— А вие защо сте тук? — попитах аз. — И откъде знаете името ми?
— Искаш ли да влезем? — предложи той, опитвайки се да промени темата.
— Не. Искам да отговорите на въпроса ми.
Той потри ръцете си една в друга, за да ги постопли, и седна на бордюра на тротоара. Седнах до него. Мъглата ставаше все по-гъста и вече скриваше дори църквата, която се намираше на около двайсетина метра от нас.
Не се виждаше нищо друго освен кладенецът. Спомних си думите на жената.
— Тя е тук — казах аз.
— Коя?
— Богинята. Тази мъгла всъщност е самата Тя.
— Значи той е говорил с теб за това! — засмя се отецът. — Добре, но аз предпочитам да я наричам Дева Мария. Така съм свикнал.
— Защо сте тук? Откъде знаете името ми?
— Дойдох, понеже исках да те видя. Един човек от групата на харизматиците ми каза снощи, че сте отседнали в Сен Савен, а градчето е малко.
— Той отиде до семинарията.
Отецът стана сериозен, поклати глава и промълви, сякаш говореше на себе си:
— Колко жалко!
— Жалко, че е отишъл до семинарията?
— Той не е в семинарията. Оттам идвам.
В продължение на няколко минути игуменът не каза нищо. Спомних си какво бях решила тази сутрин: да взема мерки, да се обадя на родителите си, да поискам пари, да се върна… Но вече се бях заклела и щях да спазя клетвата си.
До мен седеше свещеник. Като дете бях свикнала да разказвам всичко на свещениците.
— Вече не издържам! — наруших аз мълчанието. — Преди по-малко от седмица знаех коя съм и какво искам от живота. А сега сякаш съм попаднала в буря, която ме подмята ту на една, ту на друга страна, без нищо да мога да направя.
— Съпротивлявай се! — каза отецът. — Това е много важно!
Думите му ме изненадаха.
— Не се плаши! — продължи той. — Знам, че църквата се нуждае от млади свещеници, а от него би станал чудесен свещеник. Ала цената, която ще трябва да плати, е твърде висока.
— Но къде е той сега? Нима ме е оставил тук и се е върнал в Испания?
— В Испания ли? Няма какво да прави в Испания — каза отецът. — Неговият дом е манастирът, който е само на няколко километра оттук. Но той не е там. Аз обаче знам къде можем да го открием.
Думите му ме окуражиха и зарадваха — поне знаех, че не си е тръгнал.
Но отецът вече не се усмихваше.
— Не бързай да се радваш — продължи той, отгатвайки отново мислите ми. — По-добре щеше да е да се беше върнал в Испания.
Отецът стана и ми предложи да тръгна с него. Почти нищо не виждахме пред себе си, но той явно знаеше накъде да върви. Излязохме от Сен Савен по същия път, по който преди два дни — а може би е било преди пет години? — чух историята на Бернадет.
— Къде отиваме? — попитах аз.
— Отиваме да го търсим — отговори отецът.
— Не можах да ви разбера, отче — казах аз, докато вървяхме. — Сякаш се натъжихте, когато споменах, че него го няма.
— Знаеш ли нещо за религиозния живот, дъще?
— Много малко. Знам, че свещениците дават обет за бедност, целомъдрие и послушание.
Поколебах се дали да продължа, или не, но накрая реших да довърша:
— Освен това осъждат греховете на другите, въпреки че тези грехове не са чужди и на тях самите. Мислят, че знаят всичко за брака и любовта, без никога да са се женили. Заплашват ни с огъня на ада за грешни неща, които те също вършат. Представят ни Бог като отмъстител, който вини човека за смъртта на единствения си Син.
Отецът се разсмя.
— Получила си много добро католическо възпитание. Ала аз не те питам за католицизма. Питам те за духовния живот.
Не можах да му отговоря веднага.
— Не съм много сигурна, но мисля, че свещениците са хора, които изоставят всичко и тръгват да търсят Бог.
— А намират ли го?
— Това вие трябва да го знаете, не аз.
Отецът забеляза, че се задъхах, и забави ход.
— Който тръгне да търси Бог, само си губи времето. Може да извърви различни пътища, да се увлече по разни религии и секти, но по този начин никога няма да Го срещне.
Бог е тук, сега, до нас. Можем да го съзрем в тази мъгла, в пръстта, по която стъпваме, в дрехите и обувките, които носим. Неговите ангели бдят над нас, докато спим, и ни помагат, когато се трудим. Достатъчно е да се огледаме около себе си, за да срещнем Бог.
Но тази среща не е лесна. Колкото повече Бог ни позволява да участваме в неговите тайнства, толкова по-объркани се чувстваме. Защото Той постоянно иска от нас да следваме мечтите си и сърцето си. А на нас ни е трудно да го направим, понеже сме свикнали да живеем по друг начин.
И накрая, за наше най-голямо учудване откриваме, че Бог иска ние да бъдем щастливи, защото Той е наш баща.
— И майка — вметнах аз.
Мъглата започна да се разсейва. Успях да видя малка селска къща, пред която някаква жена пренасяше дърва.
— Да, и майка — каза той. — За да имаш духовен живот, не е нужно да постъпваш в семинария, да постиш, да спазваш обет за въздържание и целомъдрие.
Достатъчно е да имаш вяра и да приемеш Бог. От този момент нататък всеки от нас става част от Неговия път, чрез нас Той извършва Своите чудеса.
— Той ми е говорил за вас — прекъснах го аз. — И ми обясни нещата по същия начин.
— Надявам се, че ще приемеш дарбата му — отвърна отецът. Защото невинаги е така, както ни учи историята. Озирис е бил убит в Египет. Гръцките богове постоянно са се карали заради жени или простосмъртни. Аптеките са прогонили Кецалкоатъл. Викингските богове са участвали в опожаряването на Валхала, двореца на бог Один, заради една жена. Исус е бил разпънат на кръст. Защо?
Не знаех какво да отговоря.
— Защото Бог е дошъл на Земята, за да ни покаже нашето собствено могъщество. Ние сме част от Неговия сън, а Той желае сънят му да има щастлив край. В такъв случай, ако приемем, че Бог ни е създал, за да бъдем щастливи, трябва да признаем, че ние сами сме си виновни за онова, което ни носи мъка или ни води към провал.
Ето защо винаги убиваме Бог. Било на кръста, на кладата, на заточение, било в сърцата ни.
— Но тези, които Го разбират…
— Те преобразяват света. С цената на много жертви.
Жената, която пренасяше дърва, видя отеца и се затича към нас.
— Благодаря ви, отче! — каза тя, като целуваше ръцете му. — Момчето излекува мъжа ми!
— Излекувала го е Светата Дева — отвърна отецът, ускорявайки крачка. — Той е само нейно оръдие.
— Той го излекува! Влезте, моля ви!
В същия миг си спомних за предишната вечер. Докато вървяхме към катедралата, някакъв човек ми бе казал: „Вашият приятел върши чудеса!“
— Бързаме! — каза отецът.
