разсеяно. — Не беше трудно да избягам — инак как бих могла да се измъкна? Те не ме подозираха така, както подозираха останалите. Бях тъй тиха, тъй покорна, тъй лесно се плашех. Трудното беше да намеря Лондон и в това вие ми помогнахте. Благодарих ли ви тогава? Благодаря ви сега най-сърдечно.
— Далече ли беше приютът от мястото, където ме срещнахте? Хайде, покажете, че вярвате в моето приятелство и ми кажете къде беше?
Тя каза името — частен приют, както разбрах от местонахождението му, частен приют, който не бе твърде далеч оттам, където я срещнах — и сетне с явно подозрение към начина, по който можех да се възползувам от отговора й, разтревожено попита отново:
— Вие не смятате, че трябва да ме върнат обратно там, нали?
— Повтарям отново — радвам се, че сте избягали, радвам се, че всичко се е наредило така добре, след като се разделихме. Казахте, че в Лондон имате приятелка, при която можете да отидете. Намерихте ли я?
— Да. Беше много късно, но едно момиче в къщата бе будно и шиеше и то ми помогна да събудя мисис Клемънтс. Мисис Клемънтс е моята приятелка — добра, мила жена, но не като мисис Феърли. Не, никой не е като мисис Феърли.
— Мисис Клемънтс ваша стара приятелка ли е? Отдавна ли я познавате?
— Да, на времето тя беше наша съседка, у дома, в Хампшър, обичаше ме и се грижеше за мен, когато бях малка. Преди години, когато ни напусна, тя записа в молитвеника ми адреса, на който щеше да живее в Лондон, и каза; „Ако някога изпаднеш в беда, Ан, ела при мен. Съпругът ми не е жив, за да каже не, нямам деца и ще се грижа за теб.“ Мили думи, нали? Предполагам, че ги помня, защото бяха мили. Малко са другите неща, които помня — твърде, твърде малко.
— Нямахте ли баща или майка, които да се грижат за вас?
— Баща? Никога не съм го виждала, никога не съм чувала майка ми да говори за него. Баща? Оо, боже! Предполагам, че е мъртъв.
— А майка ви?
— Не се разбирам добре с нея. Боим се една от друга и си създаваме неприятности.
Изпитват взаимен страх и си създават неприятности! При тези думи за първи път през ума ми мина подозрението, че може би майка й е лицето, изпратило я в приюта за душевноболни.
— Не ме разпитвайте за майка ми — продължи тя. — Предпочитам да говоря за мисис Клемънтс. Мисис Клемънтс е като вас: тя не смята, че трябва да се върна в приюта, и се радва, както и вие, че избягах оттам. Тя плака над моето злочестие и каза, че трябва да го пазим в тайна от всички.
Нейното „злочестие“? В какъв смисъл използуваше тази дума? В смисъл, който би могъл да обясни подбудата за написване на анонимното писмо? Или в смисъла, който можеше да се окаже онази твърде позната и твърде обичайна подбуда, накарала една жена да попречи анонимно на брака на мъжа, който я е съсипал? Реших да се опитам да разясня това съмнение, преди да сме говорили за каквото и да е друго.
— Какво злочестие?
— Злочестието да бъда затворена — отвърна тя и по всичко личеше, че въпросът ми я изненадва. — Какво друго злочестие може да има?
Твърдо реших да проявя настойчивост колкото се може по-деликатно и по-въздържано. От огромно значение бе да бъда напълно сигурен във всяка стъпка от разследването, в което сега напредвах.
— Има и друго злочестие — започнах, — което може да сполети жената и от което тя може цял живот да страда и да бъде опозорена.
— Какво е то? — попита нетърпеливо тя.
— Злочестието да повярва съвсем невинно в собствените си добродетели и в привързаността и честта на мъжа, когото обича — отговорих аз.
Тя ме погледна с непресторената обърканост на дете. Ни най-малко смущение или промяна на цвета, ни най-слабата следа от съзнанието за някакъв таен позор, който би могъл да излезе наяве, не се появиха на лицето й — по лицето, което издаваше всяко друго чувство с такава прозрачна яснота. Каквито и думи да изречеше, нямаше да ме убедят така, както изразът и държането й ме убедиха, че предположението ми за подбудата да напише писмото и да го изпрати на мис Феърли бе изцяло погрешно. Това съмнение във всеки случай сега бе отхвърлено, но с премахването му се откриваше нова посока за подозрение. Писмото, както ми бе потвърдено с положителност, сочеше сър Пърсивъл Глайд, макар и да не се споменаваше името му. Тя трябва да е имала някаква много сериозна причина, произхождаща от някакво дълбоко чувство за оскърбление, за да го разобличи тайно пред мис Феърли по използувания от нея способ, и тази причина, няма съмнение, не бе свързана със загубата на невинността й или с характера й. Каквато и злина да й беше причинил, тя не бе от такова естество. От какво естество можеше да бъде?
— Не ви разбирам — каза тя, след като очевидно се мъчеше, и то напразно, да открие значението на последните ми думи.
— Нищо, нищо — отвърнах аз. — Да продължим с това, за което говорехме. Кажете, колко време останахте при мисис Клемънтс в Лондон и как дойдохте тук?
— Колко време? — повтори тя. — Бях при мисис Клемънтс до преди два дни, когато заедно дойдохме тук.
— Живеете в селото, така ли? — казах аз. — Странно, че не съм чул за вас, макар и да сте тук само от два дни.
— Не, не в селото — на около две мили от него — в една ферма. Знаете ли фермата? Наричат я Тодс Корнър.
Помнех мястото отлично; при нашите излети често бяхме минавали покрай него. Това бе една от най- старите ферми в околността, разположена на самотно, закътано пространство в подножието на два хълма.
— Мисис Клемънтс има роднини в Тодс Корнър — продължи тя — и те често са я канили да ги посети. Тя каза, че ще замине и ще ме вземе със себе си заради тишината и свежия въздух. Постъпи много мило, нали? Бих отишла където и да е, за да се чувствувам спокойна, сигурна и настрани от всичко. Но когато чух, че Тодс Корнър е близо до Лимъридж, оо! Бях така щастлива, че бих извървяла целия път боса, за да стигна дотам и да видя отново училището, селото и Лимъридж Хаус. Хората в Тодс Корнър са много добри. Надявам се, че ще остана дълго време. Има само едно нещо, което не ми харесва в тях и което не ми харесва и в мисис Клемънтс…
— Какво е то?
— Все ме закачат, че се обличам цялата в бяло; казват, че изглеждало много особено. Откъде знаят те? Мисис Феърли знаеше най-добре; Мисис Феърли никога не би ме накарала да нося тази грозна синя пелерина. Ах! Тя обичаше белия цвят; ето тук на гроба й има бял камък и заради нея искам да го направя още по-бял. Самата тя често носеше бяло и винаги обличаше малката си дъщеря в бяло. Добре ли е мис Феърли, щастлива ли е? Носи ли бели дрехи, както някога като дете?
Гласът й заглъхна, когато зададе въпроса за мис Феърли, и тя извърна главата си от мен. Стори ми се, че в промяната на поведението й улових някакво безпокойство за риска, който бе поела, изпращайки анонимното писмо, и мигом реших така да построя отговора си, че да я изненадам с осведомеността си за него.
— Мис Феърли не бе нито много добре, нито много щастлива тази сутрин — казах й.
Тя прошепна няколко думи, но те бяха изречени така, объркано и тихо, че дори не можех да гадая за смисъла им.
— Стори ми се, че попитахте защо мие Феърли не се е чувствувала добре и не е била щастлива тази сутрин? — продължих аз.
— Не — отвърна бързо и неспокойно тя, — не, не съм ви питала това.
— Ще ви кажа, без да ме питате. Мис Феърли получи вашето писмо.
Докато разговаряхме, тя бе отново клекнала на колене и внимателно почистваше последните, наслоени от времето замърсявания около надписа. Първото изречение, с което се обърнах към нея, я накара да прекъсне заниманието си и да се обърне бавно, без да става, за да ме погледне. Второто изречение буквално я вкамени. Кърпата, която държеше, падна от ръцете й, устните й останаха отворени и последната капка кръв напусна лицето й.
— Откъде знаете? — запита прималяла. — Кой ви го показа? — Кръвта отново нахлу в лицето й, и то с
