чуваш ли, Хети?
С наострени уши Лони се отправи към хамбара. Откъм Голямата къща долиташе грухтенето и квиченето на свинете. Да бяха млъкнали — помисли си Лони, — от тях нищо друго не може да се чуе. От време на време пролайваха кучетата на Арч Гънард, но те си лаеха всяка нощ и Лони им бе свикнал.
Приближи хамбара, надникна вътре, огледа го и отвън. После го заобиколи и излезе на полето, чак до навеса с памук. Знаеше, че е безполезно, но не се сдържаше и сегиз-тогиз се провикваше:
— Хей, татко! — и се взираше в тъмното.
Лони направи още няколко крачки. „Какво ли може да му се е случило?“ — запита се той и недоумявайки къде да го търси, спря.
Върнал се обратно в двора, за пръв път тази нощ Лони почувствува тревога. През последните седмици Марк се държеше не по-чудновато от друг път, но Лони разбираше, че го мъчи недояждането и малките дажби на Арч Гънард. Веднъж дори Марк бе подхвърлил, че ако Арч Гънард ги храни все тъй, едва ли ще доживеят и три месеца.
Лони отново излезе от двора и се упъти надолу към негърските хижи. Като стигна къщурката на Клем, отби се от пътя, потропа на вратата и зачака. Никой не му отговори и той почука повторно, този път по- силно.
— Кой е? — чу се съненият глас на Клем.
— Аз съм — отвърна Лони. — Искам да те видя само за минутка. Чакам те на двора.
Той приседна, докато Клем се облече, и пак напрегна слух. През полето, откъм Голямата къща, се дочу грухтенето на угоените свине.
Клем се показа и притвори вратата. На прага се обърна да успокои жена си, че скоро ще се върне, излезе на двора и попита:
— Кой е?
Лони се изправи и го пресрещна.
— Какво се е случило? — Клем закопчаваше комбинезона си.
— Баща ми го няма в леглото! Хети каза, че излязъл много отдавна. Търсих го около хамбара, на полето, но никъде ни помен от него.
Клем закопча последното копче и като свиваше цигара, тръгна бавно по пътя. Беше още тъмно, но след час щеше да се развидели.
— Да не е бил гладен? Човек като е гладен, не може и да спи. Вчера го срещнах, каза, че бил толкова изнемощял и залинял, че не му оставало много да живее. Станал е само кожа и кости — няма накъде повече да мършавее.
— Оная вечер си поисках от Арч дажбите, да даде малко шкембе и меласа. Обеща да нареди сутринта да ми дадат.
— А защо не му речеш или да ти дава целите дажби, или нищо. Като знаеш, че няма нищо да получиш, можеш да се махнеш от тук и да си подириш по-свестен господар, нали?
— Работил съм честно на Арч Гънард толкова време — възрази Лони, — че не ми се ще да се измъкна и да го оставя.
Клем погледна Лони, но нищо не продума. Свиха по алеята за Голямата къща. Угоените свине продължаваха да квичат и грухтят в кочините си. От памуковите редове край алеята едно от кучетата на Арч изскочи и подуши краката им.
— Тия свине винаги имат какво да ядат — рече Клем. — Няма ни една по-малко от триста кила. И всеки ден стават все по-тлъсти и охранени. Не стига, че омитат всичко, което им се хвърля, ами изяждат и пилетата, които сбъркат да се наврат в кочината.
Лони се ослуша в грухтенето на свинете. Наближаваха Голямата къща.
— По-добре да събудим Арч, а? Да ни помогне да намерим татко — каза Лони. — Не ми се ще да го будя, но ме е страх да не се е залутал из тресавището. Той и гръмотевица няма да чуе. И ако е пропаднал в оня гъсталак, няма никога да го открия.
Клем промърмори нещо под носа си и тръгна към хамбара и кочините. Лони остана зад него.
— Я по-бързо ела насам! — извика Клем и се обърна да разбере къде е Лони. Лони изтича към свинарника и се покатери на дъсчената преграда. В началото не можа нищо да види, но постепенно взе да различава черната маса на угоените свине, които се движеха в другия край на кочината. Те се хапеха една друга и ръмжаха — досущ като глутница гладни кучета, надушили умрял заек.
Лони се покачи до върха на оградата, но Клем го хвана и дръпна назад.
— Да не си посмял да влизаш вътре! Както са подивели, на парчета ще те разкъсат. Не виждаш ли, бият се за нещо.
Тичешком заобиколиха свинарника откъм страната, дето се бяха натрупали свинете. Долу, под нозете на животните, Лони зърна някаква тъмна маса с белезникави петна, но само за миг, защото веднага след това една от свинете я стъпка с крака.
Клем няколко пъти отвори и затвори уста, преди да продума. Той сграбчи Лони за ръката и го раздруса:
— Това ми прилича на… баща ти — промълви Клем. — Кълна се, Лони, на него ми прилича!
Лони не повярва на ушите си. Пак се покатери до върха на оградата и зарита свинете да се отдръпнат настрана, но те не му обърнаха внимание.
В това време Клем притича до навеса с колите и скоро се върна с две върлини, кой знае как намерени в мрака. Подаде едната на Лони, но преди това трябваше да го ръгне два-тон пъти с нея, докато отвлече вниманието му от свинете и го накара да я вземе. После Клем се прехвърли през оградата и размаха върлината над, свинете. Като викаше по тях, Лони се спусна в кочината след него. Една свиня се нахвърли върху му, но Клем така силно я удари по врата, че тя мигновено се отдръпна.
Едва сега Лони разбра какво се е случило. Той се втурна към свинете, риташе ги с тежките си корави обуща и ги налагаше по главите с железния връх на пръта. Изведнъж усет остра болка и се наведе. Една свиня го бе захапала за крака. Можеше да го откъсне. Лони се изви, стовари върлината по гърба й и я пропъди. Почувствува студения нощен въздух върху мокрия си крак и разбра, че панталонът му е съдран.
Клем бе смогнал да си пробие път и да прогони свинете, но те отново ги заобиколиха в ръмжащ кръг. За да ги държат на разстояние, непрекъснато трябваше да размахват прътовете напред-назад. Най-после Лони успя да се наведе и хване крака на Марк. С помощта на Клем дотътра баща си до оградата и го прехвърли отвън.
Бяха тъй запъхтени, че известно време стояха безмълвни и вцепенени. Грухтящите охранени свине се натрупаха край дъските на оградата, загризаха коловете и телената мрежа и ревът им се понесе по-силен от всякога.
Докато Лони бъркаше в джобовете си за кибрит, Клем драсна клечка и я поднесе към главата на Марк Нюсъм.
Гледаха и не вярваха на очите си. Клем духна пламъчето. Онемели и двамата, спогледаха се вторачено в тъмнината. Клем се отдалечи на два-три разкрача и пак се приближи до Лони.
— И все пак, той е. — После седна на земята. — Точно така, той е!
— И аз тъй мисля — отвърна Лони. Не можа нищо повече да каже.
Седнаха на земята от двете страни на трупа с вперени в него очи. Откакто се бяха докоснали до него, той не проявяваше никакви признаци на живот. Лицето, гърлото и коремът бяха напълно изядени.
След малко Клем продума:
— По-добре иди да събудиш Арч Гънард!
— Защо? — сепна се Лони. — Сега не може с нищо да ни помогне. Късно е за помощ.
— Няма значение! — настоя Клем. — По-добре иди го събуди, да дойде да види! Ако чакаш до сутринта, току-виж измислил, че свинете не са виновни. Още сега трябва да го събудиш, нека види!
Клем се обърна към Голямата къща. Мрачните й очертания на тъмното небе го накараха да се подвоуми.
— Този, който държи изполичарите си гладни, трябва да пое гои тук и да погледа, додето тия останки не бъдат заровени в земята.
Лони уплашено подигна очи към Клем. Разбираше, Клем е прав, но му стана страшно да слуша негър тъй
