Владимир Колев
Рибата от Лох Нес
— „Фокуда банк“, добър ден! Какво ще обичате? — с отработен глас изчурулика секретарката.
— Добър ден, моето момиче — дочу в отговор приятен, но определено непознат глас. — Ще те помоля да ме свържеш с господин Липски.
— Имате ли договореност да се чуете? — Таня беше добър професионалист с отработени умения да реагира на всякакви ситуации. Всеки ден й се налагаше да отсява необходимите хора от обикновените просители. Имаше почти феноменална памет. Глас, дочут само веднъж се запечатваше в съзнанието й с гриф. „Разбира се, момент…“ или „Съжалявам, но господин Липски е много зает! Липсва възможност да се свържете с него в близките дни!“ За последната фраза имаше и специална интонация — едновременно любезна и категорична, като звън на стомана.
— Не, моето момиче, нямам договореност — сподели непознатият приятен глас. — Откъде толкова време? Обаждам се, защото възникна необходимост. Предай на господин Липски, че го търси Алекс от Първа въздушнопреносима. Но не за да си припомняме романтични истории от войнишките дни, а по работа. Възможно е шефът ти да не може да си спомни в първия момент за кого става въпрос. Но те моля да уредиш да се чуем по телефона — от наш, взаимен интерес е. Благодаря, моето момиче! Ще се обадя точно в единадесет. Разчитам на теб! Лек ден!
Слушалката даде пиукащ сигнал, преди Таня да попита за телефона на господин Алекс. Секретарката размисли, но малко. Гласът внушаваше доверие. Трябва да бъде допуснат до гласа на господин Липски.
„Алекс… Алекс? Кой беше пък тоя?“ — Тази сутрин шефът на банката, господин Липски не беше чак толкова зает. Можеше да си отпусне някоя и друга минута. Андрей Липски вярваше безусловно на интуицията на Таня. Тя просто не допуска грешки. Перфектна секретарка. Е, като момиче в леглото, въпреки лъскавата си външност не е нещо особено. Но е назначена като секретарка, в края на краищата, а там е наистина в стихията си. „Алекс? Да не е онзи, русият, с нежният пух, от втори взвод, който още на двадесет беше започнал да оплешивява? Но Таня каза, че гласът бил нисък, почти басов, а онзи, пухкавият, кукуригаше. Много години минаха. Можеш ли да помниш всичките? Пък и той самият бил казал, че не сме били първи приятели.“
— Добре, Таня. Като се обади, свържи го с мен. При нужда, знаеш какво да правиш.
Това беше друг, отработен трик. Означаваше, че Таня не само може, а трябва да следи диалога. И ако човекът от другата страна стане особено настойчив, за да се запази бонтонът на разговора, линията започваше да пращи, после се разпадаше. След това се оказваше, че господин Липски току-що е бил извикан от… И така нататък. Номер от живота.
Точно в единадесет Таня отново чу познатия глас.
— Момент, изчакайте, свързвам ви!
— Благодаря, моето момиче! Лично съм ти задължен! И господин Липски ще запомни какво си направила за него, повярвай ми…
— Липски.
— Здравей Андрей! Как си, стари приятелю?
— Здравей… Алекс! Добре съм приятелю, но годините, годините… Ако те видя, не знам дали ще те позная. Станал съм вече доста разсеян… — „Да, гласът внушава доверие. Не е глас на човек, който след малко ще започне да говори за тежките времена. А пет минути по-късно ще пусне в ход формулата «Ако може да…»“
— Така е, приятелю! И с мен е така. Честно казано, мярвал съм снимката ти по вестниците, но ако те видя на живо между няколко души на нашите години, сигурно ще се пообъркам. Така че, предлагам да се отнесем с разбиране към това, което правят годините с човека…
— Добро предложение. Съгласен! А ти как си?
— Не се оплаквам. Имам си собствен, специфичен бизнес. Храни ме. И за друго остава. Какво повече да искам от живота?
— Това да се чува, Алекс. Е, поговорихме си… — Това беше подсещането — ако имаш да казваш нещо, казвай!
— Андрей! И ти си зает, и аз съм зает. Ако не беше необходимостта, надали щях да се сетя за теб, приятелю. Но, ще трябва да се видим за няколко минути.
— Добре Алекс. Заповядай! Ще предупредя секретарката…
— Мисля си, че ще е по-добре да се засечем някъде навън. Какво ще кажеш за „Савоя“? Ще пием по едно кафе, там имат някакъв много приятен специалитет. Предполагам, че няма да ни отнеме повече от десет минути. И мен ме притиска времето.
— О, кей Алекс! Кога?
— Бих искал да е още днес, но в последния момент възникна проблем, с който не мога да се преборя. От утре ти избираш кога. Ще ми се наложи да се съобразя с теб.
— Таня, програмата ми за утре? — натисна бутона Липски.
— Между 13 и 30 и 14 ч. И ви е на път — компютърът Таня сработи моментално.
— Алекс! Между 13 и 30 и 14 утре?
— О кей! В „Савоя“. До утре, приятелю!
— Радвам се, че се чухме. До утре!
През останалата част от деня, на няколко пъти, Липски се опита да изрови от паметта си нещо — бегъл спомен, преживяване, па макар и мимолетно. Сега вече знаеше, че годините във въздушнопреносимата са били най-хубавите в живота му. Спомни си какво ли не, но не успя да си възпроизведе кой точно беше Алекс? Спомените го поосвежиха и вечерта преди лягане си помисли, че май се радва на възможността да се види с човек от времето на авантюрата, наречена младост.
На другата сутрин имаше заседание на Управителния съвет на банката. Андрей Липски, както винаги, го проведе стегнато, без да отпуска бърборковците да се радват на красивите думи, които могат да произвеждат.
Беше консерватор, както се полага на един шеф на банка, но от време на време имаше видения, на които вярваше. Те му даваха привидно малко ексцентрични идеи. Идеите пък, уж рисковани, докарваха добри пари и запушваха устата на противниците. Самият Липски приемаше нещата по друг начин. Той не вярваше на алхимията на мисълта. Предпочиташе да говори за добра професионална интуиция.
Въобще, цялата му кариера протичаше в типичното за занаята състояние на динамично равновесие. С чиновническа прилежност и почуквания под кръста. Но имаше един определящ факт — японците харесваха и безусловно вярваха на Липски. С това не можеха да не се съобразят хората от ситнежа — дребни акционери и експерти по направления.
Заседанието мина през неизбежните заяждания на дребно, прикрити под формата на прогнози и анализи. Стана въпрос и за спонсориране на някакъв институт, но Липски наложи традиционното си виждане по въпроса — никаква благотворителност! Който иска да има пари, не трябва да ги сее с редки пръсти за задоволяването на нечие любопитство, прикрито под формата на наука. Не, че и от наука не може да се печели. Напротив! Но ако някой има интерес от изследвания, да си развърже кесията! Всички почувстваха за пореден път, че Липски е непотопяем.
Леко възбуден, в два без двайсет, Господин Директорът на „Фокуда банк“ пристигна в „Савоя“. Лакеят с ширити и галуни на наполеонов маршал го посрещна с необходимия поклон. В салона имаше двама самотни мъже, затова Липски каза тихо:
— Алекс?
— Очаква ви на онази маса до прозореца. Току-що сервираха и кафетата.
„Алекс… Алекс? Дали и аз приличам на този поотпуснат мъж, с торбички под очите? Нито го познавам, нито си го спомням… Най-вероятно и през неговата глава ще се изтъркалят мисли, подкиселени от съжаление към отминалите дни…“
— Здравей, Андрей! Радвам се да те видя! Заповядай, седни!
— Удоволствието от срещата е изцяло за мен, Алекс!
Здрависаха се, без да се прегръщат или потупат по раменете. Това направи добро впечатление на Липски.
„Гласът му звучи приятно и искрено. Не се натиска да интимничи. Защо ли не съм го запомнил? Такива
