е видял снощи една жена в бяло, когато минавал през църковния двор; фигурата, истинска или въображаема, е стояла край мраморния кръст, който той и всеки друг в Лимъридж знае, че е надгробният паметник на мис Феърли. Тези две обстоятелства са несъмнено достатъчни, за да подскажат на момчето отговора, който естествено ви шокира.
Макар че мис Халкъм не изглеждаше убедена, тя очевидно почувствува, че обяснението на учителя е твърде смислено, за да му се противопостави открито. Просто му благодари за вниманието и обеща да му се обади отново, когато съмненията й намерят задоволителен отговор. При тези думи тя се поклони и излезе от стаята.
През цялото време, докато траеше тази странна сцена, аз стоях настрана, като слушах внимателно и правех заключения за себе си. Щом останахме отново насаме, мис Халкъм запита дали имам някакво мнение за това, което бях чул.
— Много категорично мнение — отговорих аз. Според мен разказът на момчето се основава на някакъв факт. Признавам, че изпитвам нетърпение да видя надгробния паметник на мисис Феърли и да проуча внимателно земята около него.
— Ще ви заведа на гроба.
След този отговор тя замълча и докато вървяхме, се замисли за малко.
— Случилото се в класната стая — подхвана тя — така изцяло отвлече вниманието ми от въпроса за писмото, че съм леко объркана, опитвайки се да се върна към него. Да се откажем ли от всякакви намерения за по-нататъшни разследвания и да изчакаме до утре, за да предоставим тази работа на мистър Гилмор?
— В никакъв случай, мис Халкъм. Случилото се в класната стая ми дава основания да не се отказваме от разследването.
— Защо ви дава основания?
— Защото засилва подозрението, което изпитах, когато ми дадохте да прочета писмото.
— Предполагам, че сте имали причини да скриете това подозрение от мен до този момент, мистър Хартрайт?
— Боях се да му отдам нужното значение. Сметнах го за крайно нелепо; отхвърлих го като резултат на някакво извращение в собственото ми съзнание. Но повече не мога да мисля така. Не само отговорите, които даваше на въпросите ви момчето, но и една случайна фраза, изпуснала се от устните на учителя, когато обясняваше историята, ме върнаха към първоначалното ми подозрение. Събитията тепърва могат да докажат, че това е било заблуждение, мис Халкъм; но в този момент аз съм дълбоко убеден, че въображаемият призрак в църковния двор и авторът на анонимното писмо са едно и също лице.
Тя спря, побледня и се взря нетърпеливо в лицето ми.
— Кое лице?
— Учителят ви го съобщи, без да съзнава. Когато говореше за фигурата, видяна от момчето в църковния двор, той я нарече „една жена в бяло“.
— Да не би Ан Катърик?
— Да, Ан Катърик.
Тя ме хвана под ръка и се облегна тежко.
— Не зная защо — снижи тя глас, — но има нещо в това ваше подозрение, което ме стряска и плаши. Чувствувам… — Тя спря и се опита да се засмее. — Мистър Хартрайт, ще ви покажа гроба и след това веднага се прибирам в къщи. По-добре да не оставям Лора твърде дълго сама. По-добре да се прибера и да бъда с нея.
Стигнали бяхме близо до църковния двор, докато тя говореше. Църквата — мрачна постройка от сив камък — бе разположена в малка долчинка, за да бъде защитена от суровите ветрове, които духаха над степта около нея. Гробището започваше отстрани на църквата и продължаваше малко нагоре по склона на хълма. Опасваше го ниска ограда от грубо издялани камъни. Иначе бе голо и открито към небето. Само в единия му край по каменливия наклон се процеждаше поточе и няколко хилави дръвчета хвърляха тесните си сенки над късата, рядка тревица. Точно отвъд поточето и дърветата и недалеч от една от трите каменни стълбици, по които можеше да се влезе от различни посоки в църковния двор, се издигаше белият мраморен кръст, който отделяше гроба на мисис Феърли от по-скромните паметници, разпръснати около него.
— Не е необходимо да идвам по-нататък с вас — заяви мис Халкъм, сочейки към гроба. — Ще ми съобщите, ако откриете нещо в потвърждение на предположението, което току-що изразихте. Нека да се видим отново в къщи.
Тя ме остави. Спуснах се веднага към църковния двор и минах по стъпалата, които водеха направо към гроба на мисис Феърли.
Тревата около него бе съвсем ниска, а земята твърде корава, за да се забележат следи от стъпки. Разочарован, аз огледах внимателно кръста и квадратния мраморен блок под него, на който бе издълбан надписът.
Естествената белота на кръста бе тук-там потъмняла от времето и повече от половината от мраморния блок под него от страната, където бе надписът, бе в същото състояние. Другата половина обаче привлече веднага вниманието ми с пълното отсъствие на каквито и да било петна или замърсявания. Понаведох се и видях, че тя е почистена — при това неотдавна — в посока отгоре, надолу. Границата между частта, която бе почистена, и тази, която не бе, можеше да се проследи по плочата на местата, където нямаше букви. При това линията бе така явна, сякаш беше направена по изкуствен начин. Кой е започнал почистването на мрамора и не го е довършил?
Огледах се, чудейки се как може да се стигне до отговор на този въпрос. Оттам, гдето стоях, нищо не подсказваше, че наблизо живее някой; гробището бе самотно владение на мъртвите. Върнах се при църквата и я заобиколих, за да стигна до задната й страна; после по една от стълбиците отново преминах през оградата и се озовах на пътека, която водеше надолу към изоставена каменоломна. До едната страна на каменоломната се намираше малка двустайна къщурка и една стара жена переше пред вратата и.
Приближих се и я заговорих за църквата и за гробището. Тя беше достатъчно словоохотлива и още с първите си думи ми съобщи, че съпругът й изпълнявал задълженията на псалт и клисар едновременно. След това казах няколко думи, възхвалявайки паметника на мисис Феърли. Старата жена поклати глава и заяви, че не съм го видял в най-хубавия му вид. Съпругът й бил натоварен да се грижи за него, но вече месеци наред болеел и бил тъй отслабнал, че едвам намирал сили да се дотътри в неделен ден до църквата, камо ли да свърши туй, що очаквали от него. И като последица от това паметникът бил занемарен. Сега той се чувствувал по-добре и се надявал, че до седмица или десетина дни ще може да се вдигне отново и да го почисти.
Тази информация, изтръгната от нейния дълъг, несвързан отговор на най-силния къмбърландски
