това малко градче — се бяха запътили към църквата. Помислих си, че това трябва да е най-католическото селище в Испания. Може би заради това, че литургиите бяха много оживени.
Преди да влезем в колата, видяхме да се приближава някакво шествие. Носеха ковчег. Някой бе починал и щеше да бъде отслужена заупокойна литургия. Веднага щом шествието стигна до вратата на църквата, музикантите спряха фламенкото и засвириха реквием.
— Дано Бог се смили над тази душа! — каза жената и се прекръсти.
— Дано се смили! — повторих аз и също се прекръстих. — Но в посещението ни в тази църква наистина имаше поличба: всички истории имат тъжен край.
Жената ме погледна и нищо не каза. После излезе и след няколко минути се върна с листове хартия и писалка.
— Хайде да отидем навън — предложи тя. Излязохме заедно. Започваше да се развиделява.
— Дишайте дълбоко! Позволете на това ново утро да влезе в дробовете ви и да потече по вените ви! Както виждам, вчера не сте се изгубили случайно.
Нищо не казах.
— Не сте разбрали историята, която току-що ми разказахте, за поличбата в църквата — продължи тя. — Видели сте само тъжния край. Забравили сте моментите на радост вътре в църквата. Забравили сте, че небесата са слезли на Земята, а също и колко хубаво е да изживееш всичко това заедно със своя…
Тя спря и се усмихна.
— …приятел от детинство — добави, като ми намигна. — Исус е казал: „Оставете мъртъвците да погребат своите мъртъвци.“ Защото Той знае, че смъртта не съществува. А животът е съществувал още преди да се родим и ще продължи да съществува и след като напуснем този свят.
Очите ми се наляха със сълзи.
— Същото е и с любовта — продължи тя. — Съществувала е преди нас и ще продължи да съществува вечно.
— Вие сякаш знаете всичко за живота ми — казах аз.
— Всички любовни истории си приличат. И аз съм имала подобно преживяване преди време, но вече не си спомням. Спомням си само, че любовта се върна под образа на друг мъж, на нови надежди и мечти.
Подаде ми листовете и писалката.
— Напишете всичко, което чувствате. Извадете го от душата си, положете го върху хартията и после го изхвърлете. Според легендата река Пиедра е толкова студена, че всяко нещо, което падне в нея — листа, насекоми, птичи пера, — се превръща в камък. Защо пък да не оставите в нейните води вашата мъка?
Взех листовете, а тя ме целуна и ми каза, че ако желая, мога да се върна при нея за обяд.
— И не забравяйте едно нещо! — извика тя, докато се отдалечаваше. — Любовта остава. Само мъжете се сменят!
Засмях се, а тя ми махна с ръка.
Стоях дълго, загледана в реката. Плаках, докато почувствах, че нямам повече сълзи.
И тогава започнах да пиша.
Епилог
Писах през целия ден и на следващия, и на по-следващия… Всяка сутрин отивах на брега на река Пиедра. Всеки следобед, когато започваше да се стъмва, жената идваше при мен, хващаше ме за ръка и ме отвеждаше в своята стая в бившия манастир.
Переше дрехите ми, приготвяше вечерята, разговаряхме за незначителни неща и после ме караше да си лягам.
Една сутрин, когато бях почти към края на ръкописа си, чух шум от кола. Сърцето ми подскочи, ала не исках да повярвам на това, което то ми казваше. Вече се чувствах съвсем свободна, бях готова да се върна в този свят и отново да стана част от него.
Най-трудното бе отминало, въпреки че бе оставило у мен тъга.
Но сърцето ми не ме лъжеше. Без да вдигам очи от ръкописа, долових присъствието му и шума от стъпките му.
— Пилар! — извика ме той, но аз не отговорих.
Седна до мен. Продължих да пиша, но вече не можех да се съсредоточа. Сърцето ми се разтуптя силно, сякаш се опитваше да излезе от гърдите ми, за да се слее с неговото, но аз не му позволявах.
Той седеше до мен и гледаше реката, а аз продължавах да пиша. Утрото измина, без да си кажем нито дума — спомних си за мълчанието през онази нощ до кладенеца, където изведнъж осъзнах, че го обичам.
Ръката ми вече не издържаше от умора и спрях за малко. Тогава той наруши мълчанието.
— Беше се стъмнило, когато излязох от пещерата, и не можах да те открия. После отидох в Сарагоса. След това бях в Сория. Целия свят бих обиколил заради теб! Реших да се върна в манастира „Пиедра“ с надеждата да открия някаква следа и срещнах една жена. Тя ми посочи къде си. И ми каза, че си ме чакала през всичките тези дни.
Очите ми се напълниха със сълзи.
— Ще остана с теб, докато ти стоиш до тази река. Ако отидеш да спиш, ще спя под прозорците ти. Ако тръгнеш надалеч, ще те последвам. Ще бъда с теб, докато ми кажеш: „Върви си!“ Тогава ще си тръгна. Но ще те обичам до края на живота си.
Не можех повече да сдържам сълзите си. Видях, че той също плаче.
— Искам да знаеш, че… — започна той.
— Не казвай нищо! Чети! — подадох му аз листовете, които бяха в скута ми.
През целия следобед стоях край река Пиедра и гледах водите й. Жената ни донесе сандвичи и вино, каза нещо за времето и после ни остави насаме. На няколко пъти той прекъсваше четенето и вдигаше поглед към хоризонта, погълнат от мислите си.
По едно време реших да се разходя из гората, край водопадите, по склоновете, пълни с истории и символи. Когато слънцето започна да залязва, се върнах при него.
— Благодаря! — бяха първите му думи, след като ми върна листовете. — И те моля да ме извиниш.
Край река Пиедра седнах и се усмихнах.
— Твоята любов ме спасява и ме връща към мечтите ми — продължи той.
Стоях неподвижно и мълчах.
— Знаеш ли 136-и псалм от Библията? — попита ме той. Поклатих глава. Боях се да отговоря.
—
— Да, знам го — казах аз и усетих, че постепенно се връщам към живота. — В него става дума за заточението, за хората, които окачват арфите си, защото не могат да пеят мелодията, която сърцата им желаят.
— В началото псалмописецът плаче от носталгия по земята на мечтите си, но после обещава на самия себе си:
Ако те забравя, Иерусалиме — нека ме забрави десницата ми; нека прилепне езикът ми о небцето ми, ако те не помня.
Отново се усмихнах.
— Почти го бях забравил. Ти ме накара да си го припомня.
— Мислиш ли, че дарбата ти ще се върне? — попитах аз.
— Не знам. Бог винаги ми е давал втори шанс в живота. Даде ми шанс и с теб. Ще ми помогне да преоткрия пътя си.
— Нашият път — прекъснах го отново.
— Да, нашият.
Хвана ме за ръце, помогна ми да се изправя и каза:
— Върви да си вземеш нещата. Мечтите изискват много труд.
