— Не тук в смисъл на тук и сега. Тук в смисъл на тогава в нашия живот.
— Казах ти вече. Искам да разбера…
— Защо чак сега?
Пак този въпрос.
— Защото — започвам аз — Джил Перес не е загинал през онази нощ. Той се появи. И е идвал при теб, нали така?
Погледът му става напълно безизразен. Тръгва нанякъде. Аз го настигам.
— Той идва тук, нали Айра?
— Не се представи с това име.
Продължава да върви. Забелязвам, че накуцва. Лицето му е изкривено от болка.
— Да не ти е зле? — питам аз.
— Трябва да ходя.
— Къде?
— По пътеките. В гората. Ела.
— Айра, не съм дошъл, за да…
— Каза, че името му било Маноло нечий си. Но аз го познах. Малкия Джил Перес. Нали го помниш? От онези дни, имам предвид.
— Помня го.
Айра клати глава.
— Добро момче. Но твърде лесно за манипулиране.
— Какво искаше?
— Не ми каза кой е в действителност. Не и отначало. Не изглеждаше като преди, но имаше нещо в поведението му, нали разбираш. Такива неща не могат се скри. Може да напълнее човек. Но Джил пак си заекваше по малко, както тогава. Пак се движеше по същия начин. Сякаш е постоянно нащрек. Знаеш какво искам да кажа, нали?
— Знам.
Очаквах дворът да е ограден, но не е. Айра се промушва в процеп на плета. Следвам го. Изправяме се пред гористо възвишение. Айра поема с усилие по една пътека.
— Позволяват ли ти да излизаш?
— Естествено. Аз съм тук по собствена воля. Мога да излизам и се връщам, когато пожелая.
Продължава напред.
— Какво ти каза Джил? — упорствам аз.
— Искаше да узнае какво е станало през онази нощ.
— Че той не знаеше ли?
— Знаеше отчасти. Искаше да научи още.
— Нищо не разбирам.
— Няма и нужда.
— Напротив, Айра, имам голяма нужда.
— Всичко свърши. Уейн е в затвора.
— Той не е убил Джил Перес.
— Мислех, че е.
Не схващам добре чутото. Той забързва ход. Болката му явно се увеличава.
— Спомена ли Джил нещо за моята сестра? — Той забавя ход. Усмивката му е печална.
— Камил.
— Да, за Камил.
— Бедничката.
— Каза ли нещо за нея?
— Обичах баща ти, нали знаеш. Такъв мил човечец. Така наранен от живота.
— Каза ли Джил какво е станало с моята сестра?
— Бедничката Камил.
— Да, Камил. Каза ли той нещо за нея?
Айра пак поема нагоре.
— Толкова много кръв през онази нощ.
— Моля те, Айра, искам да се съсредоточиш. Каза ли ти Джил Перес нещо за Камил?
— Не.
— За какво бе дошъл тогава?
— За същото като теб.
— И какво е то?
Той се извръща.
— Търси отговори.
— На кои въпроси?
— На същите като твоите. Какво е станало онази нощ. Той също не иска да разбере, Коуп. Всичко свърши. Те са мъртви. Убиецът е в затвора. Трябва да оставиш мъртвите в покой.
— Джил не беше мъртъв.
— До този ден, деня в който ме посети, беше. Не разбираш ли това?
— Не.
— Всичко свърши. Мъртвите ги няма. Живите са в безопасност.
Протягам ръка и го хващам за лакътя.
— Айра, какво ти каза Джил Перес?
— Няма да разбереш.
Спираме и двамата. Айра гледа надолу по склона. Проследявам погледа му. Едва съзирам покрива на сградата. Намираме се в горски гъстак. И двамата дишаме по-тежко, отколкото следва. Лицето на Айра е пребледняло.
— Трябва да остане погребано.
— Кое?
— Това му казах на Джил. Всичко е свършило.
Вървим нататък. Беше толкова отдавна. Той е мъртъв. А изведнъж вече не е. А трябва да бъде.
— Чуй ме, Айра. Какво ти каза Джил?
— Няма да го кажеш никому, нали?
— Не — отвръщам аз. — Няма да го кажа.
Айра кимва. Изглежда толкова печален. После бърка под наметалото, измъква пистолет, насочва го към мен и без да промълви дума повече, стреля.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
— Онова, пред което сме изправени, се нарича проблем.
Шериф Лоуъл бърше носа си със салфетка колкото плащ на матадор. Сградата, в която се помещава неговата служба, е по-модерна, отколкото очаква Мюз, но пък очакванията й не са кой знае какви. Тя е нова, лъскава, с изчистен дизайн, пълна с разположени в миниатюрни кутийки компютри. Изобилие от бяло и сиво.
— Онова, пред което сме изправени — отвръща Мюз, — се нарича труп.
— Не това имам предвид. — Кимва към чашката в ръката й. — Как ви се струва кафето?
— Изключително.
— А преди правеха чиста помия. Веднъж може да убие кон, друг път — пикня. Джезвето не слизаше от котлона. Докато най-накрая миналата година един доблестен гражданин на тази община не подари на участъка нова машина за кафе. Вие използвате ли при вас нещо подобно?
— Шерифе.
— Моля.
— Да не се опитвате да ме омагьосате с проклетия си доморасъл чар?
