на своята любима. Но дамата — историята не е съхранила нейното име — не искала и да знае за огромната му страст и го отхвърлила.
Аз изгарях от любопитство да разбера каква връзка може да има между някаква любовна драма и странстващите рицари. Петрус забеляза интереса ми и заяви, че ще ми разкаже останалата част от историята само ако веднага доям сандвича си и незабавно продължим по пътя.
— Държиш се като майка ми, когато бях дете — отвърнах, но глътнах и последната хапка, взех раницата си и поехме през заспалото градче.
Петрус продължи:
— Нашият рицар с наранените чувства решил да постъпи точно така, както би постъпил всеки отхвърлен мъж — да започне своя война. Обещал пред себе си, че ще извършиш толкова велик подвиг, че дамата никога да не забрави името му. В продължение на месеци той търсил благородния идеал, на който да посвети отхвърлената си любов. Когато, не щеш ли, една нощ чута разказите за битките по Пътя на Сантяго и му хрумнала идея.
Събрал десет свои другари, настанили се в градчето, през което минаваме, и наредил да разгласят сред поклонниците по Пътя на Сантяго, че е готов да остане трийсет дни и да прекърши триста копия, за да докаже, че той е най-силният и дързък от всички рицари по Пътя. Разположили лагера си с всичките му знамена, флагове, пажове и слуги и зачакали някой да ги предизвика.
Представих си какъв безкраен празник е настанал. Печени прасета и вино, леещо се безспир. Музика, веселба, битки. В съзнанието ми се появи една съвсем жива картина, докато Петрус продължаваше да разказва историята.
— Битките започнали на десети юли с идването на първите рицари. Киньонес и другарите му се биели през деня, а нощем организирали големи празненства. Битките били все на моста, за да не може да избяга никой. Веднъж дошли толкова кандидати, че се наложило да запалят огньове по цялата дължина на моста, та битките да продължат до сутринта. Всички победени рицари трябвало да се закълнат, че повече няма да се бият един срещу друг и че занапред едничка тяхна мисия ще е да защитават поклонниците, тръгнали към Компостела.
За няколко седмици славата на Киньонес се разнесла из дяла Европа. Освен рицари заприиждали генерали, войници и бандити, за да се изправят срещу него. Всеки знаел, че който успее да победи храбрия рицар от Леон, тутакси ще стане известен и ще се покрие със слава. Но докато другите преследвали единствено славата, Киньонес имал по-благородна цел — любовта на една жена. Този идеал му помогнал да спечели всички битки.
На девети август битките приключили и дон Суеро де Киньонес бил признат за най-храбрия от всички рицари по Пътя на Сантяго. От този ден нататък никой повече не се осмелил да се хвали с куража си. Така благородниците отново започнали да се бият само срещу общия враг — бандитите, които нападали поклонници. Тази епопея по-късно положила началото на Военния орден на Сантяго де ла Еспада.
Току-що бяхме прекосили градчето, а аз имах желание да се върна и отново да погледна Брода на честта — моста, където всичко това се бе случило. Но Петрус ме помоли да продължим.
— А какво е станало с дон Киньонес?
— Отишъл до Сантяго де Компостела и в ковчежето за мощи оставил един златен накит. Той и до ден- днешен краси бюста на Сантяго Менор.
— Питам дали се е оженил за дамата.
— О, не зная — отвърна Петрус. — По онова време историята се е пишела само от мъже. А при толкова битки кой би се интересувал от края на една любовна драма?
След като ми разказа историята за дон Суеро Киньонес, водачът ми отново потъна в обичайното си мълчание и в продължение на два дни се движихме тихо, почти без да спираме за почивка. Но на третия ден Петрус започна да върви по-бавно от обикновено. Каза, че се чувства леко изморен от усилията през последната седмица и че вече не е на възраст да продължава с това темпо, а и нямал желание. И този път бях сигурен, че не говори истината — лицето му не изразяваше умора, а силна загриженост, сякаш предстоеше да се случи нещо много важно.
Съшия следобед стигнахме до Фонсебадон — голямо селище, но цялото в руини. Каменните къщи бяха с разрушени от времето покриви от шисти. Подпорните греди бяха изгнили. Едната страна на селището гледаше към пропаст, а пред нас, зад някакъв хълм, беше едно от най-важните обозначения’по Пътя на Сантяго — Железният кръст. Този път нямах търпение да стигна веднага до странния паметник, който представляваше огромен, близо десетметров стълб с железен кръст на върха.
Кръстът е останал от времето на нашествието на Цезар. Издигнат е в памет на Меркурий. Следвайки езическия обичай, поклонниците по Пътя на Сантяго поставят в основата му по един донесен отдалеч камък. Възползвах се от огромното количество камъни в изоставения град и взех от земята парче от шиста.
Едва когато реших да ускоря ход, установих, че Петрус върви съвсем бавно. Оглеждаше рухналите къщи, по-бутваше разни паднали клони и разпокъсани книги. Накрая реши да поседнем насред площада на селището. Там имаше дървен кръст.
— Да си отдъхнем малко — каза той. Свечеряваше се, но дори да останехме там цял час, пак щеше да има време да стигнем до Железния кръст, преди да се стъмни.
Седнах до него и се загледах в безлюдния пейзаж. Както реките променят теченията си, така и хората се местят от едно място на друго. Къщите бяха солидни и сигурно бе минало доста време, докато рухнат. Мястото беше красиво. Отзад се издигаха планини, а отпред се простираше-долина. Запитах се какво е накарало толкова хора да напуснат подобно място.
— Смяташ ли, че дон Суеро де Киньонес е бил луд? — попита Петрус.
Вече не си спомнях кой е дон Суеро и му се наложи да ме подсети за Брода на честта.
— Не мисля, че е бил луд — отвърнах. Но малко се съмнявах в собствения си отговор.
— Напротив, бил е. Както и Алфонсо — монахът, с когото се запозна. Също както и аз съм луц. Моята лудост се проявява в дизайна, с който се занимавам. Ти също си луд — търсиш своя меч. У всеки от нас пламти и ни изгаря свещеният пламък на лудостта, подхранвана от Агапе.
Не е необходимо да искаш да покориш Америка или да разговаряш с птиците като свети Франциск от Асизи. И в продавача на зеленчуци от ъгъла на улицата може да се разгори свещеният пламък на лудостта, ако е доволен от това, което прави. Агапе съществува отвъд човешките разбирания и е заразна, тъй като светът се нуждае от нея.
Петрус ми беше казал, че мога да събуждам Агапе с помощта на Синята сфера, Но за да можеше да процъфти тя, не биваше да се страхувам да променя живота си. Ако нещата, с които се занимавах, ми харесваха, много добре. Но ако не ми харесваха, никога не бе късно да променя това положение. Ако допуснех промяната, щях да се превърна в благодатната почва, където творческото въображение да посее своето семе.
— Всичко, на което съм те научил, включително Агапе, има смисъл само ако си доволен от себе си. В противен случай усвоените упражнения неизбежно ще те доведат до желание за промяна. А за да не се обърнат срещу теб всички тези усвоени упражнения, трябва да позволиш промяната да се осъществи.
Това е най-трудният момент в живота на човека. Когато вижда Справедливата битка, а не намира сили за нея и за промяната. Тогава познанието ще се обърне срещу оня, който го притежава.
Погледнах към град Фонсебадон. Може пък всички хора колективно да са почувствали необходимост от промяна. Попитах Петрус дали нарочно е избрал мястото, за да ми каже всичко това.
— Не знам какво се е случило тук — рече той. — Хората често са принудени да приемат промяната, наложена им от съдбата, но аз не говоря за това. Говоря за доброволен акт, за конкретното желание да надвиеш онова, което не те удовлетворява във всекидневието.
По своя житейски път често се натъкваме на трудно решими проблеми. Примерно като това да преминеш през водопад, без да полетиш надолу. В такъв случай трябва да оставиш да се развихри творческото въображение. При теб въпросът стоеше на живот и смърт и нямаше много време да избираш. Агапе ти посочи единствения път.
Но в живота има и проблеми, при които трябва да изберем между един или друг път. Проблеми от всекидневието, като този да вземеш решение в службата, да се разделиш с някого, да се срещнеш с друг. Всяко от тези мънички решения, които ни се налага да вземаме почти ежеминутно по пътя ни, би могло да е и съдбоносно. Когато сутрин излизаш от дома си, за да отидеш на работа, можеш да избереш превозното
