заострената му брада се забива в гърдите. Беше ли забелязал Арч колко е измършавял?
— Пред къщи всякога държа две-три гончета — подзе Арч, продължавайки да точи ножа по опашката като о бръснарски каиш, докато по лицата на събралите се мъже не се появиха усмивки, — но не виждам смисъла гонче да влачи такава километрична опашка. Само ще му пречи, като го пратя да ми сдави някое прасенце или питомен заек за вечеря.
Като дръпна с лявата ръка и натисна е дясната, Арч преряза опашката на кучето тъй бързо и лесно, сякаш си отрязваше върбово клонче, за да закара с него кравите от паша до дома. Освободено от опашката си, кучето се хвърли напред, далече от ръцете на Арч, и зави тъй силно, че сигурно се чуваше на половин миля. После изведнъж спря да вие, обърна се, погледна Арч, подскочи насред пътя, започна да се мята и върти в кръг и продължи да джафка и хапе кървящия остатък от опашката.
Арч се облегна назад: с едната ръка завъртя отрязаната опашка, а с другата изтри ножа в подметката си. После се загледа в кучето на Лони, което се премяташе в червената прах.
Никой не намери подходяща дума. Лони се стараеше да не вижда мъченията на кучето и в същото време се помъчи да отбегне погледа на Клем Хенри. Затвори очи и се замисли: защо през тия години бе останал в плантацията на Арч Гънард да работи на изполица, само колкото да не умре от глад и непрекъснато да слабее? Сега взе да проумява колко е вярно това, което Клем бе казал за изполичарите на Арч и за изострящите се лица, с които ще нацепят дъските за собствените си ковчези. Преди да узнае какво върши, ръцете му се подигнаха към брадата и като напипаха кости — челюстта и издадените скули — се отпуснаха.
Както беше изгладнял, той разбираше, че дори да получи от Арч нещо за ядене, то няма да им стигне и че идната седмица пак ще гладуват. Жена му Хети бе вече съсипана от глад и непосилна работа в полето, а баща му, Марк Нюсъм, оглушал от двайсет години, все го питаше защо храната в къщи вечно не достига, та веднъж да се натъпчат до насита. Главата на Лони се отпусна още по-ниско и той усети очите си да се навлажняват. Заострената му брада така се впиваше в гърдите, че най-сетне трябваше да вдигне глава, за да се отърве от неприятната болка.
Най-напред видя Арч, който въртеше опашката на Нанси в лявата си ръка. У дома си Арч Гънард имаше куфар, пълен с кучешки опашки. От незапомнени времена режеше кучешки опашки и за тия години бе натрупал колекция, с която тъй се гордееше, че куфарът стоеше вечно заключен, а ключът, нанизан на канап, висеше на врата му. В неделните следобеди, когато проповедникът му идваше на гости, или пък на верандата му се събираше ленива тълпа за клюки и за вицове, Арч показваше опашките и по памет назоваваше кучетата, сякаш на всяка висеше етикет.
Клем Хенри си беше тръгнал от бензиностанцията и крачеше сам по пътя към плантацията. Къщата на Клем Хенри заедно с куп други негърски хижи се намираше под големия дом на Арч и за да стигне дотам, минаваше край къщата на Лони, Лони се накани да си върви, но забеляза, че Арч го гледа. Не можа да разбере дали Арч гледа изпитото му лице, или чака да види дали ще тръгне след Клем.
При мисълта да си тръгне си спомни за какво е дошъл. До довечера трябваше да получи нещо за ядене, пък дори и шепа трохи.
— Мистър Арч, аз…
За миг Арч го погледна втренчено, сякаш долови някакви странни, нечувани досега звуци.
Лони прехапа устни, очаквайки, че Арч ей сега ще каже нещо за изнемощелия му и гладен вид. Но, Арч мислеше за друго. Той се удари с ръка по крака и високо се изсмя.
— Понякога ми се ще негрите също да имат опашки! — извика той, сви опашката на Нанси на клъбце и я пусна в джоба си. — Колко по-приятно е вместо кучешки, да режеш негърски опашки! Преди всичко ще падне повече рязане…
Дадли Смит и още някой зад него се разсмяха. Но смехът замря тъй внезапно, както и избухна.
Негрите, които чуха Арч, затътраха нозе в прахта и се отдръпнаха назад. След няколко минути при станцията не остана никой. Всички се изкачиха на пътя и скоро изчезнаха зад червената дървена постройка.
Арч стана и се протегна. Слънцето залязваше и в октомврийската вечер повя хлад.
— Е — рече той, — да си бях тръгнал за вечеря.
После възлезе бавно на средата на пътя, спря и погледна Нанси, която се отдръпна в канавката.
— Има ли някой да си вървим заедно? — попита той. — Но какво ти е, Лони? Няма ли да си ходиш за вечеря?
— Мистър Арч, аз…
Лони сам не забеляза как скочи на крака. Хрумна му да поиска свинско шкембе, меласа, или може би малко царевично брашно, но когато отвори уста, думите отказаха да излязат. Той направи няколко крачки напред и поклати глава. Какво би могъл да стори, ако Арч му отвърнеше с „не“?
— Хети ще те чака — каза Арч, обърна гръб и тръгна. Бръкна в джоба си, извади опашката на Нанси и като я завъртя, се отправи към голямата постройка в далечината.
Дадли Смит влезе в станцията и останалите се разотидоха.
След като Арч се отдалечи на няколкостотин крачки, Лони тежко се стовари на сандъка до бензиновата помпа, от който скочи преди малко, когато Арч го заговори. Отпусна се съвсем, раменете му клюмнаха, а ръцете увиснаха между разтворените колене.
Лони не разбра колко време е стоял със затворени очи, но когато ги отвори, видя между краката си Нанси да ближе отрязаната опашка. Той отново усети, че брадата му се впива в гърдите. Скоро вратата зад гърба му хлопна и след миг чу стъпките на Дадли Смит — и той се прибираше у дома.
2
След няколко часа неспокоен сън Лони внезапно се стресна. Хети го разтърси още веднаж. Той се приповдигна на лакът и се взря в тъмнината на стаята. Без да знае колко е точно часът, реши, че до изгрев слънце има не по-малко от два часа.
— Лони — обади се Хети, потръпвайки от нощния хлад, — Лони, баща ти го няма!
Лони седна в леглото.
— Отде разбра?
— Откакто съм легнала, не съм заспивала. Чух го да излиза. Оттогава не се е връщал.
— Може да е излязъл само за малко — отвърна Лони, обърна се към прозореца и се втренчи навън.
— Знам какво говоря, Лони — настоя Хети. — Баща ти го няма от много отдавна.
За миг и двамата се умълчаха, ослушвайки се за Марк Нюсъм.
Лони стана и запали лампата. Разтреперан от студ, той навлече ризата си, комбинезона и обущата. Връзките завърза как да е, защото на оскъдната светлина не се виждаше почти нищо. Зад прозореца беше тъмно като в рог. Лъхна го влажният октомврийски въздух.
— Да дойда ли и аз? — предложи Хети и отхвърли завивката, готова да стане.
Лони се върна до леглото, покри я отново и я притисна да легне.
— Ти гледай да заспиш! Цяла нощ ли ще се кокориш? Аз ще го доведа.
Той се отдалечи, духна лампата и като опипваше стената с две ръце, се запрепъва към верандата. В началото не виждаше нищо пред себе си, но очите му постепенно почнаха да свикват с мрака. Ослуша се. Стъпало по стъпало Лони слезе на двора, заобиколи къщата и се ослуша още веднъж. После извика:
— Татко! Хей, татко!
Разбрал какво върши, той спря под прозореца на спалнята. „Ама, че глупост! — упрекна се той. — Гръм да е, пак няма да чуе!“
Креватът вътре скръцна.
— Той излезе толкова отдавна, че сега да е чак при кръстопътя, ако не и по-далеч — обади се Хети през прозореца.
— Лягай си, Хети, и гледай да дремнеш. Ей сега ще го доведа.
Лони чу как Нанси се пощи под къщата, но знаеше, че сега тя не е в състояние да му помогне. Трябваше да минат няколко дни, докато бъде забравена отрязаната опашка.
— Много отдавна излезе — не се стърпя да повтори Хети.
— Няма значение — отвърна Лони. — Рано или късно ще го намеря. А на теб ти казах да си лягаш,
