диалект, бе това, което най-много исках да узная. Дадох на бедната жена една дребна монета и се върнах веднага в Лимъридж Хаус.
Частичното почистване на паметника бе очевидно дело на непозната ръка. Свързвайки наученото дотук с това, което подозирах, след като чух историята за призрака, видян на свечеряване, нямах нужда от нищо повече, за Да потвърдя решението си да наблюдавам тайно гроба на мисис Феърли същата тази вечер, като се върна при него по залез слънце и остана там на сгодно място до падането на нощта.
След като се върнах в къщата, осведомих мис Халкъм за намеренията си. Тя изглеждаше изненадана и смутена, докато излагах целта си, но не възрази срещу изпълнението й. Само каза: „Надявам се, че ще свърши благополучно.“ Точно когато се разделяхме, аз я опрях, за Да попитам колкото се може по-спокойно за здравето на мис Феърли. Тя се чувствувала по-добре и мис Халкъм се надяваше, че ще може да я убеди да се поразходи малко, докато не се е скрило следобедното слънце.
Върнах се в стаята си, за да се заема отново с подреждането на рисунките. Бе наложително да го направя и двойно по-наложително да ангажирам съзнанието си с нещо, което би ми помогнало да не мисля за себе си и за безнадеждното бъдеще. От време на време оставях работата си и от прозореца гледах небето и слънцето, което все повече и повече клонеше към хоризонта. В един от тези случаи съзрях нечия фигура на широката, покрита с чакъл алея под прозореца ми. Беше мис Феърли.
Не я бях виждал от сутринта, а и тогава почти не разговаряхме. Всичко, което ми оставаше, бе още един ден в Лимъридж и след този ден очите ми може би никога повече нямаше да я видят. Мисълта бе достатъчна, за да остана на прозореца. Достатъчно държах на нея, за да наглася транспаранта така, че да не ме види, ако погледне нагоре; но нямах достатъчно сили да устоя на изкушението да не я проследя с поглед поне дотам, докъдето той можеше да стигне.
Беше с кафяво наметало и с обикновена черна копринена рокля под него. На главата си бе сложила същата проста сламена шапка, която носеше онази сутрин, когато се видяхме за първи път. Сега към нея беше прикрепен воал, които скриваше лицето й от мен. Отстрани й потичваше малка италианска хрътка — неин любим спътник във всичките й разходки, облечена със специална алена дрешка, предпазваща нежната й кожа от острия въздух. Тя като че ли не забелязваше кучето. Вървеше напред с глава, леко склонена на една страна, и ръце, скръстени под наметалото. Мъртвите листа, увлечени във вихъра на вятъра, когато чух за годежа й сутринта, продължаваха и пред нея своята игра, издигаха се, падаха и се пилееха сред нозете й, докато тя вървеше в бледата, чезнеща слънчева светлина. Кучето потрепваше и трепереше, и се притискаше нетърпеливо о дрехата й, търсейки внимание и подкрепа. Но тя не го забелязваше. Продължаваше да върви, отдалечаваше се все повече от мен, мъртвите листа кръжаха около нея по пътеката, докато се отдалечи тъй много, че изпълненият ми с копнеж поглед я загуби и останах отново сам с натежало сърце.
След час работата ми бе приключена и залезът бе съвсем близък. Взех шапката и палтото си от преддверието и се измъкнах, без да срещна никого.
Буреносни облаци покриваха небето на запад и вятърът навяваше студ от морето. Макар и да бе далеч брегът, шумът на прибоя се носеше над степта и отекваше мрачно в ушите ми, когато се озовах в църковния двор. Не се виждаше жива душа. Мястото изглеждаше по-самотно от всякога. Избрах си местенце и зачаках, без да изпускам от очи белия кръст, издигащ се над гроба на мисис Феърли.
XIII
— Откритото разположение на църковния двор ме накара предпазливо да избера мястото, което щях да заема.
Главният вход към църквата се намираше отстрани до гробището. Пред вратата имаше навес, подпрян на две каменни стени. След известно колебание, плод на естественото ми нежелание да се крия, колкото и належащо да бе това прикритие с оглед на целта ми, реших да застана под арката. От двете й страни в каменния градеж бе оставена по една малка дупка като прозорче. През едното от тях се виждаше гробът на мис Феърли. Другото гледаше към каменоломната, където бе построена къщичката на клисаря. Пред мен откъм входа на арката се простираше незаета още гробищна земя, ниска каменна стена и част от кафеникаво възвишение, над което в този час на залеза плаваха облаците, тласкани от силен, постоянен вятър. Жива душа не се виждаше, нито чуваше — ни птица прехвръкваше, ни куче излапваше откъм дома на клисаря. Когато замлъкваха глухите удари на прибоя, тишината се изпълваше с мрачното шумолене на ниските дръвчета близо до гроба и хладното, едва чуто бълбукане на поточето в каменистото му корито. Мрачна картина в мрачен час. Усещах се все по-подтиснат, докато, скрит под арката, броях минутите в тази вечер.
Все още не бе напълно тъмно и залязващото слънце светлееше по небесните простори. Бе изтекъл малко повече от половин час от моята самотна стража, когато чух стъпки и нечий глас. Стъпките приближаваха от другата страна на църковния двор, а гласът бе женски.
— Недей да се тормозиш за писмото, скъпа — каза гласът. — Дадох го на момчето, без нищо да се случи, и то го прие, без да рече ни дума. Тръгна си по пътя и аз по моя и никой не ме проследи после — уверявам те.
Тези думи така изопнаха в очакване цялото ми същество, че почти изпитах болка. Последва мълчание, но стъпките все така приближаваха. След миг през отвора на арката видях да минават две фигури, и двете женски. Вървяха право към гроба и затуй бяха с гръб към мен.
Едната беше с шапка и шал. Другата носеше дълго, тъмносиньо пътническо наметало и качулка покриваше главата й. Изпод наметалото се виждаха няколко сантиметра от роклята. Сърцебиенето ми се ускори, щом забелязах цвета — беше бял.
След като изминаха половината път между църквата и гроба, жената с наметалото обърна глава към спътницата си. Но профилът й, който бих видял, ако беше с шапка, бе скрит от тежко падащия и изтеглен край на качулката.
— Моля те, недей да сваляш това топло наметало — прозвуча гласът, който вече бях чул, гласът на жената с шала. — Мисис Тод е права, като казва, че вчера правеше много впечатление, цялата в бяло. Ще се поразходя наоколо, докато си тук, тъй като за разлика от тебе нямам особено влечение към църковните дворове. Свършвай каквото искаш да правиш, докато се върна, и нека да се приберем у дома, преди да е паднала нощта.
При тези думи тя се обърна и тръгна по обратния път с лице към мен. Това бе лицето на възрастна жена, кафеникаво, набръчкано и здраво на вид, в което нямаше нищо непочтено или подозрително. Недалеч от църквата тя спря, за да се загърне по-добре в шала си.
— Да — заговори си сама, — винаги, откакто я помня, е била особена с тия нейни хрумвания и прищевки. Но колко е безобидна, клетата душа — като малко дете.
Тя въздъхна, огледа неспокойно гробището и поклати глава, сякаш да покаже, че мрачната гледка съвсем не беше по вкуса й, и се скри зад ъгъла.
За момент се поколебах дали да Я последвам и да я заговоря, или да не го правя. Огромното ми нетърпение да се изправя лице в лице с нейната спътница ми помогна да реша въпроса отрицателно. Можех със сигурност да видя жената с шала, като я изчакам да се върне обратно към църковния двор — макар че бе повече от съмнително дали тя щеше да ми даде сведенията, които дирех. Лицето, предало писмото, не беше от особено значение. Интересуваше ме само лицето, написало писмото. То беше и единственият източник на сведения и това лице, вече бях убеден, стоеше пред мен в църковния двор.
Докато тези мисли минаваха през главата ми, видях жената с наметалото да се приближава към гроба, където застана за малко да го погледа. После се озърна наоколо и изваждайки бяло парче плат или носна кърпичка, се обърна настрани към поточето. То се вливаше в църковния двор през малка арка в подножието на стената и след като лъкатушеше в продължение на няколко ярда, излизаше от него през подобно отвърстие. Тя натопи парчето плат във водата и се върна при гроба. Видях как целуна белия кръст, а после клекна пред надписа и започна да го чисти с мократа кърпа.
След като помислих как да се явя, избягвайки и най-малката вероятност да я изплаша, реших да тръгна напред, да заобиколя стената отвън и да вляза отново в църковния двор по каменните стъпала недалеч от гроба, за да ме види, като приближавам. Тя бе така погълната от туй, що вършеше, че ме чу да идвам едва когато бях на стъпалата. Тогава вдигна очи, изправи се на крака със слаб вик и застана пред мен, вкаменена
