Ърскин Колдуел
Кети
Морето се втурваше откъм синия залив в бели, огънати една след друга пътеки от блестяща пяна и разстилаше по широкия плаж плетеници от нежна дантела, които подир миг-два се стапяха. Беше неделя, в Сийшор Бийч наближаваше краят на сезона. Повечето летовници бяха заминали и във високия крайбрежен хотел почти не останаха гости. Три-четири рибарски лодки подскачаха като огромни бели тапи по вълните на мастиленото море, над брега лениво се носеха чайки.
Ван Ролинз се надигна от леглото и погледна от прозореца на десетия етаж.
— Да можех да остана още един ден — каза той и по загорялото му лице се изписа завист. — Ще ми се да сляза там долу и да потъна в пръските на водата. Колко ли е хубаво!
— Ние сме тук от три дни, Ван — припомни му Кети. — Можехме да отидем на плажа вчера или днес, а можеше и вчера, и днес.
— Да — рече той, — а не сме излизали от тази стая 48 часа. — Ван поклати глава. — Но лесна работа, пак ще идем някъде, пак ще бъдем заедно. Винаги с теб, хубавице, чудно творение на природата.
— Ван — усмихна се щастлива Кети, — защо винаги казваш това?
Той й намигна, дръпна се от прозореца и посегна към бутилката уиски на масата. Беше празна.
— Я виж, пак празна! Телефонирай долу да изпратят още две, и лед да пратят, много лед. Кажи да бързат и нов лед да сложат, че последният беше такъв един лигав. Представяш ли си на какво би заприличал животът, ако на света не останеше нито капчица уиски, а само лигав лед?
Кети вдигна слушалката и поръча лед и уиски. После седна на леглото.
— Ван — нервно почна тя, — искам да поговорим за нещо много важно. Много важно!
— Щом е толкова важно, защо не ми каза още онази вечер, като пристигна?
— Не исках нищо, което… Не исках нищо да помрачи дните ни.
— Говориш много сериозно, Кети — той натъпка възглавницата зад гърба си с отсечени движения и я загледа с тъмните си търсещи очи, а тя неспокойно запремята в ръце далите на халата си. — Какво има, Кети? — попита той угрижено.
Тя загърна розовия халат и отметна от челото си кестенявите коси. Приличаше на дете, крехка, свила се на ръба на огромното двойно легло.
— Ван, искам да се омъжа — без колебание каза тя и се помъчи да избегне проницателния му поглед.
— Слушай, Кети — поде той и като посегна към нея, раздразнение изкриви лицето му. Тъй като знаеше какво да очаква от него, тя бързо се дръпна. Той отново се облегна на възглавниците.
— Кети, нали сме говорили за тия неща? Защо почваш пак? Какъв смисъл отново да влачим едни и същи теми? Имам жена, имам четири деца и не мога да си позволя да разбия семейството си. И освен това, няма да бъде разумно, на работата ми ще попречи. Знаеш. Хайде да не се караме за неща, които не могат да се променят. Познаваме се вече пет години и всеки път се разбираме отлично, не е ли така? Виждаме се четири-пет пъти в годината, прекарваме заедно по един уикенд… Кажи, при тия условия какво повече може да иска едно момиче в наше време?
— Не говоря за това, Ван — тя все още си налагаше да не го погледне. Знаеше, че страшно го обича, страшно би я наранило да му причини неудоволствие или неприятност. — За друго става дума, Ван.
— Тогава за какво говориш, Кети? — смутено попита той. — Каза, че искаш да се омъжиш, нали?
Тя си пое дълбоко дъх и го погледна право в очите.
— Искам да се омъжа, но за друг, Ван.
Той се втрещи изумен, след миг недоверчиво се усмихна.
— Какви са тия смешки, след като години наред сме били един за друг толкова много? Или може би вече мислиш, че не ни е хубаво заедно? Бъди честна, кажи истината. Разбира се, хубаво ни е. Винаги си го казвала.
— Ван, сега съм на двайсет и осем. След две години ще бъда на трийсет и…
— След две години ти ще бъдеш още по-хубава и още по-чудесна. И ще лудея за теб тъй, както винаги съм лудеял. Времето само подобрява чудните творения на природата.
— Моля те, Ван, помъчи се да разбереш. Страшно е, като си помисля, че скоро ще бъда на трийсет. Затова искам да се омъжа сега, докато още мога. Да, точно така — докато още мога.
— А кой е той? За кого ще се омъжиш, Кети?
— За теб името няма никакво значение. Не го познаваш, не си го чувал. Не заема висок пост като твоя, не печели много. Живее в нашия край.
— Какъв е? Някой прочут местен дървар или дестилатор на терпентин в боровите гори на Алабама?
— Не, не е такъв. Адвокат е в града ни. Вдовец, горе-долу на твоите години. Четиридесет и една. Много е мил. Поиска да се оженим.
— Та кой няма да е мил с теб, кой не би поискал да се ожени за теб, да докосне едно такова необикновено творение на природата като теб?
— Досега нищо не е представлявал за мене — открито каза тя, надявайки се, че ще й повярват. — Поне не това, което си мислиш. Нищо не е имало. Ти знаеш, Ван, не мога да те лъжа.
— А защо искаш да се омъжиш за него? Защо за него?
— Защото никой друг не ме поиска.
— Не ме карай да се чувствам като последен мошеник, Кети! Ужасно е. Знаеш, не мога да се разведа и да се оженя за теб. Не мога току-тъй да си разруша семейството. А тия четири деца, които сега растат? Нали и за тях трябва, да мисля, и за тях? Пък и в службата ще ми навреди.
— Не искам да ти е криво, Ван — каза тя и съчувствено поклати глава. — Знаеш, не искам. Твърде много те обичам, за да ти причинявам болка, когато мога да ти я спестя. Просто стигнах онзи момент, когато трябва да се омъжа, преди да е станало късно. Всяко момиче трябва да мисли за младостта си, Ван, нали? Мина ли трийсет…
— Разбирам — кимна той и погледна през прозореца, — разбирам, Кети. — Чайките се рееха над брега — Но защо изобщо искаш да се омъжиш? Защо да не можем все тъй да се срещаме на всеки два-три месеца, както досега? Лошо ли е тъй? Знаеш, много пътувам. Винаги мога да си наредя нещата и да се срещаме по за два дни — било тук, било в Ню Орлеан, Чикаго, Атланта, Майами, навсякъде. Винаги си казвала, че тези наши срещи ти харесват, нали?
— Харесват ми, Ван, защото съм с теб, а с тебе ми е най-хубаво. Чувствам се сигурна, обичана. За мен няма нищо по-хубаво на света. Но трябва да помисля и за бъдещето. Повече не мога да отлагам.
Келнерът похлопа на вратата. Кети скочи, отключи, той влезе и остави на масата две бутилки уиски и ваничка ледени кубчета. Кети подписа сметката и му даде петдесет цента от чантата си. Келнерът благодари за бакшиша, събра празните бутилки и ги отнесе. Затвориха зад него, заключиха и едва тогава продумаха отново.
— Ако знаех, че тъй ще стане, щях да поръчам четири бутилки — отбеляза Ван, засмивайки се на себе си. — Додето се разберем, ще отидат четири бутилки. Спор за четири бутилки, ако изобщо има място за спор. — Той напълни две чаши, пусна небрежно леда и предложи едната на Кети. Тя загълта течността бавно и замислено. — Не мога да те пусна, Кети — рече той, очаквайки я сякаш да се подчини на решението му. После надигна чашата и я изпразни. — Аз така мисля, Кети. Това е.
— Не приказвай тъй, Ван — примоли се тя. — Помъчи се да погледнеш през моите очи, моля те!
— Не искам да гледам през твоите очи. Искам да бъда егоист, дяволски егоист! Отде накъде да гледам през очите ти? Не искам да ме напускаш, за да идеш при някого си там, в боровите гори на Алабама. Казвам ти, не искам! После вече никога няма да се видим.
— Разбира се, няма да се видим — тя си пое дъх. — Няма да мога, Ван.
Той заклати глава още по-решително.
— Мен, ако питаш, това е, Кети. Не бива да правиш това.
— Трябва да ме пуснеш, Ван!
— Не трябва — каза той и за пръв път се обърна към нея с раздразнение. — Ти си моя. И ще си останеш моя. Така е било, така е и тъй ще бъде — Ван спря запъхтян. Замълчаха. Накрая той се усмихна, гневът бе изчезнал и в този миг тя почувствува, че докато е жива, не ще бъде в състояние да му противоречи. — Мъдрецът си каза думата, Кети — шеговито додаде той.
