Ърскин Колдуел
Спомен
Не помня как стана всичко това. Просто стана. В един миг стоях до нея, сложил ръка върху нейната, в следващия миг вече я нямаше. Бих могъл да нарека това случка, събитие, трагедия, или чисто и просто последна проява на живота. Не зная какво точно бе станало, но каквото и да е, тя си бе отишла.
Стоеше до мен, хванала се за перилото на палубата, зареяла поглед някъде във водата. Въздухът беше чист, нямаше мъгла, звездите — ниски и светли, само светлините на брега изглеждаха далечни.
„Казаха ми, че никога вече няма да я видя — рече тя. — Сетне затвориха вратата и ме оставиха сама на верандата. Нима трябваше да остана там цял живот? Отидох си.“
Но какъв смисъл да повтарям думите й? Не мога да си спомня всичко, пък и повечето остана недоизказано. Тя дори не започна от началото. Първите й думи бяха: „Когато бебето се роди, бях на деветнайсет.“ После заговори за нещо съвсем друго. Ще бъде глупаво, ако се опитам да подредя мислите й, невъзможно е. Дори да можеше да се вземат всички думи, които тя изрече нея нощ, и да се натъкмят в някакъв що-годе ред, дори и тогава нещата пак нямаше да имат никакъв смисъл. От думи могат да се направят хиляди неща, но кой може да каже какъв трябва да бъде логическият порядък?
„Къщата, в която живееха, беше на два етажа, с таван. Покривът беше от ламарина, боядисан червено. В двора имаше три бряста.“
Всеки ще предположи, че е родила детето в къща на два етажа с червено боядисан покрив. И че в двора е имало три бряста. Но това не е вярно, защото бебето се родило в болница. Та ето защо няма да повтарям думите й. Едни ще повярват едно, други — друго. Всъщност стана тъй, че тя изрече само две-три думи и застана до мен край перилото.
Взели й бебето, а мъжът й я напуснал. „Никога не съм била нечестна към него — каза ми тя. — Но му омръзнах и реши да заживее с друга. Щом иска, добре. Обичах го, но щом поиска да си иде, не го спрях. Да си иде, защо не? Да бъде щастлив! Но те нямаха право да ми отнемат детето. Моя си беше. Нали аз я родих!“
Няма да излъжа. Лъжата се изрича с думи, а думите нямат нищо общо с това, което разказвам.
Може би трябваше да й предложа помощ, да й обещая, че ще се потрудя да намеря пари за адвокат, който ще отнесе въпроса в съда. Но аз нищо не й предложих. Просто стоях и я гледах, нетърпелив да разбера какво ще стане по-нататък.
„Детето е мое — настоя тя. — Мое! Аз съм й майка, а с него никога не съм била нечестна.“
Край нас минаваха хора, смееха се, разговаряха. Зад гърба ни имаше триста души.
„Никога няма да видя детето си. И тя никога няма да ме види. Ще й втълпят, че майка й е някоя друга. Но тя е моя, аз съм я родила.“
Какъв смисъл да се преструвам, че не съм чувствителен? Бях чувал неведнаж жени да разказват за децата си, за любовта си, за почти всичко под слънцето, за което живеят жените. И все пак, в този случай, когато една жена ми каза „Той ме молеше да се оженим, за да имаме дете“, просто не знаех какво да продумам, какво да мисля. Стоях и я гледах и се чудех как е възможно. Точно тъй рече тя: „Той ме молеше да се оженим.“
„Другата, в която се влюби, го направи по-щастлив. Да знаех, бих му дала всичко, което му е давала тя.“
Но тогава не бяхме на палубата. Бяхме в нейната каюта, хапвахме сандвичи, пиехме кафе. О, всичко беше тъй объркано! За нещата нямаше логичен ред — изказаното в един момент нямаше никаква връзка с казаното в друг. Беше като онази безнадеждна детска игра, при която се изрязват от хартия най-различни късчета, после трябва да ги сглобиш, но излиза, че няколко липсват, неизвестно колко. Така играта никога не може да излезе. Знаех. Знаех, че дори когато всичко свърши, когато играта излезе и без липсващите късчета, знаех, че и тогава никой нищо не би разбрал. Не само аз, никой не би разбрал отговора на детската задачка.
Връщаше се в родния си град. Натам пътуваше. Но там нямаше да има с какво да се залови. Нямаше пари за наем, за прехрана, за дрехи. Дори не знаеше къде би могла работа да намери. Стигнеше ли веднъж в родния си град, трябваше да тръгне от къща на къща, да проси храна, да моли за работа. Ако дъщеря й бе с нея, може би щеше да се реши на това. Но сама, без семейство, което да я подкрепи, без някого, за когото би живяла, животът й щеше да бъде бреме — по-тежко, отколкото можеше да понесе. Има една точка на прекъсването. Има едно място, което е краят. Оттам нататък единственият път е връщането. Тя не можеше да се върне. Затворили вратата в лицето й, казали й да не се връща.
„Не ме е грижа какво ще стане с мен. Сега вече нищо няма значение. Искам за малко да забравя всичко. Да можех само за малко да бъда щастлива, това ми стига. За пръв път в живота си мисля за тези неща. Винаги съм била честна с мъжа си. Не съм го мамила. Не съм му изменяла, никога. Не съм искала. Никога не съм правила неща, които няма да му харесат. Но сега нищо не ме интересува. Искам само за няколко минути да бъда щастлива. Да посегна към алкохола, да пия, додето всичко забравя? Но това е глупаво. Няма да изпитам щастие. Само ще заспя. А аз искам да се почувствувам щастлива.“
Няма да си послужа с лъжа. Мога да представя всичко за лъжа, да твърдя например, че съм се опитал да я утеша. Можех да й кажа, че ако престане да мисли и легне да поспи, на сутринта няма нищо да й има. Но не казах. Не постъпих тъй. Сложих празните чаши на пода, в ъгъла на каютата — да не се катурнат от люлеенето на кораба — и продължих да я наблюдавам, а тя се мъчеше да продължи.
„Жената, която обича, пила заедно с него някаква напитка, после легнали заедно. А моята любов е по- силна от тия неща. За него бях готова да се разкъсам.“
Не знаех що да сторя. Бе се простила с всякаква надежда някога отново да види мъжа си или детето. Знаеше, че каквото и да се случи след тази нощ, то вече не би я засягало. Знаеше, че може да забрави и да изпита щастие, макар и за мъничко само. Знаеше още като почна да ми разказва, че искала за няколко секунди да забрави…
„Губеше се по две-три седмици, а после се прибираше в къщи и ми казваше да го оставя на мира. Не можа да разбере, че ме боли. Понасях, защото имах детето. Никой няма да разбере колко съм го обичала. Него и детето обичах повече от всичко на света.“
Какво можех да кажа аз? Какво би могъл да рече един мъж, свикнал да върши всичко, което си иска? Как можех да я разбера? Как би могъл мъж да разбере жената, която е принудена да живее безмълвна и сама? О, каква бъркотия! Когато ме попита колко е часът, тя, а и аз, знаехме, че времето е без значение. Времето нямаше нищо общо с нас, с постъпките ни, със словата ни. Циферблатът само напомня миналото. Един, десет, или пет часа — нали сега тя би могла да бъде там, да надникне, да провери не се ли е отвило детето в съня си…
Защо потрепериха ръцете ми? Защо ми изтръпна сърцето? Всичко беше действителност. Ето я, седи пред мен — ще заплаче, после ще се усмихне. На пръста си носеше венчална халка. Дървените стени проскърцваха под напора и ударите на морето и моторите. Всичко беше истина. Можех да го усетя, да го докосна с ръка, да го издраскам, да го размажа с върха на обувката си.
„Отидох на пристанището и си купих билет. Чаках половин час, пред мен имаше сума хора. Най-сетне се качих на борда.“
Как се случи всичко това? Как стана тъй, че аз, който не я познавах и никога нямаше отново да я срещна, отидох и седнах при нея? Можех да извърша толкова други неща! Това не бе единствената каюта на кораба и тя не беше единственият човек.
„Ранете ме! Съсипете ме! Убийте ме! — прошепна тя. — Ето, вие няма за какво да страдате.“
Могат да се изрекат хиляди лъжи. Мога да кажа, че съм я утешил, че съм постъпил тъй или иначе… Можеха да се случат хиляди неща, а се случи само едно. Само то. Тъкмо то. Затуй не зная как да продължа. Затуй не мога да повторя думите й в логичен ред. Какъв безнадежден хаос! Ето, сега казваше едно, след миг — друго. Събереш ли ги двете, смисълът изчезва.
Запуших с ръка устата й. Беше почнала да крещи. Крясъци, каквито досега не бяха пронизвали ушите ми. Едва издържах — тя ме дращеше с нокти по лицето, — но крясъците трябваше да бъдат задушени. Завързах дебелата кърпа за лице през устата и. Какво друго можех да сторя? Лежеше, дращеше ме, мъчеше се да извика. Лицето й загуби цвета си, сякаш кръвта й се отля. Имаше нужда да крещи — нямаше значение, че на кораба има триста души. Триста или никой — все едно. Беше й все едно ще изкъртят ли
