Когато вените й се издуха така, сякаш щяха да из скочат от кожата, лицето на Люси се успокои, а движенията й станаха по-напрегнати. Започна да се усмихва леко, от напрежението на мускулите й по ръцете и бедрата се появиха възли. След това бавно и постепенно тя се отпусна в екстаз.
— Възхвали бога! — извика някой.
По лицето на Люси тогава се появи израз на блаженство, които се усилваше с всяка измината секунда На края с Последни усилия тя се отърси. Всички я зяпаха и някой я покри с едно палто. Докато мъжете са трупаха по-наблизо да гледат, движенията й ставаха все по-бавни и по-бавни и па края тя остана да лежи на пълно неподвижна. Дори клепачите й не помръдваха.
Когато всичко свърши, Саймън се отпусна изтощен па пода. Почувствува, че краката му се подгъват, но не можеше да спре. Разбра, че е паднал на пода, и те направи никакво усилие да се вдигне веднага. Хората около него помислиха, че се отърсва за втори път, и се извърнаха, за да го оставят сам. Беше уморен до мозъка на костите си.
Всички бяха утихнали и се чуваше само шумът от стъпките по пода. Когато се говореше нещо, то се казваше с шепнене.
Семейството на Люси беше дошло и я отнесе навън от училището. Сложиха я да легне в каруцата и я покриха с парчета от дрехите, конто бяха успели да намерят. Докато баща й, майка й и братята й се подготвяха да тръгнат, тя лежеше в каруцата и гледаше небето през клоните на боровете.
На излизане от училище никой не проговори. Хората мълчаливо минаваха по дебелия килим от борови игли и отиваха при каруците и колите си.
Клей се качи сам в автомобила. Скоро дойде Дийн и седна до него, а Лорен ги последва. Чакаха мълчаливо Саймън.
В училището Саймън стана и направи няколко крачки. Откри, че е твърде изтощен, за да се движи. Седна на едни чин и хвана главата си с ръце. Чувствуваше се зле и обезкуражен. Беше спасил тази нощ може би към четиридесет души; но не можа да помогне на най-закоравялата грешница. Лорен бе седяла цялата вечер безразлична и на края остана неспасена.
Саймън се изправи и се зае да гаси пушещите лампи. Едва тогава, когато беше вече готов да напусне училището, той се сети, че е забравил да събере подаянията. Напусна тъмната сграда с провлечени стъпки.
По пътя към къщи те задминаха няколко каруци с хора, двама или трима пешеходци и няколко мъже върху мулета. Не натискаха клаксона и единственото нещо, което се чуваше, беше моторът и звънтящите синджири на каруците. Минаха пред всички и скоро се изгубиха от погледа на другите.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Клей не беше свикнал да си ляга толкова късно и бяха минали два часа от изгрева, когато отвори очи. Полежа на една страна, премигваше озадачен и се чудеше защо се е успал. Когато скочи на пода, той се сети, че се бяха прибрали от училището след полунощ.
Не се чуваше никой друг. Дийн спеше дълбоко от другата страна на кревата и имаше толкова възторжен вид, че той не я събуди. Намъкна ризата и работните си панталони, завърза връзките на обущата си и излезе на задната веранда да пийне малко вода.
В същия миг, когато отиде до парапета и бръкна за малко вода в кофата, той усети, че нещо не е наред. Отначало не можеше да разбере какво е. Огледа колкото можеше от двора, изтича надолу по стъпалата към хамбара и се помъчи да проумее какво му бе подсказало, че нещо не е наред.
— Майната му! — каза той, като се вгледа под навеса.
Колата, която винаги стоеше под навеса до хамбара, не беше вече там. Спомняше си ясно, че предишната нощ я закараха под навеса, но сега я нямаше там.
Обърна се и изтича зад ъгъла на къщата. Без да спира, за да разгледа по-отблизо, той видя пресни следи от гуми по пясъка. Някъде между полунощ и сутринта бе преваляло и новите следи по пясъка бяха толкова ясни и отчетливи, сякаш бяха следи от стъпки в току-що налят бетон. Клей отиде в предния двор и се спря там.
— Брей, майната му! — измърмори той, загледан в широкия път към Макгъфин.
Обърна се бавно и се помъкна към предното стълбище. Тялото му се огъна и той се отпусна на предпоследното стъпало. Ръцете му лежаха опънати върху острите колене, лактите бяха огънати и ръцете висяха.
Долу, при колибите, Харди излезе от кухнята си. Ръката му висеше на превръзка. Харди отиде при купчината дърва, наведе се и започна да събира трески, като ги хвърляше в една кофа без дръжка.
Старата кола на Саймън все още стоеше под магнолиевото дърво пред къщата. Не беше преместена и на сантиметър от деня, в конто Саймън бе пристигнал. От мястото, където седеше, Клей виждаше, че три от гумите са издишали, а четвъртата скоро щеше да ги последва.
Зад него в къщата се чуваше глухо раздвижване. Той предположи, че Дийн е станала да приготви закуската. Не направи никакво усилие да я спре; Шугър се беше върнала и можеше да дойде да сготви закуската, но Клей остана мълчалив. Не искаше никаква друга мисъл да го занимава.
Чу стъпки в хола зад гърба си и се извърна да каже на Дийн, че Шугър и Харди са се върнали. Но когато погледна, видя, че е Лорен, а не Дийн. Беше облечена в дрехите, който носеше при идването си преди няколко дена, а на главата беше с шапка. Дори беше взела и чантата си.
— Да не би да си тръгваш, Лорен? — каза той.
— Той къде е? — попита тя и изтича на верандата.
— Кой къде е?
— Саймън.
Клей се извърна да я огледа по-добре.
— Ей, майка му стара! — каза той. — Ти си станала, за да тръгнеш с него?
Тя кимна и изтича по стъпалата. Оглеждаше се навсякъде за Саймън.
— Можеш все пак да се върнеш в къщи и да хапнеш нещо за закуска — каза той, — защото сега Саймън Дай сигурно е на двадесет мили от другата страна на Макгъфин. Тръгнал е доста рано.
Лорен изпусна чантата си на верандата.
— Мръсният му кучи син — процеди тя през зъби. — Каза ми, че ще ме закара със себе си в Джаксънвил.
— Така ли ти каза? — попита Клей. — Ех, майната му!
Лорен седна на един стол и се загледа свирепо към пътя, по който Саймън бе изчезнал през нощта. Махна шапката си и я захвърли на верандата.
Каза нещо неразбираемо през стиснатите си зъби.
— Чини ми се, че и аз бих могъл да го нарека с някоя тежка приказка — каза Клей, — само че не знам с каква. Срам и позор за него да си отиде по този начин, да ни изостави всички.
Двамата поседяха мълчаливо и гледаха към пътя за Макгъфин. Клей изживяваше зле загубата на колата си, но не би се чувствал толкова зле, ако Саймън не си беше отишъл по такъв начин. Той се надяваше, че ще изпита задоволство да види как Саймън изкарва колата и изчезва от погледа му по пътя. Сега се чувствуваше измамен.
Докато стояха така, Дийн изтича на верандата. Не ги забеляза, докато не стигна почти до стъпалата. Когато видя Клей и Лорен, тя се спря веднага.
— Какво е…!
Не можа да довърши. Пристъпи назад.
— Защо гледаш така диво, Дийн? — каза Клей, като я оглеждаше отблизо. — Гледаш като че гори къщата!
Дийн не беше облечена за пътуване, но носеше най-хубавите си чехли и новата си рокля.
— Майка му стара, Дийн, гледаш като че са те ударили с мокър парцал — каза той.
Видя я да поглежда към Лорен и шапката на пода.
— Лорен искаше да пътува до Джаксънвил със Саймън, но Саймън се измъкна и я остави.
— Наистина ли си е отишъл Саймън? — попита възбудено Дийн.
Лорен сви рамене и изруга под носа си. Това беше целият й отговор.
