Край река Пиедра седнах и заплаках

Той направи дълга пауза.

— Бернадет напръскала „Онова“ със светена вода, видението се усмихнало нежно — и нищо повече.

На 16 юли жената се появила за последен път. Скоро след това Бернадет влязла в манастир, без да разбере, че коренно е променила съдбата на това малко селище, разположено в близост до пещерата. Изворът продължавал да струи, а чудесата не преставали.

Новината обиколила първо Франция, а после и целия свят. Градът се разраснал и се променил: надошли търговци, появили се хотели. Бернадет починала и била погребана далеч от това място, без да узнае какво става там.

По това време Ватиканът признал съществуването на видения и някои хора, в желанието си да поставят Църквата в неудобно положение, започнали да измислят несъществуващи чудеса, но после били разобличени. Църквата остро реагирала и от определена дата започнала да признава за чудеса само онези явления, които били най-строго проверявани от лекарски и научни комисии.

Водата обаче продължавала да блика и да лекува.

Стори ми се, че чух шум близо до нас. Изплаших се, а той дори не помръдна. Мъглата сякаш се бе превърнала в живо същество със своя история. Замислих се върху всичко, което той бе казал, както и върху въпроса, чийто отговор така и не разбрах: как е научил всичко това?

Замислих се и за женското лице на Бог. Душата на мъжа до мен бе изпълнена с противоречия. Неотдавна ми писа, че иска да постъпи в католическа семинария, а в същото време вярваше, че Бог има женско лице.

Той седеше неподвижно. Аз продължавах да се чувствам като в утробата на Майката Земя, извън времето и пространството. Историята на Бернадет сякаш ставаше пред очите ми, сред обгръщащата ни мъгла.

Той отново заговори:

— Бернадет не е знаела две много важни неща. Първото е, че преди християнската религия да достигне дотук, в тези планини са живели келти, а Основният култ в тяхната култура е култът към Богинята. Безброй поколения са знаели за женското лице на Бог и са споделяли Неговата любов и слава.

— А кое е второто нещо?

— Малко преди да започнат виденията на Бернадет, висшите власти на Ватикана били свикани тайно.

Почти никой не е знаел какво става на тези събрания, а свещеникът от Лурд със сигурност не е имал никаква представа за тях. Ръководството на Католическата църква решавало дали да приеме догмата за Непорочното зачатие.

В края на краищата догмата била официално обявена в папската була Ineffabilis Deus, но без да бъде обяснено на обикновените хора какво точно означава.

— Но какво общо имаш ти с всичко това? — попитах аз.

— Аз съм Неин последовател. От Нея научавам много — каза той, без да разбере, че в същото време разкри пред мен източника на всички свои знания.

— Ти виждал ли си я?

— Да.

Върнахме се на площада, прекосихме го и се озовахме до църквата. Видях кладенеца, светлината на уличната лампа и бутилката от вино с двете чаши на бордюра. „Тук сигурно са били двама влюбени — помислих си аз. — Стояли са мълчаливо, докато сърцата им са говорили помежду си. И след като сърцата са си казали всичко, започнали са да споделят великите тайни.“

И този път не проведохме разговор за любовта но това нямаше значение. Чувствах, че се намирам пред нещо много сериозно и трябва да се помъча да го разбера колкото се може по-добре. За миг си спомних за следването си, за Сарагоса, за мъжа на живота си, когото се опитвах да открия, но всичко това сега ми се струваше много далечно, обвито в същата мъгла, която бе паднала в Сен Савен.

— Защо ми разказа цялата тази история за Бернадет? — попитах го.

— И аз не знам защо — отвърна той, като отбягваше погледа ми. — Може би защото сме близо до Лурд. Може би защото вдругиден е празникът на Непорочното зачатие. А може би защото искам да ти докажа, че моят свят не е толкова самотен и безумен, колкото изглежда.

„Много други хора са част от него. И вярват в това което говорят.“

— Никога не съм казвала, че твоят свят е безумен. По-скоро моят е такъв: похабявам най-хубавите години от живота си над тетрадки и лекции, които няма да ми помогнат да напусна едно място, което вече познавам до болка.

Почувствах, че той изпита облекчение: аз го разбирах.

Надавах се, че ще продължи да говори за Богинята, но той се обърна към мен и каза:

— Хайде да спим. Пихме твърде много.

Вторник, 7 декември 1993 г.

Той веднага заспа. Дълго стоях будна, мислейки за мъглата навън, за площада, за виното и за разговора. Прочетох ръкописа, който той ми даде, и се почувствах щастлива: Бог — ако наистина съществува — е и Баща, и Майка.

След това изгасих лампата и се замислих за настъпилото между нас мълчание при кладенеца. Именно в тези мигове, когато не разговаряхме, разбрах, че съм много близо до него.

Нищо не си казахме. Не е нужно да се разговаря за любовта, защото тя има свой собствен глас и говори от свое име. В тази нощ, на ръба на кладенеца, мълчанието позволи на сърцата ни да станат по-близки и да се опознаят по-добре. Сърцето ми чу какво казва неговото сърце и се почувствах щастлива.

Преди да заспя, реших да направя това, което той наричаше „упражнението на Другия“.

„Намирам се тук, в тази стая, далеч от всичко, с което съм свикнала — помислих си. — Разговарям за неща, от които никога не съм се интересувала, и спя в някакъв град, в който никога не съм идвала. Мога да се престоря — поне за няколко минути, — че съм различна.“

Започнах да си представям как бих искала да живея сега. Бих искала да съм весела, любопитна, щастлива. Да изживявам пълноценно всеки миг, жадно да пия от водата на живота. Отново да повярвам в мечтите си. Да се боря за това, което искам.

Да обичам един мъж, който ме обича.

Да, това е жената, която бих желала да бъда — тя се появи внезапно и се превърна в самата мен.

Почувствах, че душата ми е потопена в светлината на един Бог — или Богиня, — в когото вече не вярвах. Почувствах как в този миг Другата напусна тялото ми и седна в ъгъла на малката стая.

Наблюдавах жената, която бях до този момент: бях слабохарактерна, но не се и опитвах да изглеждам силна. Страхувах се от всичко, но си казвах, че това не е страх, а мъдрост, дошла с опознаването на действителността. Зазиждах прозорците, през които проникваше радостта на слънцето, за да не би старите ми мебели да избелеят.

Видях Другата, седнала в ъгъла на стаята — уязвима, изморена, разочарована. Тя контролираше и държеше в робство онова, което винаги би трябвало да бъде на свобода: своите чувства. Опитваше се да прецени бъдещата любов от позицията на отминалото страдание.

Но любовта винаги е нова. Няма значение дали обичаме веднъж, два пъти или десет пъти в живота си — винаги се оказваме в непозната ситуация. Любовта може да ни отведе в ада или в рая, но винаги ни води нанякъде. Трябва да я приемем, защото тя е храната на нашето съществуване. Ако откажем да го сторим, ще умрем от глад под отрупаните клони на дървото на живота, защото няма да сме посмели да протегнем ръка и да откъснем плодовете. Където и да се намираме, трябва да търсим любовта, дори това да означава часове, дни и седмици на разочарование и печал.

Защото в мига, в който тръгнем да търсим любовта, тя също тръгва към нас.

И ни спасява.

Когато Другата се отдалечи от мен, отново заговорих със сърцето си. То ми каза, че през отвора в стената на бента вече може да мине буйно течение, че ветровете духат във всички посоки, а то е щастливо,