човек и хем крещеше, хем продаваше билети. Старият се спря пред една от палатките, на която бяха изрисувани голи момичета.
— Намира ли ти се някой излишен десетак, мойто момче? — ми прошепна той. — Щом мога, ще ти го върна.
Аз поклатих глава и му казах, че ми е останал само оня четвърт долар, дето си го пазя за билет за каубойското представление още, откакто разбрах, че ще идва панаирът.
— Я ми го дай назаем, мойто момче — каза той и взе да ме потупва по панталона. — Ей, сега ще ти го върна. Няма и да усетиш, че си ми го давал назаем.
— Ама аз искам да видя каубойското представление бе, тате! — му казах аз, като си пъхнах ръцете в джоба и стиснах парата. — Не може ли да си го пазя за представлението бе, тате? Моля ти се, нека да си го пазя! Цели две седмици съм пестил, додето събера толкоз много.
Човекът, дето продаваше билетите, дигна една дълга жълта тръба и се развика през нея. Старият взе хич да не го свърта, заподскача наоколо и ми задърпа джоба.
— Слушай, мойто момче — каза той. — Няма защо да се караме за такава дреболия. Додето дойде време да си похарчиш четвъртака, аз ще ти го върна, все едно, че не си ми го давал.
— Ама мама ни каза да намерим Хенсъм — казах аз. — Я най-хубаво да вървим да го търсим. Нали я знаеш каква е. Ще пощръклее, ако не го намерим и доведем в къщи.
— Тоя досаден негър може и да почака — каза тате, като ме хвана здравата за ръката и взе да я тегли от джоба ми, — ще го намерим. А пък аз, мойто момче, като ти казвам, че трябва да ми дадеш назаем тоя четвърт долар, без да се опъваш повече, не ти разправям празни приказки. Не съм ли ти давал винаги, като си ми поисквал назаем десетак или каквото и да било, стига да съм имал, а? Не е честно да не ми дадеш тоя четвъртак за малко.
Вътре в палатката засвири музика и човекът, дето продаваше билетите, отново викна:
— Бързайте! Бързайте! Бързайте! — нареждаше той, без да откъсва поглед от стария. — Представлението почва вече. Танцувачките от цял свят са готови да излязат на сцената. Не изпускайте най-славното представление в живота си! Не се стискайте, да не съжалявате! Идвайте смело и купувайте билети, преди да е станало късно! Момичетата искат да танцуват — не ги карайте да чакат. Бързайте! Бързайте! Бързайте!
— Виждаш ли, мойто момче? — каза старият, като ме сграбчи още по-здраво и ми задърпа ръката с все сила. — Представлението почва и аз ще го изпусна, ако не вляза веднага.
Той ми издърпа юмрука от джоба и се вкопчи в пръстите ми да ги отвори. Беше много по-силен от мене и аз не можех повече да устискам парата. Той я взе и изтича при човека, който продаваше билетите. Едвам изчака да му откъснат билета, грабна го и се шмугна в палатката. Нямаше какво да правя, седнах край един от стълбовете на палатката и зачаках. Музиката ставаше все по-силна и по-силна и аз чух как отвътре взеха да бият на барабан. Подир пет-шест минути музиката изведнъж спря и някой отметна настрана дочените поли на входа. Цяла тълпа мъже се юрна навънка, а зад тях последен от опашката идеше и старият. Изглеждаше много по-кротък, отколкото като влезе, само че преди да разбера какво прави, взе че се надъни право в един от електрическите диреци пред носа си.
— Може ли да ми върнеш рестото от четвъртака бе, тате? — го попитах аз, като го догоних. — А, може ли бе, тате?
— Сега точно не може, мойто момче — каза той, като си потърка бузата, дето я блъсна в дирека. — То си е на сигурно място в джоба ми. Ако го носиш ти, може да го загубиш.
Вървяхме между два реда палатки и през цялото време гледахме за Хенсъм. Видяхме го чак накрая.
— Хм, какво ли прави там Хенсъм? — каза тате и спря да го огледа.
Хенсъм стоеше зад едно голямо платнище и си показваше главата през една кръгла дупка. Беше на десет-петнадесет метра от една пейка — цялата отрупана с бейзболни топки. Някакъв човек с червена копринена риза стоеше до пейката, а ръцете му бяха пълни с топки.
— Три топки за десетак и една екстра пура, ако ударите негъра! — каза той. — Идвайте, хора, да изпробвате дали имате вярно око. Ако негърът не успее да се извърти — получавате пура!
— Хенсъм, как си се забъркал в тая каша? — кресна старият. — Какво е станало?
— Как си, мистър Морис — каза Хенсъм. — Охо, здрасти, мистър Уилям.
— Здрасти, Хенсъм — казах аз.
— Да не си завързан, а? — попита тате. — Не можеш ли да се махнеш оттам?
— Аз не искам да се махам, мистър Морис — каза Хенсъм. — Сега съм на работа тука.
— Отде ти хрумна да си дигнеш багажа и да избягаш тая сутрин.
— Ти много хубавичко си знаеш защо си отидох, мистър Морис — каза Хенсъм. — Просто ми е омръзнало вече да работя току-тъй, за нищо, и да ми взимат банджото, когато им скимне. Просто ми е омръзнало да се отнасят така с мене и туй то! Ама аз пак не ти се сърдя, мистър Морис.
— Я излизай оттам и се връщай в къщи — каза тате. — Сума ти работа вече се струпа и няма кой да я свърши. Не може току-тъй да ни напускаш.
— Аз вече ви напуснах, мистър Морис — каза Хенсъм. — Попитай белия, дето продава топките, дали не си е така.
Ние отидохме при човека с червената копринена риза. Той ни подаде няколко бейзболни топки, но старият поклати глава.
— Дойдох да си отведа моя негър в къщи, както си е редно — подхвана тате. — Ей оня там, дето си подава главата през дупката.
Човекът се изсмя с глас.
— Твоя негър ли? — каза той. — Отде накъде пък „твоя негър“?
— Това е Хенсъм Браун — каза тате. — Той живее у нас от единайсетгодишен. Дошъл съм да си го взема.
Човекът се извърна и викна на Хенсъм:
— Казвай бе, момче! Искаш ли да се върнеш да работиш за този човек?
— Не, сър! — каза Хенсъм и поклати глава. — Не искам, как ще искам! Сега си имам друга работа и смятам да взема някоя и друга пара, а не все да не ми дават нищо освен стари дрехи и разни такива.
— Затваряй си устата, Хенсъм Браун! — кресна тате. — Какви ги дрънкаш, като знаеш колко добре съм се държал с тебе през всичкото време? Как не те е срам!
— Какво да се прави, мистър Морис — каза Хенсъм. — Сега работя за пари и тук ще си остана.
— И няма да дойдеш с мене, въпреки че ти казвам да дойдеш, тъй ли?
— Не, сър, няма да дойда.
Старият сложи петнадесетте цента на пейката.
— Колко топки ще ми дадеш за петнайсет цента? — попита той.
— Като за тебе — каза човекът, — ще ти ги мина по специална цена. Ще ти дам шест за петнайсет. Но не забравяй, че трябва да удариш негъра, преди да успее да се извърти. Ако само прекараш топката през дупката, няма да се смята. За да се смята — главата му трябва да е в дупката.
— А бе, гледай си работата! — каза тате и стисна здравата едната топка. — Само се дръпни назад да ми направиш място.
Очите на Хенсъм ставаха все по-бели и по-бели, докато тате си въртеше дясната ръка в кръг да се загрее, както правят бейзболните мерачи, преди да хвърлят към удряча.
Тате пусна една бърза и тя прасна Хенсъм баш по челото, преди да успее да се наведе. Хенсъм толкова се изненада, че не можа да разбере какво става. Седна на земята и взе да си трие челото, додето човекът с червената копринена риза не изтича отзад да види дали не му е станало нещо. Лека-полека Хенсъм се надигна и като залиташе по малко, пак си пъхна главата в дупката.
— Една пура за вас, мистър — каза човекът. — Като ви гледам как целите, трябва да сте стар бейзболен мерач.
— Поигравахме на времето — каза старият, — но ръката ми вече не е толкова сигурна.
— Ха да видим този път какво ще стане! Първият удар може да е бил чисто и просто късмет.
— Дръпни се да ми направиш място — каза тате.
Той хвана топката, поприсви се, плю си на дланта и започна бавно да се извива назад. Изведнъж джасна една фалцова и тя се стрелна толкова бързо, че хич и не можах да я видя. Хенсъм и той не я видя,
