Ърскин Колдуел
Нова хижа
Насред тресавището Дейви Милърд спря да се измие в бистрата вода на плиткия ручей, бликащ изпод дънера. Спираше тук всяка нощ на връщане от работа и забелязваше, че потокът непрекъснато намалява.
Когато започна преди два месеца да сече трупи за новата си хижа, водата все още се носеше в пясъчното си корито, достатъчно буйна и силна, влечеше клони и отломки от изгнили в блатото пънове. Но щом зимните дъждове престанаха, тресавището отново се превърна в море от мека, бездънна тиня, която невинно се прикриваше под покривката от гъста преплетена растителност. Пролетно време и през лятото тук израстваха зелени папрати и диви лози, които тъй добре забулваха пълните с кал трапове, че човек едва можеше да ги отличи от твърдата земя.
Дейви бе израсъл на брега на блатото и познаваше коварството му. Стъпка по стъпка, той премина моста от завързани един за друг с вериги дънери, стигна другия край на тресавището и се втурна към старата хижа. До нея оставаше не повече от миля, но тясната пътека дълго извиваше навътре из гъстата борова гора. Грееше луна и в гората бе светло като ден. Дейви съзря полянката пред себе си и затича още по-бързо.
Хижата беше стихнала като боровете наоколо. Дори обичайната струйка дим от комина бе секнала и ако отпреди не познаваше това място нощем, би го взел за напълно необитаемо.
Дейви открехна безшумно вратата и за миг се ослуша. През счупения капак на прозореца в тъмната стая се промъкваше блед лунен лъч и падаше върху крака на леглото. Дейви притвори вратата след себе си и застана мълчаливо сред стаята. Оттук виждаше очертанията на масата, столовете, леглото. В полумрака всичко изглеждаше покрито с дебел слой прах. Приближи се до сандъка за дърва и затършува в тъмното за късче борина. Намери, драсна кибрит, смолата пламна изведнъж и той хвърли горящата клечка в огнището. Когато се обърна, цялата стая беше оживяла от жълтата трептяща светлинна. Масата, столовете и леглото светеха като нови.
Джийни се надигна уплашена. Завивката се свлече от раменете й и още неотворила очи, тя се усмихна на Дейви. Той се загледа в нея, а тя вдигна падналата на челото си коса.
— Отдавна ли спиш, Джийни? — попита Дейви.
Тя пак се усмихна и кимна.
— Май закъснях и тая вечер? — виновно каза той. — Луната изгря веднага след залез слънце, затуй продължих да работя. Искам час по-скоро да завърша новата хижа.
Джийни отметна завивката и седна на ръба на леглото. Нозете й докосваха студения под.
— Сума време поддържах огъня, но тъй ми се доспа, не издържах и легнах. Вечерята ти сигурно е изстинала, Дейви.
Той не мръдна от мястото си. Само усмивката му ставаше все по-широка и когато Джийни се изправи, цялото му лице сияеше. Тя пристъпи към кухнята, но Дейви изведнъж я грабна и я понесе обратно към леглото. Задържа я за миг, притисна я тъй плътно до гърдите си, че тя спря да диша, целуна я по устата и я пусна в леглото. Тя едва си пое дъх. Стори й се, че пада не от два, а от кой знае колко фута.
— За моята вечеря не мисли — рече Дейви засмян. — Ще я изям и студена.
После отиде в кухнята и потърси в тъмното хляба и картофите. Взе си питка царевичен хляб и един картоф, върна се и седна на леглото. Джийни се разсъни съвсем.
— Дейви, скоро ли ще е готова новата хижа? Страшно ми е самотно тук през деня.
— Още една седмица, а може би и по-рано, и ще се пренесем. Да накова пода и готово! Капаците на прозорците могат да почакат. Тях за два-три дена ще ги стегна.
Пламъчето в огнището замига, припламна и угасна. Борината беше догоряла.
Дейви отнесе картофените люспи в кухнята. Върна се, съблече се и бързо се пъхна в леглото.
Дълго лежаха, без да продумат. Джийни се сви до него, Дейви зарови лице в косите й.
Вече заспиваше, когато Джийни прошепна нещо.
— Не чух — той извърна глава.
— Тоя нахалник, Бони Кинг, днес пристигна пак — продума тихо тя.
Дейви се повдигна на лакът и погледна лицето й в мрака.
— Какво иска?
— Все едно какво е искал. Казах му, че никак не ме интересува.
— А той?
— Не обърнах внимание какво ми отговори. Казах му да се маха и да си гледа работата, а той само се изсмя и не мръдна.
Дейви се отпусна на възглавницата.
— Какво си въобразява той? Да не мисли, че ще се пренеса сам, а тебе ще оставя тука? — Дейви си поемаше дъх след всяка дума. — Да не мисли, че новата хижа, дето я строя оттатък тресавището, е за някоя друга?
Джийни се сгуши до него и притисна лице о страната му.
— Не ме е грижа какво мисли — продума изтръпнала тя. — Само че не го искам да се мъкне всеки ден, да седи и да ме гледа по цял следобед. Дразни ме, някой път няма да се сдържа и… Днес ми идваше да грабна пръта и да му дам да се разбере.
Дейви се подпря на лакти и се загледа в мрака на стаята. Джийни остана да лежи притихнала до него. Дълго мълча, после усети, че Джийни отново потреперва.
— Изтърси ли се Бони още веднъж, кажи му, че ако не престане да те закача, ще си поговорим другояче!
— Всеки път ме пита не съжалявам ли, че не съм се омъжила за него.
— А ти, Джийни, какво отговаряш?
— Казах му, че ако не бях срещнала тебе, изобщо нямаше да се омъжа.
Дейви я прегърна и притегли към себе си. Тя изхлипа няколко пъти, после утихна съвсем. Дейви почувствува как се отпуска, как дишането й става по-леко и равномерно. Допря устни до страната й и затвори очи.
Минаваше полунощ, когато внезапно се стресна. Опомни се за миг, недоумяващ какво го бе накарало да се събуди. Надигна глава, ослуша се — нищо не чу. Навън във всички посоки се разстилаше безкрайната борова пустиня. Най-близкото човешко жилище беше на дванайсет мили оттук. Единственият шум, който достигаше до тях, беше глухият трясък на някое повалящо се изсъхнало дърво или далечното скимтене на рисовете. Този път той нищо не долови.
Дейви пак легна, но не можа да заспи. Не смееше да шавне, да не събуди Джийни.
И както лежеше с отворени очи, в очакване на утрото, внезапно свърза събуждането си посред нощ с мисълта за Бони Кинг. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че именно тази мисъл го е събудила. Обърна се и загледа през цепнатината на счупената щора облените в лунна светлина борове около поляната.
От година насам Бони Кинг се мъчеше да се набърка в живота му. Но Дейви все вярваше — щом Бони се увери, че Джийни няма никога да тръгне с него, ще престане. Спомни си: вече три седмици поред Джийни всяка вечер му се оплакваше от посещенията на Бони в негово отсъствие.
Бони се занимаваше с добив на терпентин и живееше в бараките край Източния ръкав на блатото Огичичоби. Още в началото заяви на Джийни, че додето не изостави мъжа си и не заживее с него, все ще я преследва. Веднъж — Дейви го срещна в магазинчето на Източния ръкав — Бони му каза същото. Тогава Дейви само се изсмя. Но ето, трета неделя Бони идваше всеки ден в старата хижа…
До утрото Дейви не мигна. Питаше се какво да стори. Не можеха да се махнат от тресавището, тук беше техният дом.
Малко преди зазоряване стана и се облече, без да буди Джийни. Отиде в кухнята, хапна от студения хляб и подсладените картофи. Слънцето изгряваше. Преди да тръгне, надникна в стаята. Джийни още спеше. Излезе на пръсти и се отправи надолу по пътеката. На три мили оттук, край новата хижа, го чакаше още един работен ден.
Джийни се събуди след час. Най-напред се обърна да види спи ли още Дейви и като не го намери до себе си, скочи от, леглото, изтича в кухнята, после на двора и чак там, напълно будна, разбра, че е
