своето място, а всяко желание може да бъде постигнато с труд и упорство. Боговете не се съобразяват с нашите планове и надежди; някъде във вселената те играят на зарове и случайно изборът пада върху нас. Оттук нататък, дали ще спечелим или ще изгубим, е въпрос на късмет.
Боговете играят на зарове и освобождават Любовта от нейната клетка. Тази сила може да съзижда, но може и да разрушава — всичко зависи от посоката на вятъра в мига, когато тя е излязла от затвора.
Засега тази сила духаше в неговата посока. Но ветровете са също толкова капризни, колкото и боговете, и аз започнах да усещам дълбоко в себе си лек полъх.
Съдбата обаче сякаш искаше да ми докаже, че историята на Другия е истинска и вселената винаги заговорничи на страната на мечтателите — в една къща намерихме стая с две легла. Първото нещо, което сторих, бе да се изкъпя, да изпера дрехите си и да облека новата блуза, която си бях купила. Почувствах се различна, по-сигурна в себе си.
„Кой знае, може би на Другата тази блуза не й харесва“, пошегувах се мислено.
След като вечеряхме със собствениците на къщата — ресторантите също бяха затворени през есента и зимата, — той ги помоли да ни дадат една бутилка вино, като обеща на сутринта да купи друга.
Облякохме си палтата, поискахме две чаши и излязохме.
— Хайде да седнем на ръба на кладенеца — предложих аз.
Седяхме и пиехме вино, за да прогоним студа и напрежението.
— Другият като че ли пак се е върнал у теб — пошегувах се. — Настроението ти нещо се развали.
Той се засмя.
— Казах, че ще намерим стая, и намерихме. Вселената винаги е на наша страна, когато се борим за мечтите си, колкото и смешни да изглеждат. Защото тези мечти са си наши и само ние знаем колко ни струва да мечтаем.
Мъглата, оцветена в жълто от уличната лампа, не ни позволяваше да видим другия край на площада.
Поех си дълбоко въздух. Въпросът не биваше да бъде отлаган повече.
— Трябва да поговорим за любовта — започнах аз. -Не можем да избягваме повече тази тема. Ти знаеш как се чувствам през последните дни.
Ако зависеше от мен, не бих повдигнала въпроса. Но след като това вече бе сторено, не можех да престана да мисля върху него.
— Да обичаш е опасно.
— Знам — отвърнах аз. — Вече съм обичала. Да обичаш е като наркотик. В началото изпитваш чувство на еуфория, на пълно отдаване. После, на следващия ден, искаш повече. Все още не си се пристрастил, но усещането ти е харесало и вярваш, че можеш да овладееш положението. Мислиш за любимия човек две минути, а после три часа забравяш за него.
Постепенно обаче свикваш с този човек и ставаш напълно зависим от него. Вече мислиш за него три часа, а го забравяш две минути. Ако той не е наблизо, изпитваш усещането на наркоман, който не е успял да се снабди с наркотик. И в този момент ти си в състояние да направиш абсолютно всичко заради любовта, така както наркоманите крадат и се унижават, за да получат това, от което се нуждаят.
— Какво ужасно сравнение!
Сравнението наистина бе ужасно и изобщо не подхождаше на виното, на кладенеца, на средновековните къщи около малкия площад… Но това беше истината! Щом той бе извървял толкова много крачки към любовта, трябваше да узнае и рисковете.
— Ето защо трябва да обичаме само този, който би могъл да бъде близо до нас — завърших аз.
Той дълго остана загледан в мъглата. Като че ли не желаеше повече да плуваме в опасните води на разговора за любовта. Бях прекалено сурова, но нямаше друг начин.
„Темата е приключена“, помислих си. Трите дни, прекарани заедно, както и това, че през цялото време носех едни и същи дрехи, са го накарали да промени намеренията си. Женското ми самолюбие бе наранено, ала сърцето ми затуптя с облекчение.
„Нима наистина искам това?“
Започвах да усещам бурите, които ветровете на любовта носят със себе си. Започвах да забелязвам малка пролука в стената на бента.
Дълго стояхме при кладенеца и пихме, разговаряйки за собствениците на къщата, за светеца, основал селището, но не и за сериозни неща. Той ми разказа няколко легенди за църквата на другия край на площада, която едва се виждаше в мъглата.
— Разсеяна си.
Да, умът ми блуждаеше. Бих искала да съм тук с някой, който да не вълнува сърцето ми и с когото да изживея този миг, без да ме е страх, че на другия ден ще го изгубя. Тогава времето щеше да тече по-бавно, щяхме да стоим тук мълчаливи — после щяхме да имаме цял живот пред себе си, за да разговаряме… И нямаше да ме тревожат сериозни неща, трудни решения, строги думи.
Мълчахме и това беше някаква поличба. За пръв път мълчахме — забелязах това едва когато той стана, за да донесе още една бутилка вино.
Мълчахме. Слушах шума от стъпките му, докато той се връщаше при кладенеца, където стояхме заедно повече от час, пиехме и гледахме мъглата.
За пръв път наистина мълчахме. Но това не беше неудобното мълчание в колата, когато пътувахме от Мадрид до Билбао. Не беше и мълчанието на изплашеното ми сърце, когато бях в параклиса близо до Сан Мартин де Унч.
Беше мълчание, което говореше. Мълчание, което ми казваше, че не е нужно да обясняваме един на друг каквото и да било.
Стъпките му стихнаха. Наблюдаваше ме — сигурно му харесваше това, което виждаше: жена, седнала на ръба на кладенеца в мъгливата нощ, осветявана от уличната лампа.
Средновековни къщи, църква от XI век и мълчание.
Почти бяхме преполовили втората бутилка вино, когато реших да проговоря.
— Тази сутрин започнах да мисля, че съм алкохоличка. Непрекъснато пия. През тези три дни пих повече, отколкото през цялата година.
Той ме погали по главата, без да каже нито дума. Почувствах докосването му, но не направих нищо, не го отблъснах.
— Разкажи ми живота си — помолих го аз.
— В него няма нищо тайнствено. Следвам своя път, като правя всичко възможно, за да го извървя достойно.
— Какъв е твоят път?
— Пътят на човек, търсещ любовта.
Спря за миг, като въртеше в ръцете си почти празната бутилка.
— А пътят на любовта е труден — продължи той.
— Защото е осеян с неща, които или ни издигат до небето, или ни хвърлят в ада — намесих се аз, без да съм сигурна, че има предвид мен.
Той нищо не каза. Може би отново се бе потопил в океана на мълчанието. Виното обаче бе развързало езика ми и изпитвах необходимост да говоря.
— Ти спомена, че нещо в този град е променило посоката на живота ти.
— Мисля, че е така. Но все още не съм сигурен и точно заради това исках да те доведа тук.
— Това някакъв тест ли е?
— Не. Това е себеотдаване. За да ми помогне тя да взема най-доброто решение.
— Коя е тя?
— Светата Дева.
Светата Дева! Трябваше да се досетя. Изненадах се, че толкова години на пътешествия, открития и нови хоризонти не са го освободили от католицизма на детството. Поне в това отношение приятелите ни, както и аз, доста се бяхме променили — бяхме се отърсили от тежестта на вината и греха.
— Учудващо е, че след всичко, което си преживял, си запазил вярата си.
— Не съм я запазил. Бях я изгубил, но я намерих отново.
— Нима вярваш в Деви? В невъзможни и измислени неща? Не си ли имал нормален полов живот?
