голяма сила, когато осъзна, че собствените й думи са я издали. Тя плесна с ръце в отчаяние.
— Не съм го писала! — извика, задъхана от ужас. — Не зная нищо за него!
— Да — потвърдих аз, — вие сте го писали и знаехте това. Не трябваше да пращате такова писмо, не трябваше да плашите мис Феърли. Ако имахте да й кажете нещо, което е било необходимо да чуе, трябваше да отидете сама в Лимъридж Хаус; трябваше вие сама да разговаряте с младата дама.
Тя се сви над плоския надгробен камък, докато лицето й се скри съвсем, и не отговори.
— Мис Феърли ще бъде добра и мила към вас, както е била и майка й, ако й мислите доброто — продължих аз. — Мис Феърли ще запази вашата тайна и няма да позволи да ви се случи нищо лошо. Искате ли да се видите С нея утре на фермата? Искате ли да се срещнете в градината на Лимъридж Хаус?
— О, ако можех да умра, да се скрия и да намеря като вас покой в гроба! — Устните и шепнеха думите близо до надгробния паметник, шепнеха ги с най-гальовен глас към останките на покойната под него. — Вие знаете как обичам детето ви, заради вас самата! О, мисис Феърли! Мисис Феърли! Кажете ми, как да я спася? Бъдете още веднъж най-скъпото същество за мен, бъдете ми майка и ми кажете как най-добре да постъпя.
Чух как устните й целуват камъка, видях ръцете й, които страстно удряха по него. Тази гледка ми подействува силно. Наведох се, взех бедните, безпомощни ръце в моите и се опитах да я утеша.
Безполезно беше. Тя изтръгна ръцете си от мен и не отмести лице от камъка. Виждайки необходимостта неотложно да я успокоя на всяка цена и с всякакви средства, аз се позовах на единственото притеснение, което сега, изглежда, изпитваше по отношение на мен и мнението ми за нея — и това бе стремежът да ме убеди в способността си да бъде господарка на действията си.
— Хайде, хайде — казах нежно. — Опитайте да се успокоите, иначе ще променя мнението си за вас. Не ме карайте да помисля, че лицето, което ви е пратило в приюта, е имало може би някакво основание…
Следващите думи замряха на устните ми. В мига, в който се реших да спомена лицето, изпратило я в приюта, тя се изправи на колене. Промяната, настъпила в нея, бе най-невероятна и смайваща. Лицето й, което в нормално състояние бе трогателно със своята нервна чувствителност, слабост и несигурност, се помрачи изведнъж от маниакални в силата си омраза и страх, които придаваха дива, неестествена мощ на всяка нейна черта. На слабата вечерна светлина очите й се разшириха като на диво животно. Тя хвана кърпата, паднала отстрани, сякаш бе живо същество, което можеше да убие, и я смачка с двете си ръце с такава конвулсивна сила, не няколкото капки влага, останали в нея, се процедиха по камъка.
— Говорете за нещо друго — каза, шепнейки през зъби. — Ще си загубя ума, ако говорите за това.
Всяка следа от по-спокойните мисли, които запълваха съзнанието й преди по-малко от минута, изглежда, сега бе заличена. Ясно ставаше, че впечатлението, оставено от добротата на мисис Феърли, не бе, както предполагах, единственото силно впечатление в паметта й. Редом с благодарния спомен за училищните дни, прекарани в Лимъридж, съществуваше изпълненият с желание за мъст спомен за злината, сторена чрез изпращането й в приюта за душевноболни. Кой бе извършил тази злина? Можеше ли наистина да бъде майка й?
Беше трудно да се откажа от разследването в този заключителен момент, но си наложих да го изоставя. Би било жестоко да мисля за нещо друго, виждайки я в това състояние, освен за необходимостта да проявя човечност, за да възвърна спокойствието й.
— Няма да говоря нищо, което да ви натъжава — утеших я аз.
— Вие искате нещо — отвърна тя остро и мнително. — Не ме гледайте така. Говорете, кажете ми, какво искате?
— Искам от вас само да се успокоите и когато това стане, да помислите върху думите ми.
— Думите ви? — Тя замълча, започна да върти кърпата в ръцете си и после си зашепна: — Какво каза той? — Тя се обърна към мене и заклати нетърпеливо глава. — Защо не ми помогнете? — запита ме с неочакван гняв.
— Да, да, ще ви помогна и вие скоро ще си припомните. Помолих ви да се срещнете утре с мис Феърли и да й кажете истината за писмото.
— Ах! Мис Феърли — Феърли — Феърли…
Само като произнасяше любимото познато име, тя като че ли се успокояваше. Лицето й се омекоти и възвърна нормалния си израз.
— Не бива да се страхувате от мис Феърли — подхванах аз — и не бива да се страхувате, че ще си навлечете беди заради писмото. Тя вече знае толкова много, че няма да ви бъде трудно да й кажете всичко. Едва ли има нужда от криене там, където не е останало почти нищо скрито. Вие не споменавате никакви имена в писмото, но мис Феърли знае, че лицето, за което пишете, е сър Пърсивъл Глайд…
В мига, в който произнесох това име, тя скочи на крака, а писъкът, изтръгнал се от гърдите й, прокънтя в църковния двор и от ужаса, съдържащ се в него, сърцето ми заби лудо. Дивото, разкривено изражение, което малко преди това бе напуснало лицето й, се изписа върху него отново с двойна и тройна сила. Писъкът при чуването на името, възвърналият се мигновено израз на омраза и страх казваха всичко. И последното съмнение се разсея. Майка й нямаше вина за затварянето й в приюта. Мъж я бе изпратил там и този мъж беше сър Пърсивъл Глайд.
Писъкът бе стигнал и до други уши. От едната страна чух да се отваря вратата на клисарката къща; от другата чух гласа на нейната спътничка, жената с шала, която тя бе нарекла мисис Клемънтс.
— Идвам! Идвам! — извика гласът иззад малките дървета.
Миг по-късно се зададе забързана мисис Клемънтс.
— Кой сте вие? — провикна се тя, поглеждайки ме решително в момента, когато бе сложила вече крак на каменната стълбица. — Как смеете да плашите една нещастна, беззащитна жена като тази?
Преди да мога да отговоря, тя стоеше вече до Ан Катърик и я прегърна:
— Какво има, скъпа моя? Какво ти направи той?
— Нищо — отвърна бедното създание. — Нищо. Само съм изплашена.
Без всякакъв страх мисис Клемънтс се извърна към мен с негодувание, което предизвика уважението ми.
— Би трябвало дълбоко да се засрамя от себе си, ако заслужавах този гневен поглед — казах аз. — Но не го заслужавам. За съжаление я уплаших, без да съм имал това намерение. Тя не ме вижда за първи път. Попитайте я сама и ще ви каже, че не съм способен да навредя съзнателно на нея или на която и да е друга жена.
Говорех отчетливо, за да може Ан Катърик да ме чуе и разбере, и видях, че думите и техният смисъл стигнаха до нея.
— Да, да — каза тя, — веднъж той се отнесе добре с мен, помогна ми… — Тя прошепна останалото на ухото на своята приятелка.
— Странно, наистина! — възкликна в недоумение мише Клемънтс. — Това вече е друго нещо и аз съжалявам, че се обърнах тъй грубо към вас, сър; но трябва да признаете, че отстрани сцената изглеждаше подозрителна. Макар че грешката е повече моя, отколкото ваша, защото угодих на прищевките й и й позволих да остане сама на място като това. Хайде, скъпа моя, да вървим сега у дома.
Стори ми се, че добрата жена се безпокоеше малко от мисълта за връщането, и предложих да ги придружа. Мисис Клемънтс благодари учтиво и ме отклоня. Каза, че щом излязат на открито в степта, сигурно ще срещнат някой от ратаите във фермата.
— Опитайте се да ми простите — обадих се аз, когато Ан Катърик хвана ръката на приятелката си, за да вървят. Колкото и да не бях искал да я плаша или тревожа, сърцето ме заболя, когато погледнах нещастното й бледо, ужасено лице.
Мисис Клемънтс извърна очи към мен и поклати състрадателно глава.
— Лека нощ, сър — рече тя. — Нямате вина, зная, но защо не изплашихте мен вместо нея.
Те се отдалечиха на няколко крачки. Мислех, че вече сме се разделили, но Ан спря изведнъж и се отдръпна от приятелката си.
— Почакайте малко — каза тя. — Трябва да се сбогувам.
После се върна при гроба, положи нежно двете си ръце на мраморния кръст и го целуна.
— Сега се чувствувам по-добре — въздъхна тя, като ме погледна смирено. — Прощавам ви.
Тя се присъедини отново към спътницата си и двете излязоха от гробището. Видях ги, че спряха близо до църквата и поговориха с жената на клисаря, която бе излязла от къщата си и стоеше, наблюдавайки ни
