и онемяла от ужас.
— Не се плашете — започнах аз. — Вие сигурно си спомняте за мен?
Докато говорех, спрях, сетне направих спокойно още няколко крачки, пак се спрях и така лека-полека се доближих до нея. Ако все още бе съществувало някакво съмнение у мен, то би трябвало вече да се разсее. Там, изправено над гроба на мис Феърли, обзето от ужас, срещу мен стоеше същото лице, което за първи път се бе взряло в моето онази нощ на пътя.
— Помните ли ме? — запитах аз. — Срещнахме се много късно и аз ви помогнах да намерите пътя към Лондон. Вярвам, че не сте забравили?
Чертите й се отпуснаха и тя въздъхна тежко. Видях как под мъртвешкото вцепенение, което страхът бе наложил върху лицето й, у нея бавно се пробужда споменът за познанството.
— Недейте да ми отговаряте веднага — продължих аз. — Успокойте се най-напред — дайте си време, за да се уверите, че съм приятел.
— Много сте мил към мен — прошепна тя. — Тъй мил, както бяхте и тогава.
Тя замълча и аз мълчах. Необходимо бе време не само за да се успокои тя: печелех време и за себе си. В неспокойния сумрак на вечерта ние се срещахме отново — помежду ни имаше гроб, мъртвите ни заобикаляха, самотните хълмове ни заграждаха отвсякъде. Времето, часът, обстоятелствата, при които заставахме един срещу друг във вечерната неподвижност на тази мрачна долина — дълготрайните последици, които можеше да предизвика всяка следваща случайно разменена между нас дума, — чувството, което ме караше да мисля, че целият бъдещ живот на Лора Феърли би могъл да бъде предопределен за добро или зло от това дали ще спечеля, или загубя доверието на окаяното създание, треперещо край гроба на майка й — всичко туй застрашаваше решителността и самообладанието, от които сега зависеше всяка моя малка крачка напред. Усещайки това, положих неимоверно усилие да извикам на помощ всичките си сили и се опитах да оползотворя, доколкото можех, тези няколко мига на размисъл.
— По-спокойна ли сте сега? — попитах веднага щом сметнах, че е време да заговоря отново. — Можем ли да беседваме, без да се страхувате и без да забравяте, че съм приятел?
— Как дойдохте тук? — зададе въпроса тя, без да чува какво й говоря.
— Не си ли спомняте, че при последното ни виждане ви казах, че заминавам за Къмбърланд? Оттогава съм в Къмбърланд и през цялото това време живея в Лимъридж Хаус.
— В Лимъридж Хаус! — Бледото и лице просветна, когато повтори тези думи, а блуждаещите й очи се заковаха върху мен с неочакван интерес. — Ах, сигурно се чувствувате много щастлив! — погледна ме жадно тя, а в изражението й не остана и следа от предишното подозрение.
Възползувах се от пробуденото наново доверие към мен, за да разгледам лицето й с внимание и любопитство, които поради предпазливост досега се въздържах да покажа. Погледнах я, а съзнанието ми бе изпълнено с мисли за онова друго мило лице, което на лунната тераса така тъжно извика у мен спомена за нея. Видял бях приликата между Ан Катърик и мис Феърли. Сега виждах приликата на мис Феърли с Ан Катърик — виждах я още по-ясно, защото пред мен изпъкваха и различията между двете, а не само сходството им. В общите очертания на лицето и в общите съотношения на чертите — в цвета на косата и малкото, издаващо несигурност потрепване около устните, — във височината и силуета на фигурата й, в стойката на главата и тялото приликата ме порази повече от всякога. Но с това тя свършваше и в подробностите започваше несходството. Изтънчената красота на мис Феърли, прозрачната чистота на очите, гладката кожа, нежната свежест на цвета на устните й — всичко това отсъствуваше от похабеното и изтощено лице, обърнато сега към мен. Макар че се мразех за това, че го мисля, все пак, докато гледах жената пред себе си, у мен се налагаше предчувствието, че една тъжна промяна в бъдеще време бе достатъчна, за да направи приликата, в чиито подробности сега откривах толкова несъвършенства, пълна. Ако някога мъката и страданието оставеха своите скверни следи върху младостта и красотата на мис Феърли, тогава и само тогава случайната прилика с Ан Катърик щеше да ги превърне в близначки, в живо отражение една на друга.
Потреперах при тази мисъл. Имаше нещо ужасно в сляпото, безпричинно недоверие към бъдещето, подсказано само от преминаването й през ума ми. И затова с радост усетих ръката на Ан Катърик, поставена върху рамото ми, която ме извади от това състояние. Докосването й бе боязливо и тъй неочаквано, както онова друго докосване, което ме бе вкаменило от главата до петите през нощта на първата ни среща.
— Гледате ме и мислите за нещо — каза тя с нейната странна, бездиханна бързина на изговора. — Какво е то?
— Нищо особено — отвърнах. — Чудех се само кай сте се озовали тук.
— Дойдох с една приятелка, която е много добра към мен. Тук съм само от два дни.
— И сте били на това място вчера?
— Откъде знаете?
— Само предположих.
Тя се отдръпна от мен и клекна отново пред надписа.
— Къде да отида, ако не тук? — каза ми. — Приятелката, която ми беше повече от майка, е единствената, която мога да посетя в Лимъридж. Оо, сърцето ме боли, като виждам замърсена надгробната й плоча. Вчера се изкуших и започнах да я чистя и сега не можех да не се върна, за да продължа. Има ли нещо лошо в това? Не, надявам се. Уверена съм, че нищо, което правя заради мисис Феърли, не може да бъде лошо.
Старото чувство на благодарност към добротата на нейната благодетелка бе очевидно все още ръководната мисъл в съзнанието на това клето същество — ограниченото съзнание, което не бе поело никакво друго трайно впечатление освен първото, останало от по-щастливите дни на ранната й младост. Разбрах, че имах най-големи шансове да спечеля доверието й, насърчавайки я да продължи простичкото дело, заради което бе дошла на гробището. Когато й казах, че в това няма нищо лошо, тя се захвана веднага за работата си, като докосваше мрамора, сякаш бе одушевен, и шепнеше безспир думите от надписа, като че ли се бяха върнали загубените дни на нейното детство и тя търпеливо учеше урока си, седнала на коленете на мисис Феърли.
— Бихте ли се учудили много — казах, подготвяйки колкото се може по-предпазливо почвата за въпросите, които щяха да последват, — ако призная, че за мен е удоволствие, както и изненада да ви видя тук? Тревожех се много за вас, след като тръгнахте с каретата.
Тя ме погледна бързо и подозрително.
— Тревожили сте се — повтори. — Защо?
— Странно нещо се случи, след като се разделихме онази нощ. Двама мъже ме настигнаха с един файтон. Не ме видяха, но спряха близо до мен и говориха с един полицай, който беше на отсрещната страна на улицата.
Тя мигновено прекъсна заниманието си. Ръката, която държеше мокрото парче плат, за да чисти надписа, се отпусна; другата ръка сграбчи мраморния кръст, издигащ се над гроба. Лицето й се извърна бавно към мен, сковано отново от стъписания поглед на ужаса. Реших да продължа, каквото и да става; вече бе твърде късно да се връщам назад.
— Мъжете заговориха полицая — рекох аз — и го попитаха дали не ви е виждал. Той не ви бе видял; и после един от мъжете заговори отново и каза, че сте избягали от неговия приют.
Тя скочи, като че ли последните ми думи бяха насочили преследвачите по следите й.
— Спрете и чуйте края — извиках аз, — спрете и ще разберете как ви помогнах. Една дума от мен и мъжете щяха да узнаят накъде сте отишли. Подпомогнах бягството ви — направих го безопасно и сигурно. Помислете, опитайте се да помислите; опитайте се да разберете какво ви казвам.
Държането ми, изглежда, й оказа по-силно влияние от думите ми. Тя положи усилие да възприеме новата мисъл. Запрехвърля колебливо мокрото парче плат от едната ръка в другата, точно както бе прехвърляла малката пътническа чанта през нощта, когато я срещнах, за първи път. Смисълът на моите думи бавно започна да си пробива път през тревогата и възбудата, обхванали ума й. Чертите й постепенно се отпуснаха и очите й ме погледнаха с изражение, в което любопитството все повече изместваше уплахата.
— Вие не смятате, че трябва да се върна обратно в приюта, нали? — запита тя.
— Разбира се, че не. Радвам се, че сте избягали оттам. Радвам се, че ви помогнах.
— Да, да, наистина ми помогнахте; помогнахте ми, когато ми беше най-трудно — продължи тя малко
