Рае паркира и изхвръкна на площада. Точно тогава сив облак затули слънцето и в небето литнаха ято сиви гълъби.
„Неда, успокой се! Просто се успокой и ми кажи, къде си!“
Неда вече пищеше в слушалката.
„Как къде съм? Не ме ли виждаш. На площада. ТОЧНО ПО СРЕДАТА НА ШИБАНИЯ ПЛОЩАД!“
„Неда, моля те, кажи ми къде си точно! Тук е пълно с народ. И да искам не мога да те видя!“
Някакъв дебелак, понесъл сандвич от Макдоналдс блъсна Рае, и той замалко да изтърве слушалката.
„КАК ТАКА Е ПЪЛНО С НАРОД! ТУК НЯМА НИКОЙ, АБСОЛЮТНО НИКОЙ!“
Джиесемът зажужа и звукът започна да заглъхва. Скалата за обхват падна рязко надолу и сякаш прободе сърцето на Неда.
„…во… АЛО… е те чувам… ЛО… ръзката…“
Неда запищя от уплаха и ужас. И от някаква страхотна самота вътре в сърцето си, каквато не бе познавала през целия си досегашен живот.
„РАЕ! РАЕ!“
„… е те чувам… ЛО… УВАШ ЛИ МЕ…“
Неда впери поглед в сивия монолит извисил се като мрачна кула в сивото небе. Хукна натам и се закатери по стълбите.
Скалата за обхват се изкачи с един пункт.
"РОСТО МИ КАЖИ… ЪДЕ СИ И ЩЕ ДОЙДА!
Неда се върна тичешком и погледна номерчето. Хукна отново нагоре по стълбите. Вече едва си поемаше дъх.
Рае се опитваше да тича сред пълчищата хора, бореше с лакти и юмруци, напрягаше взор да види момичето.
„…РИДЕСЕТ И… СГРАДАТА С КУПОЛА — ТОЧНО СРЕЩУ ФОНТА… АЧВАМ СЕ НАГОРЕ ПО СТЪЛБ…“
Рае се измъкна от шумящата и гъмжаща лавина и пресече тичешком улицата. Срещу фонтана имаше две сгради с купол. С номерца 33 и 35.
„ТРИДЕСЕТ И КОЛКО? НЕДА! ТРИДЕСЕТ И КОЛКО!“
Телефонната слушалка зажужа в ухото му в отговор.
Рае се втурна в единия от входовете и хукна нагоре по стълбите. Докато се изкачваше все по високо чуваше откъслечен рев и писъците на Неда.
„…АЙ ГОРЕ…“
Рае отвори капака и излезе на площадката на покрива.
„НЕДА, ТУК СЪМ! ЧУВАШ ЛИ МЕ!“
Неда избърса с ръкав сълзите си, но от очите й заструиха нови.
„РАЕ, КЪДЕ СИИИИ! МОЛЯ ТЕ ЕЛА“
„ТУК СЪМ! НА ПОКРИВА! ПРОСТО МИ КАЖИ КЪДЕ СИ!“
„ДО КЪЩИЧКАТА С ГЪЛЪБИТЕ! ДО ШИБАНАТА КЪЩИЧКА НА ШИБАНИТЕ ГЪЛЪБИ! САМО, ЧЕ СЕГА НЯМА НИКАКВИ ГЪЛЪБИ!“
Рае се огледа. Къщичката с гълъбите беше на съседния покрив. Бе объркал входовете. Но до нея нямаше никой. Абсолютно никой.
"СЛУШАЙ, НЕД! ТОВА НЯКАКВА ШИБАНА ИГРИЧКА ЛИ! ЗАЩОТО АКО СИ ИГРАЕШ С МЕН, ЗАКЛЕВАМ СЕ, ЧЕ…!
Хладен женски металически глас.
„ОСТАВАТ 30 СЕКУНДИ ОСТАТЪК ОТ ВАШИЯ КРЕДИТ“
„СЛУШАЙ КРЕДИТА МИ ИЗТИЧА! ПРОСТО МИ КАЖИ, КАКВО ПО ДЯВ…“
Гласът от отсрещната страна на линията бе някак далечен и отчаян.
„Моля те! Не ме оставяй! Не ме оставяй точно се…“
„Кредитът ви е недостатъчен за завършване на разговора.“
Рае тръшна мобилния и се хвана за главата. Есенният вятър се заигра с косата му. Вгледа се много внимателно в отсрещния покрив, но там продължаваше да няма нищо, абсолютно нищо, освен ято сиви гълъби.
За момент сякаш въздуха до къщичката за гълъби завибрира, като далечен мираж и Рае разтърка очи. Когато отново ги отвори на съседния покрив продължаваше да няма никой.
Рае се наведе и отвори капака към стълбището. Понечи да слезе, после се спря. Пое си дълбоко въздух и се засили.
В уличката между двете сгради един опърпан скитник тъкмо преравяше съдържанието на металния контейнер. Извади си отвътре омазнена коричка хляб и я размаха пред муцунката на малкото кученце, което следеше всяко негово движение с влажни очи.
„Рошко! Рошко! Харесва ти нали, мойто момче! Искаш един хуубав обяд за доброто момче…“
Кученцето радостно замаха с опашка и скитникът метна коричката. Плясък на крила привлече вниманието му и той погледна право нагоре.
Едновременно с красивата парабола, която описа коричката хляб, горе някой скочи от единия покрив на другия. По средата на полета тялото му се разми и изчезна.
Информация за текста
© Радослав Колев
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/701)
Последна редакция: 2006-08-05 13:53:13
