— Не зная какво точно да кажа, Нанси — почна несигурно той. — Най-мъчното е да… да искам всичко да ти кажа, а да не зная как.
— Каквото и да кажеш, ще бъде безсмислено. — Тя се поотпусна и за пръв път на лицето й се появи лека усмивка. — Ясно ми е, за тебе не съм нищо. Какво тогава имаме да си кажем?
— Но това не е вярно, Нанси — възпротиви се той.
— В такъв случай си усвоил твърде особен начин да изразяваш това, което мислиш. Може би тия четири години война са виновни. Чувала съм, някои се връщали променени.
— Но, Нанси, ти не разбираш! Аз…
— Мисля, че много добре разбирам всичко — каза тя. — Между нас има друг. Някое друго момиче…
— Да, но…
— Твоите лични работи не ме интересуват. — Тя се обърна и преди той да успее да я спре, сложи крак в стремето. Тед я сграбчи за раменете и я извърна към себе си.
— Моля те, Тед, не ме докосвай — извика тя, — пусни ме!
— Няма да те пусна, искам всичко да ти разкажа — решително каза той. — Обичам те, Нанси. И съм те обичал през цялото време. Нали ми вярваш?
Нанси скри лице в ръцете си. Той видя — главата й се разтресе, сякаш я обзема слабост и пълно изтощение.
— Но ти трябва да ми повярваш, Нанси — настоя той. — Просто да ми повярваш.
— Не мога да вярвам на човек, който казва, че ме обича, а признава, че между нас има друг — каза тя. — Никога не съм чувствала подобно нещо. Кой знае, може би от многото скитане по света и такива работи са ти влезли в ума? Каквото и да е, Тед Бъртън, не желая да имам нищо общо с тебе.
— Може би тук, у дома, ти звучи странно — рече Тед, зареял поглед в притъмнялото поле. — Може би хората тук никога не биха разбрали онова, което става на война, там, където в един миг се шегуваш и смееш с другарите си и след това, в следващия миг, поглеждаш наоколо и ги виждаш да агонизират, потънали в кръв; да знаеш, че е ужасно късно да им се помогне, че нищо друго не можеш да сториш, освен да останеш с тях, докато умрат. В такъв момент сигурно ти идват необикновени разбирания за живота, но какво да ти кажа, в края на краищата няма никакво значение колко странни могат да се сторят тези разбирания на близките, при които си се върнал. Те никога няма да разберат през какво си преминал. Изведнъж осъзнаваш, че приятелят ти, с когото заедно сте преминали през пъкъла, е мъртъв. Необикновени чувства обземат човека при тази мисъл.
Нанси приседна до храстите. Двата коня, застанали сега един до друг, захрупаха тревата.
— Тъкмо тъй стана с Джим Фостър — продължи Тед. — Преди да ни мобилизират, бяхме съученици, съботен ден се боричкахме в хамбара, сърдехме се един другиму, а в неделя отивахме заедно на риба. По- добър приятел от Джим никога не съм имал. И там се случи тъй, че веднъж, когато ни хванаха на тясно, Джим спаси живота ми. Никой не го караше, но го спаси. Спаси моя живот и плати за това със своя. Ако не беше Джим Фостър, нямаше да съм тук. Нямаше да разговаряме с тебе. Хората не разбират. И затуй си въобразяват, че герои са тия, които се връщат. Героите не се завръщат. — Тед измъкна от джоба си цигара и драсна кибрита с разтреперани пръсти. — Оная нощ в Италия — той си пое дълбоко дъх, — всичко стана тогава. От една седмица ни бяха изкарали на първа линия, беше посред зима, дълбок сняг покриваше всичко. Джим получи заповед да се промъкне с патрул от пет души, да пробие фронта и да се върне с пленници за разпит. Беше важно, трябваха ни пленници, да разберем какво ни готвят отсреща. Тръгнах с Джим…
------------------------------
Припадаше нощ, когато напуснаха последния свой пост и запълзяха в дълбокия сняг към германските позиции. В тази сурова планинска страна снегът на места достигаше и дори надминаваше метър дълбочина. Германските снаряди, които избухваха по склона на планината, оставяха по снега алени петна, сякаш разплискана кръв.
Приближиха оврага недалеч от германските окопи, спуснаха се по стръмния бряг и си запробиваха път по обратния скат. Картечният огън не секваше, чуваха се заблудените куршуми, които падаха със съсък от беззвездното небе.
Успяха да навлязат в германските позиции няколко стотин метра и Джим Фостър реши, че това е достатъчно. Повери патрула на Тед, изчезна и когато след близо половин час се върна, съобщи, че е забелязал група от шестима германски войници в едно картечно гнездо.
Патрулът заобиколи гнездото и изненада германците. Те очакваха, че ще бъдат разстреляни, но като разбраха, че ще ги пленят, на драго сърце предадоха оръжието и се спуснаха заедно с тях в оврага.
Дълбоко в урвата патрулът и пленниците му се натъкнаха на многочислен немски патрул. Полетяха гранати. Оцеляха само Джим, Тед и двама от пленниците. Разбирайки добре, че немският патрул ги превишава, но твърдо решен да заведе двамата пленници при своите, Джим заповяда на Тед да тръгне с тях през другия край на урвата, а той самият щеше да задържи германския патрул. Миг след това наблизо падна граната и рани Джим.
— С мен май е свършено, Тед — отпаднало рече Джим. — Граната…
— Да се откажем, Джим — предложи Тед. — Ще получиш първа помощ и всичко е наред. Пък и да бъдеш пленник в Германия няма да е толкова лошо.
— Не — рече Джим, — не можем да направим това. Трябва да заведеш пленниците на капитана.
— Но ти ще умреш тук, Джим. Не би изкарал и половин час, ако кръвта продължава така да тече. Хайде да се предадем и да получим първа помощ, додето е време.
Тед говореше и в същото време късаше униформата си на ивици, с които се мъчеше да спре кръвта.
— А сега тръгвайте — нареди Джим. — Всеки миг ще полетят нови гранати, до един ще ви пометат. А пленниците не бива да умират. Капитанът ги чака. Ще стрелям, докато мога, а дотогава вие ще се измъкнете от оврага. Тръгвай, Тед, заповядвам ти.
— Джим, ще извикам, ще кажа, че се предаваме.
— Само смей да си отвориш устата, ще те застрелям, Тед. Бог да ми е на помощ, ще те застрелям!
— Послушай, Джим — замоли се Тед, — няма да загубим войната само защото сме се предали, когато кръвта ти изтича. Знаеш какво би казал капитанът. Ще каже, че правилно сме постъпили. Нима искат от нас да вършим самоубийство, щом не можем да доведем двама пленници.
— В нашата армия тъй лесно не се предават, приятелю — с отпаднал глас промълви Джим. — Заповедите се изпълняват докрай, само втора заповед може да ги отмени. Питам, виждаш ли ги ония на лъскавите мотоциклети тук някъде из урвата с нова заповед да върнем пленниците и да се предадем? Куриери не виждаш, нали? Няма, бога ми! Пратиха ни да вземем пленници и срокът беше от изгрев до залез, а както виждам, нощта още не е превалила. Оставам тук, а ти и пленниците се връщате при капитана. Ясно?
— Ще те убият, Джим.
— Какво от това? Ако останеш, ще убият и тебе.
— Ще те отнесем обратно. Пленниците ще помогнат.
— В никакъв случай. Щом германците разберат, че сме тръгнали, ще ни настигнат и толкоз. Оставам тук и ще ги задържам, додето имам патрони.
Недалеч експлодираха няколко гранати. Сега вече бяха обградени от три страни, скоро щяха да им прережат единствения път.
— Тед, ще сториш ли нещо за мене? — попита Джим. — Една услуга.
— Разбира се, разбира се. Какво има, Джим? Честна дума, ще направя всичко на света, всичко, каквото поискаш.
— Добре тогава, ще ти кажа, Тед. У дома имах приятелка, Фло Уорън. Ти знаеш. Бях й дал халка, искахме да се оженим, щом се върна в Риджуей, още начаса. Зная, и ти имаш приятелка, Нанси, но, Тед…
— Какво е станало с Фло Уорън, Джим? Казвай! Каквото поискаш, всичко ще изпълня. Кълна ти се, всичко, каквото кажеш, Джим.
— Вместо мене, погрижи си ти за нея, Тед. Това е всичко. Тя е моя годеница и умирайки, пак я обичам. Разкажи й, че направих всичко възможно да се завърна и да се вземем, но не можах. Кажи й, че трябваше
