сервират само бира и вино, моментално ти дигат разрешителното.
— По дяволите, Хари! Да ми разливаш уискито в бирени чаши! Имаш ли ум в главата?
— Зная, твое си е уискито, Дейд, приятно ми е да ти го съхранявам и винаги да ти е под ръка, ама не смея да се навирам в очите на Алкохолната. Хванат ли ме с уиски на бара, може и да не си видя повече разрешителното. Все се моля да доживея деня, когато разумната част от хората ще гласуват за възстановяването на продажбата на уиски не само по масите, ами и на крак, и да затворят тия държавни магазини с готовите опаковки. Каквото съседа ти, това и ти! Знам ги аз, това са ония, набожните, дето гласуват за въздържание, а се наливат…
— Известна ми е цялата ти печална история, Хари. Говориш като презвитерианец — каза Дейд и махна с ръка. — Щом си толкова бъзлив, наливай уискито в бирени чаши! Все е по-добре, отколкото да го сложиш в лимонадените бутилки, че да го смучем като бебета от биберон. — Дейд се извърна и намигна на мъжете. — Не е ли жалко, че има толкова невежи хора? Ако Хари си имаше един добър адвокат, нямаше да се тревожи за подобни дреболии. Добрият адвокат ще държи Хари по-далече от затвора, а кръчмата — по всяко време отворена. Но както изглежда, има хора, които никога нищо няма да проумеят. Така ли е, Джо?
— Кой е адвокатът на Хари? — попита Джо и наведе глава, защото в този миг Хари замахна към него с парцала, с който бършеше масите.
— Адвокатът на Хари? — на висок глас каза Дейд, та всички да чуят. — Мислех, че целият град знае. Това е, разбира се, съдията Майло Рейни той се наведе напред и многозначително поклати глава. — И знаете ли защо?
— Защо, Дейд? — попита някой.
— Може би не трябва да ви казвам. Неудобно е в присъствието на Хари…
— Кажи, Дейд — настоя Джо. — На мен не ми е неудобно. Бил съм нощен пазач в спалнята на сестрите от болницата.
— Щом мислите, че е удобно, ще ви кажа. Защото Хари се отплаща за юридическите услуги на Майло чрез мулатките, които е насъбрал в другия край на града. Хари знае, че на мен по този начин не може да се отплаща, тъй като аз сам си ги избирам, не съм останал да ми ги пращат.
Хари хлътна в задната стаичка и донесе бутилка от уискито на Дейд. Наля няколко бирени чаши и ги нареди върху бара.
— Чух, че си набелязал нова, а, Дейд? — рече Хари и избърса бара. — Разправят, в града току-що пристигнала някаква страшна красавица.
— Прав си, Хари, но не съвсем — каза Дейд. — Още не съм я видял тая, за която говориш, но вече ми казаха за нея и нямам търпение — той надигна бирената чаша и сръбна. — Подробности за нея ще науча след малко. Вече наредих да ми я пратят в кантората, да побъбрим насаме. Винаги съм обичал да се запознавам с новите хора в града.
— И аз това съм чувал за Дейд Уомак — подметна някой. — Бил от тия, които веднага се сприятеляват.
— Сприятелявам се на часа, само да не ме настъпи някой! Всички да си го имате предвид! Додето не свърша работата, да не съм чул, че някой се е занасял с нея!
Дейд огледа присъстващите един по един, но всички мълчаха. Като сръбна още малко уиски, той се изправи и погледна часовника на стената.
— Като е такова облачно, кой ще ми каже в колко часа залязва слънцето? — попита той, без да откъсва очи от циферблата. — Все тъй ще стане, че поискам ли да узная нещо толкова просто, никой не може да забележи слънцето.
— Дейд, ако искаш, мога да прескоча до в къщи и да видя в колко часа ще си легнат кокошките — подхвърли някой от мъжете. — Най-много това мога да ти кажа.
— Жена ми има един алманах, в който пише точно — каза друг. — Но отида ли си да погледна, вече няма да ме пусне да изляза. Чак утре.
Дейд се обърна и погледна Хари Хокеи.
— Хари, ти си длъжен да знаеш нещо тъй просто!
— Длъжен съм, ама не зная. Мога да проверя. Някъде в днешния вестник пишеше. Всеки ден пишат кога изгрява и кога залязва — и разлисти страниците на вестника. — Ето, пет и трийсет и пет — додаде Хари след миг. — Ето ти точният час, Дейд. На днешна дата, в пет и трийсет и пет.
— Чудесно, Хари, чудесно — каза Дейд. — Хайде налей на всички по още едно, този път двойно! И за себе си! Ама и ти ще пиеш от бирена чаша!
И докато Хари Хокеи наливаше уиски, Дейд се наведе към Джордж Съдард и обгърна рамото му с ръка.
— Джордж, сега е четири и половина — зашепна той. — След петнайсет минути ела в кантората ми. Значи пет без петнайсет, но точно! Не влизай откъм улицата през главния вход, а мини по задните стълби, никой да не те види. И доведи Хюстън Брузли. Само ти и той, никой друг! Искам да си поговорим. Важно е. Не закъснявайте!
Джордж кимна.
— И никому не казвай освен на Хюстън. Нещо съм намислил. Ясно?
Джордж разпалено завъртя глава.
Като изпиха остатъка в бутилката, Дейд си грабна шапката и палтото и безмълвно напусна бара. Изтича до вратата на съседната двуетажна постройка, влезе и хукна през две стъпала към кантората си на горния етаж.
Младшият адвокат Хауърд Нюхаузър, помощник на Дейд, стоеше до прозореца и рееше поглед по площада пред съда. Щом Дейд отвори вратата, той се обърна. Хауърд беше сериозно момче на двайсет и седем години, беше завършил юридическия факултет и миналата година си взе държавните изпити. Имаше тъмна коса и красиво лице с приветлива усмивка, притежаваше приятни обноски и беше още ерген.
— Нещо ново? — попита Дейд, прекосявайки стаята.
— Нищо, Дейд — тутакси отвърна Хауърд.
— Някой да ме е търсил?
— Никой, Дейд.
— А мулатката? Хауърд поклати глава.
— По телефона?
— Не.
— Искаш да кажеш, че Майло Рейни не се е обаждал?
— Не се е обаждал, Дейд.
— И таз хубава! Да му се не види — какво си мисли той, за какъв се има? За това време хората свършват всякаква работа, а той! — Дейд подритна кошчето за отпадъци. — Само да смее да ме заблуждава!
Седна и хвърли поглед към книжата с документите, разхвърлени безредно върху писалището му. После ги обърна и ги блъсна с ръка.
— Хауърд, след няколко минути очаквам да ме потърсят — каза той, без да вдигне глава. — Поръчах на Джордж Съдард и Хюстън Брузли да бъдат тук в пет без петнайсет. И освен това разбрах в колко часа залязва слънцето.
Хауърд седна от другата страна на писалището и почна да върти в пръстите си няколко кламера, като им придаваше чудати форми.
— Какво става с теб? — смръщено попита Дейд и вдигна очи. — Защо си се окумил тъй?
Хауърд придръпна стола си още по-близо до писалището и се наведе напред.
— Дейд, не ти одобрявам идеята — бавно и замислено каза той. Никога не беше изглеждал тъй сериозен и развълнуван. — Опасно е. Дейд. Не се шегувам. Ще сбъркаш. По-добре недей!
Дейд грабна сноп съдебни документи и с все сила ги удари върху масата. После се облегна на стола и подпря крака на едно от извадените чекмеджета. Пое дълбоко дъх, сключи ръце зад тила си и се вгледа в Хауърд с пронизващ поглед. Сивосините му очи не трепваха.
— Я повтори! — хрипливо рече той. — Какви, по дяволите, ги дрънкаш?
— Не се шегувам, Дейд — Хауърд беше твърд и не искаше да се огъне. — Опасно е. Има други, по- разумни начини. Сам знаеш. Щом чувстваш, че трябва да се направи нещо, направи нещо друго. Каквото си
