Ърскин Колдуел
Пътуващият проповедник
ГЛАВА ПЪРВА
Оплесканият с кал, раздрънкан автомобил изскочи от пътя и се закова до магнолиевото дърво. Високият, мършав човек, който сякаш бе живял с половин дажби, откак майка му го бе отбила, седеше мрачен и неподвижен, с ръце, обгърнали волана. Очите му се втренчиха в наведените колове на оградата пред него.
Клей Хори се наведе от стола си на верандата, присви очи, за да смекчи отблясъците на слънцето от белия пясък, и се опита да види кой беше дошъл. Известно време не можа да убеди сам себе си, че наистина е видял някого. След като бе седял на верандата и се бе вглеждал в безцветната, суха околност седмица след седмица, година след година, той стигна до положението понякога да не вярва на очите си.
— Проклетата цикория лятно време замъглява очите — каза той. — Ще трябва тия дни да си купя малко царевична ракия. Май че нищо друго не може да разбуди човека.
Със затворени очи Клей се опита да чуе как през жуженето на жегата идването на непознатия ще наруши тишината. Успя да различи чуруликането на една сойка, скърцането от затягане на палешник и всички други познати звукове, които долитаха до него през песъчливите ниви от няколко мили наоколо, но му беше трудно да различи непознатите звукове в собствения си двор.
— Май няма да е много важна птица — каза той на края, като отвори широко очи. — Пък и да е, трябва много да се е отбил от пътя си, за да дойде тук!
Клей продължи да гледа втренчено мършавия човек в отворената кола и да поклаща озадачено глава. Не можеше да се сети за никого на света, който би дошъл от тази посока и по това време на деня, за да го види. Нямаше пари да купи каквото и да било, нямаше пари и да плати борчовете си; чиста загуба на време беше за всеки да си прави труд и да се отклонява толкова далеч от пътя, за да го види.
За втори път напрегна очи, но, докъдето стигаше погледът му, нямаше никакво движение, което да го увери, че ако му се привижда нещо, то не е поради каната с цикория, изпита сутринта на закуска. По бледосиньото небе нямаше облаци, никакъв вятър не поклащаше листата на магнолиевото дърво, безкрайно въртящите се лешояди над главата му сякаш не се движеха, а разнебитеният автомобил и изпратеният странник в този миг бяха неподвижни като редицата наведени колове на оградата край пътя.
Клей още веднъж се опита да се убеди, че гледката беше само мираж, породен от жегата и пясъка. Искаше му се да нахлупи шапка над очите си и да дремне още малко, преди да стане време за вечеря, но когато се опита, нахлупването на шапката не успя да отстрани миража. Той се изправи ядосан и нервиран и се вгледа през двора.
— Май не ще да е много важна птица — каза той, — иначе нямаше да загаси мотора, преди да изскочи от пътя. Никога не съм срещал важна птица да се стиска за бензин.
Бяха минали близо пет минути, когато изведнъж моторът започна от само себе си да се върти обратно. Изпратеният мъж подскочи и застана вдървен, сякаш бе чакал да се случи нещо подобно и въпреки това то го учудваше.
Моторът започна да се върти обратно все по-бързо и по-бързо. Когато някоя кола, карана сред жегата без пода и радиатора и без масло в картера, започне от само себе си да върви обратно, след като е била загасена, човек мг трябва да чака дълго, за да види какво ще се случи. Когато на Клей вече му се струваше, че цялата машина ще се разпадне от тресенето и скърцането, моторът спря внезапно и издаде шум, като че се бе скъсала пружината на будилника. Цялата работа завърши със страхотен взрив в разнебитения ауспух.
Когато всичко премина, непознатият се отпусна. Гъст облак отвратителен черен дим се вдигна за миг над колата и плъпна към къщата.
Едва бе затихнало ехото от взрива, когато от гората излетя ято подплашени сойки, които цвърчаха, сякаш бяха открили змия на някое дърво.
— Май трябва да ида да го питам какво иска — каза Клей. — Изглежда, не му стига акълът да избяга от горещината.
Вълната черен дим започна да се разпада във въздуха, но неприятната миризма остана да витае над верандата и взе да се промъква през отворените врати и прозорци на къщата.
Клей скочи на крака и събори стола си.
— Майната му на такъв човек, дето идва с колата си право пред вратата ти и пуска такава смрад! — каза той, вече съвсем събуден. Започна да го приболява под лъжичката. — Никога не са ме ядосвали толкова!
Не можеше да понася повече миризмата. Наведе се над оградата на верандата, натисна носа си с палец и показалец и се изсекна с все сила. Продължи да я усеща и след това, и то още по-отвратителна.
— Майната му на такъв човек, дето ще направи такова нещо право в предния ти двор! — викна той ядосан на високия непознат с груба кожа на лицето.
Клей започна да удря по дирека, който крепеше покрива. Вдигна толкова шум, така разтресе къщата с юмруците си, че жена му през хола изтича до вратата зад него.
— Кой усмърдя така ужасно тука, Клей? — попита задъхано Дийн. — Гадна работа.
Клей посочи човека, който излизаше от автомобила под магнолиевото дърво.
Дийн промърмори нещо, което той не можа да разбере, притисна полата към коленете си и изплашена, избяга от верандата.
Клей слезе по стъпалата в двора. Мъжът беше излязъл от автомобила, разхождаше се нагоре-надолу, протягаше крака и на всеки няколко крачки спираше, за да разтърси едното си стъпало. Дрехите му бяха смачкани и напрашени. Грубата кожа на лицето му сякаш беше напръскана с кафява боя.
— Името ми е Саймън Дай — каза той, като оглеждаше Клей от глава до пети, но без да му обръща внимание, все едно, че имаше пред себе си не човек, а пръчка. — Как е твоето име?
Протегна ръка на Клей и му я натика, сякаш беше прът, увит в стара дреха. Клей сведе поглед към ръката и взе да отстъпва всеки път, когато тя се протягаше по-близо до него. Ръката го последва до оградата.
— Казах ти името си — каза Саймън. — Та сега какво е твоето?
Клей опря гръб в оградата и погледна към голямата ръка, чийто палец стърчеше като кочан от царевица.
— Аз ли? — каза Клей. — Какво пък, аз съм Клей Хори.
Саймън хвана ръката му и я друса, докато се схвана.
— Страшно се радвам, че се запознахме — каза Саймън, като все още разтърсваше ръката му. — Радвам се, наистина.
Саймън пусна ръката и тя падна до бедрото на Клей като торба, пълна със сачми.
Саймън погледна над рамото на Клей към къщата и хамбара и изви врат, за да види всичко, което се виждаше.
— Приятно място си имаш — каза той на края. — На времето и аз имах хубава ферма!
Обърна се и се загледа надолу по пътя към негърските колиби, отдалечени на няколкостотин ярда1. Пред колибите се простираха нивите с памук; зад тях, край потока, започваше гората. Саймън продължи да гледа към колибите.
— Работниците ли живеят там? — попита той, отвори широко очи и бавно кимна с глава, като гледаше Клей в устата.
Клей кимна, повтаряйки с глава движенията на Саймън, но навреме се усети да не разтвори очи като него.
— Тая година Харди и Джордж ми отглеждат малко царевица — каза Клей. — Сега са някъде навън по полето.
Саймън отново се извърна и се загледа към колибите. Клен проследи погледа му, но не можа да види там нищо, което да привлече вниманието му. Докато чакаха и гледаха, от колибите излезе една негърка и тръгна надолу по пътя.
Клей все още чакаше Саймън Дай да обясни с какво се занимава и какво търси по тия места. Не беше привикнал непознати хора да идват и спират пред къщата му, защото централното шосе беше на осем мили, а селският път, който минаваше пред къщата, не водеше никъде. Свършваше на три мили нагоре по
