къщата.
— Той ми даде разрешение да замина, мис Халкъм.
Тя вдигна бързо поглед към мен и тогава за първи път, откакто я познавах, ме хвана под ръка по собствена инициатива. Никакви думи не можеха да изразят тъй деликатно, че тя разбира как съм получил разрешението да напусна работата си и че ми съчувствува не като висшестояща, а като приятелка. Не се разстроих от високомерното писмо на мъжа, но почувствувах дълбоко компенсиращото доброжелателство на жената.
По пътя към фермата се уговорихме, че мис Халкъм ще влезе сама в къщата, а аз ще остана да чакам наблизо, за да я чуя, ако реши да ме повика. Възприехме този начин на действие, опасявайки се, не моето присъствие след случилото се предишната вечер в църковния двор би могло да окаже влияние и да възобнови нервната уплаха на Ан Катърик и да я направи още по-недоверчива към исканията на една непозната за нея дама. Мис Халкъм ме остави с намерението да говори най-напред с жената на фермера (в чиято приятелска готовност да й помогне по всякакъв начин тя бе напълно уверена), а аз останах да чакам недалеч от къщата.
Очаквах, че известно време ще бъда сам. За“ моя изненада обаче бяха минали малко повече от пет минути, когато мис Халкъм се върна.
— Отказва ли Ан Катърик да се види с вас? — озадачих се аз.
— Ан Катърик е заминала — отвърна мис Халкъм.
— Заминала!
— Заминала заедно с мисис Клемънтс. Напуснали са фермата в осем часа тази сутрин.
Не можех да кажа нищо; усещах само, че с тяхното заминаване бе изгубена последната ни възможност да открием нещо.
— Зная всичко, което знае и мисис Тод за своите гостенки — продължи мис Халкъм, — но както аз, така и тя сме в пълно неведение. Снощи, след като са се разделили с вас, са се прибрали без всякакви премеждия и както обикновено са прекарали първата част от вечерта със семейството на мистър Тод. Точно преди вечеря Ан Катърик ги изплашила, премалявайки неочаквано. Била получила подобен пристъп, не тъй тревожен, в деня на пристигането си във фермата и мисис Тод го свързала тогава с нещо, което четяла в този момент в нашия местен вестник, оставен на масата, който тя била взела само преди минута или две.
— Знае ли мисис Тод какво точно от вестника й е подействувало по този начин? — запитах аз.
— Не — отвърна мис Халкъм. — Тя го прегледала и не видяла нищо в него, което би могло да разстрои някого. Аз обаче поисках позволение да го прегледам на свой ред и на първата страница, която обърнах, открих, че редакторът е обогатил малкия си запас от новини, насочвайки вниманието към нашите семейни дела, и сред другите съобщения е препечатал от рубриката на лондонските вестници „Сватби във висшето общество“ и известието за предстоящото бракосъчетание на сестра ми. Стигнах веднага до заключението, че това е параграфът, който така странно е подействувал на Ан Катърик, и помислих, че то е поводът за писмото, което тя изпрати на другия ден в дома ни.
— Не съществува никакво съмнение и по двата случая. Но какво научихте за нейния повторен пристъп на слабост снощи?
— Нищо. Причината за него остава пълна загадка. В стаята не е имало никакви непознати хора. Единствената посетителка била нашата млекарка, която, както ви казах, е една от дъщерите на мистър Тод, и воденият разговор засягал само обичайните клюки от местен характер. Чули я да извиква и я видели смъртно да пребледнява без всякаква очевидна причина. Мисис Тод и мисис Клемънтс я завели на горния етаж и мисис Клемънтс останала при нея. Те приказвали дълго след времето за лягане и рано тази сутрин мисис Клемънтс повикала мисис Тод настрана и я изумила до онемяване, заявявайки, че те трябва да си заминат. Единственото обяснение, което мисис Тод могла да изтръгне от своята гостенка, било, че се е случило нещо, вина за което няма никой от фермата, но което било достатъчно сериозно, за да накара Ан Катърик незабавно да напусне Лимъридж. Настойчивостта й да получи по-ясно обяснение от мисис Клемънтс била безполезна. Тя само поклатила глава и казала, че за доброто на Ан моли никой да не я разпитва. Това, което повторила и от което станало ясно, че самата е сериозно разтревожена, било, че Ан трябвало да замине, че тя трябвало да я придружи и че трябвало да запазят в тайна от всеки посоката, в която щели да се отправят. Спестявам ви гостоприемните възражения на мисис Тод и нежеланието й да приеме всичко това, които тя изрази пред мен. В края на краищата ги откарала до най-близката гара преди малко повече от три часа. По пътя отново направила сериозен опит да се изяснят, но безуспешно; и ги оставила пред гарата така накърнена и оскърбена от тяхното рязко и неочаквано решение да отпътуват и недружелюбната им неохота да й се доверят, че тръгнала обратно, без дори да им каже довиждане. Ето какво се случило. Разровете паметта си, мистър Хартрайт, и ми кажете стана ли нещо снощи на гробището, което би могло да обясни по някакъв начин неочакваното заминаване на двете жени тази сутрин.
— Мис Халкъм, бих искал най-напред да си обясня неочакваната промяна в Ан Катърик, разтревожила хората във фермата часове след като двамата с нея се разделихме, и то след като е било минало достатъчно време, за да се уталожи евентуалното силно вълнение, което бих могъл за зла участ да й причиня. Запитахте ли по-конкретно за какво са говорили, когато й е прилошало?
— Да. Да, но домакинските задължения на мисис Тод, изглежда, са раздвоили вниманието й от това, за което се е говорило вечерта във всекидневната. Можа само да ми каже, че ставало „просто дума за новините“ — имайки по всяка вероятност пред вид, че са говорили както обикновено един за друг.
— Млекарката може би помни по-добре от майка си — отбелязах аз. — Мисля, че ще бъде от полза, щом се върнем, да поговорите с момичето, мис Халкъм.
Моето предложение бе осъществено веднага след връщането ни. Мий Халкъм ме заведе в стаите на прислугата и ние открихме момичето в помещението за обработка на млечните продукти, навило ръкави до раменете си, да чисти един гюм и да си тананика весело.
— Доведох този джентълмен да види млекарната ти, Хана — започна мис Халкъм. — Това е една от забележителностите на къщата и тя винаги те представя добре.
Момичето се изчерви, поклони се и каза срамежливо, че винаги прави всичко по рилите си, за да поддържа ред и чистота.
— Тъкмо идваме от дома на баща ти — продължи мис Халкъм. — Ти си била там снощи и, както разбрах, си сварила гостенки в къщата?
— Да, мис.
— Казаха ми, че на едната от тях й станало лошо и се разболяла. Предполагам, че не е било казано или сторено нищо, което да я изплаши? Не сте говорили ужасни, нали?
— О, не, мис! — засмя се момичето. — Говорихме само за новините.
— Сестрите ти са ти разказали какво ново има в Тодс Корнър, предполагам.
— Да, мис.
— И ти си им съобщила новините от Лимъридж Хаус?
— Да, мис. Напълно съм сигурна, че не бе казано нищо, което да изплаши бедното създание, защото аз говорех, когато й прилоша. Доста се стреснах, мис, защото аз самата никога не съм припадала.
Преди да я запитаме още нещо, извикаха я на вратата на млекарната, за да получи кошница с яйца. Когато ни остави сами, прошепнах на мис Халкъм:
— Попитайте я дали снощи случайно не е споменала, че в Лимъридж Хаус се очакват посетители.
Мис Халкъм ми показа с очи, че е разбрала, и зададе въпроса веднага щом момичето се върна.
— О, да, мис, споменах за това — отвърна простичко то. — Очакваните гости и случката с петнистата кафява крава — това бе всичко, за което можех да разкажа във фермата.
— Спомена ли имена? Каза ли им, че очакваме сър Пърсивъл Глайд в понеделник?
— Да, мис. Казах им, че сър Пърсивъл Глайд пристига. Надявам се, че в това няма нищо лошо. Надявам се, че не съм сгрешила.
— Не, не, няма нищо лошо. Да вървим, мистър Хартрайт, защото Хана ще започне да мисли, че й пречим, ако продължаваме да я откъсваме от работата й.
В мига, когато останахме отново сами, спряхме и се спогледахме.
— Все още ли изпитвате някакви съмнения, мис Халкъм?
— Сър Пърсивъл Глайд трябва да разсее тези съмнения, мистър Хартрайт, инак Лора Феърли никога
