Мъглата започна да се вдига и слънцето отново се показа между планинските върхове. Усетих, че Светата Дева ме разбира, защото тя също е обичала силно.
— Но тя е следвала мъжа си! Приела е пътя, по който е тръгнал синът й!
— Ние нямаме Нейната сила, Пилар. Някой друг ще получи моята дарба, тя няма да се изгуби.
Вчера в кафето телефонирах до Барселона и отмених беседата. Заминаваме за Сарагоса: ти познаваш доста хора в града и ще можем да се установим там като начало. Веднага ще си потърся работа.
Не бях в състояние да разсъждавам.
— Пилар! — извика той.
Но аз вече се връщах обратно през тунела, без да имам до себе си приятелско рамо, на което да се опра, преследвана от болните, които щяха да умрат, от семействата, които щяха да страдат, от чудесата, които нямаше да бъдат сторени, от планините, които щяха да останат завинаги на мястото си.
Нищо не виждах, усещах само почти физическото присъствие на тъмнината, която ме заобикаляше.
Петък, 10 декември 1993 г.
Край река Пиедра седнах и заплаках. Спомените ми от тази нощ са смътни и объркани. Знам само, че съм била на прага на смъртта, но не си спомнях нито лицето й, нито накъде ме е водила.
Бих искала да си я спомня, за да мога да я изтръгна от сърцето си, но не можех. От мига, в който излязох от тъмния тунел и се озовах в един свят, над който се бе спуснала нощта, всичко ми изглеждаше като сън.
На небето не светеше нито една звезда. Спомнях си смътно, че отидох при колата, откъдето взех чантата си и тръгнах безцелно. Сигурно съм стигнала до шосето и съм се опитала да тръгна на стоп. Не съм успяла и съм се върнала в градините на манастира.
Шумът на падаща вода създаваше у мен усещането, че отвсякъде съм заобиколена от водопади — където и да отидех, Великата майка ме преследваше. Да, тя е обичала този свят, обичала го е толкова, колкото и Бог, щом като се е съгласила синът й да бъде пожертвай заради хората. Но дали би могла да разбере любовта между жената и мъжа?
Страдала е заради любовта си, но тази любов е била различна. Нейният небесен Съпруг е знаел всичко, вършел е чудеса. А съпругът й на Земята е бил смирен и трудолюбив човек, който е вярвал безрезервно на сънищата си. Тя никога не е узнала какво означава да изоставиш или да бъдеш изоставена от мъж. Когато Йосиф поискал да я изгони от дома си, защото била бременна, небесният й Съпруг веднага изпратил един ангел, за да му попречи.
Синът й я е напуснал, но децата винаги напускат родителите си. Лесно е да страдаш заради любовта си към ближния, към света, към детето си. Подобно страдание създава у теб усещането, че това е благородна и възвишена болка, част от живота. Лесно е да страдаш заради някаква
Но как да обясниш, че страдаш заради един мъж? Невъзможно е. Чувстваш се в ада, защото не съществува нито благородство, нито възвишеност, а само нещастие.
Тази нощ легнах на замръзналата земя и студът притъпи болката ми. За миг си помислих, че мога да умра, ако не се завия с нещо, но какво от това? Най-важното в моя живот ми бе щедро дарено за една седмица и ми бе отнето за една минута, без да имам време да кажа каквото и да било. Тялото ми започна да трепери от студ, но не му обръщах внимание. След като изразходеше цялата си енергия, за да се опита да ме стопли, щеше да спре, тъй като вече всичко щеше да е напразно. Тогава тялото ми щеше да се успокои и смъртта щеше да ме приеме в обятията си.
Треперих повече от час. После ме обзе чувство на пълен покой.
Преди да затворя очи, започнах да чувам гласа на майка си. Тя ми разказваше една приказка, която бях слушала като дете, без да знае, че тази приказка се отнася за мен.
„Едно момиче и едно момче били лудо влюбени един в друг — чувах аз гласа на мама, без да знам дали сънувам или бълнувам. — Решили да се сгодят, а годениците винаги си разменят подаръци.
Момчето било бедно — единственото, което притежавало, бил наследеният от дядо му часовник. Мислейки за хубавите коси на своята любима, то решило да продаде часовника, за да й купи красива сребърна шнола.
Девойката също нямала пари за подарък на годеника си. Отишла в магазина на най-богатия местен търговец и продала косите си. С получените пари купила златен ланец за часовника на любимия си.
И когато се срещнали в деня на годежа, тя му дала ланеца за часовника, който бил продаден, а той й подарил шнолата за косата, която вече била отрязана.“
Събуди ме някакъв човек, който ме разтърсваше.
— Пий! — казваше ми той. — Бързо изпий това!
Не разбирах какво става, нито имах сили да се съпротивлявам. Той отвори устата ми и насила ме накара да изпия някаква течност, която пареше гърлото ми. Забелязах, че човекът е по риза и ме е завил с връхната си дреха.
— Пий още! — настояваше той.
Не разбирах какво става, но се подчиних. След това затворих очи.
Когато се събудих отново, бях в манастира и при мен стоеше някаква жена.
— Бяхте почти мъртва — каза тя. — Ако не беше пазачът на манастира, нямаше да сте тук.
Станах, залитайки, без да разбирам какво правя. Спомних си част от предишния ден и поисках пазачът да не ме бе открил.
Но моментът, в който смъртта почти бе настъпила, беше отминал. Щях да продължа да живея.
Жената ме заведе в кухнята и ми предложи кафе, бисквити и хляб със зехтин. За нищо не я попитах, нито пък й дадох някакво обяснение. Когато се нахраних, тя ми подаде чантата.
— Вижте дали нещо не е изчезнало.
— Едва ли. Нямам почти нищо.
— Имаш, дъще. Имаш дълъг живот пред себе си. Трябва да го пазиш по-добре.
— Тук наблизо в един град има църква — казах аз, като едва сдържах плача си. — Вчера, преди да дойда тук, влязох в тази църква с…
Не знаех как да й обясня.
— …с един приятел от детинство. Вече ми беше омръзнало да посещавам църкви, но камбаните биеха и той каза, че това е поличба и трябва да влезем.
Жената напълни чашата ми с кафе, наля малко и на себе си и седна, за да чуе моята история.
— Влязохме в църквата — продължих аз. — Вътре нямаше никой, бе тъмно. Опитах се да открия някаква поличба, но единственото, което видях, бяха все същите олтари и светци. Изведнъж чухме някакво раздвижване на горния етаж, където е органът.
Бяха дошли няколко момчета с китари и веднага започнаха да настройват инструментите си. Решихме да седнем и да послушаме музика, преди да продължим пътуването си.
Малко след това някакъв човек влезе и седна до нас. Беше весел, извика на момчетата да изсвирят едно пасо добле.
— Но това е музика за корида! — каза жената. — Надявам се, че не са свирили подобно нещо!
— Не, не са. Засмяха се и засвириха фламенко. Аз и приятелят ми се чувствахме така, сякаш небесата бяха слезли при нас. Църквата, гостоприемният мрак, звукът на китарите и радостта на човека до нас — сякаш бе станало някакво чудо…
Постепенно църквата започна да се изпълва с хора. Момчетата продължаваха да свирят фламенко и всеки, който влезеше, се усмихваше, сякаш музикантите го заразяваха с радостта си.
Приятелят ми ме попита дали искам да присъстваме на литургията, която всеки момент щеше да започне. Отговорих му отрицателно, тъй като ни чакаше дълъг път. Решихме да си тръгнем, като преди това благодарихме на Бога за този хубав миг в живота ни.
Когато стигнахме до изхода, видяхме, че много, ама наистина много хора — може би всичките жители на
