— Обади се другата седмица, но лично аз не храня особени надежди…
— А дали ще ги има във Флорида? — попита Пог.
— Съмнявам се — отвърна доктор Филпот. Беше много зает и почти не го слушаше. — Съмнявам се, че ще намериш ваксина срещу грип, освен ако не извадиш голям късмет. Тази година е регистриран рекорден недостиг на ваксина. Не са произвели достатъчно, а за допълнително количество са необходими минимум четири месеца. Което означава, че ваксина ще има чак следващата година. Но тя не винаги е сигурна. Често става така, че се ваксинираш срещу един вирус, а те пипва друг. Най-добрата профилактика е да избягваш контакт с болни и да се грижиш за себе си. Не се качвай на самолети, стой далеч от фитнеси и гимнастически зали. Там вирусите се разпространяват най-лесно.
— Да, сър, добре, сър — беше отговорил Пог, въпреки че никога през живота си не беше летял със самолет, а в гимнастически салон не беше влизал от гимназията.
Изправен пред щанда с аксесоари за почистване на оръжие, Едгар Алан Пог се закашля с такава сила, че очите му се насълзиха. Въпреки това не се отмести, тъй като му беше приятно да съзерцава всичките тези шишенца, кутийки и четчици. Но днес не възнамеряваше да почиства оръжие, затова продължи обиколката си. Очите му не изпускаха нито един от посетителите. След няколко минути се оказа сам, ако не се броеше един едър мъж зад тезгяха, зает да слага някакъв пистолет във витрината.
— С какво мога да ви помогна? — попита мъжът, беше някъде към петдесетте, с бръсната глава и застрашителен вид.
— Чух, че продавате пури — рече Пог и моментално се закашля.
— Хм — изгледа го мъжът, задържайки поглед най-вече върху перуката му. В лицето му имаше нещо познато. — И къде го чухте?
— Просто го чух — тръсна глава Пог и отново изпита чувството, че някой го потупва по рамото с цел да привлече вниманието му. След което го връхлетя поредният пристъп на кашлица и очите му се насълзиха.
— Като те слушам, май не ставаш за пури, приятелю — подхвърли мъжът иззад стъклената витрина. В широкия му колан беше затъкната бейзболна шапка, но Пог не можеше да прочете надписа й.
— Аз ще преценя това! — сопна се той, опитвайки да си поеме дъх. — Предпочитам „Кохибас“. Плащам двайсетачка на парче, но искам поне шест…
— Що за пистолет е този „Кохибас“? — попита с безизразно лице мъжът.
— Двайсет и пет — вдигна мизата Пог.
— Нямам представа за какво говориш, приятел.
— Трийсет — рече Пог. — Това е максимумът, който мога да дам. И гледай да са кубински, защото ги познавам… Освен това искам да разгледам онзи „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър… — Пръстът му се насочи към един от пистолетите във витрината. — Дай ми шест парчета „Кохибас“ и пистолета…
— Чух те, приятел — отвърна мъжът и погледът му се насочи някъде отзад и встрани. А Пог отново изпита чувството, че някой го потупва по рамото, за да го предупреди…
Обърна се рязко, изпитал внезапното подозрение, че зад него има човек. Но магазинът беше все така пуст — две дълги лавици, отрупани с оръжейни аксесоари, камуфлажно облекло и кутии с патрони. Пръстите му опипаха шестте парчета трийсет и осми калибър в джоба на панталона му, а в главата му се появи един практичен въпрос: как ли ще се почувства, ако застреля този голям мъж с черни дрехи? Вероятно добре, рече си и му стана приятно. После се обърна към стъклената витрина с намерението пак да си поиска нужното за целта оръжие, но изведнъж се озова пред дулото на пистолет, насочен между очите му.
— Как я караш, Едгар Алан? — попита мъжът. — На мен ми викат Марино…
58.
Скарпета видя фигурата на Бентън, който се спускаше по разчистената от сняг пътека, и спря да го изчака под някакво вечнозелено дърво. Не беше го виждала откакто се беше качил в Аспен. А след пристигането на Хенри бе разредил обажданията си. Тя правеше усилия да го разбере, както винаги. Опитваше се да разбере защо става все по-лаконичен и няма какво да й каже. Но стига вече. Дотук…
Той я целуна, а устните му бяха солени.
— Какво си ял? — попита го, притисна се в него и го целуна още веднъж, този път по-силно. Стояха под зелените клони на боровете, натежали от снега.
— Фъстъци. С тоя нос би трябвало да се родиш хрътка — усмихна се той, прегърна я през рамо и надникна в очите й.
— Използвах по-скоро вкусовите си рецептори, отколкото обонянието — поясни Скарпета и закрачи заедно с него към къщата.
— Имах предвид дима от пури — уточни Бентън, притискайки я към себе си. — Помниш ли, че едно време пушех пури?
— На вкус бяха гадни — кимна тя. — Миришат хубаво, но на вкус са гадни.
— Кой го казва! — шеговито се намръщи той. — По онова време ти пушеше цигари.
— Значи и аз съм била гадна на вкус.
— Не съм казал такова нещо, по-скоро беше обратното!
Плътно прегърнати, двамата продължиха да крачат към осветената вила сред дърветата.
— Това с пурите беше наистина умно, Кей — похвали я Бентън, докато бъркаше в джоба на якето си за ключовете. — Досега не го бях казвал на глас, но дойде време да го подчертая — беше наистина умно!
— Не го направих аз — отвърна тя, питайки се какво ли изпитва Бентън след толкова време, проверявайки и собствените си чувства. — Направи го Марино.
— Много бих искал да го видя как си купува кубински пури от онзи лъскав магазин за тютюн в Ричмънд!
— Не там продаваха забранената стока — поклати глава Скарпета. — Всъщност, що за глупост е това да обявиш кубинските пури за забранена стока? Защо трябва да ги третираме като марихуана или нещо подобно? Някакъв служител от магазин за тютюн го ориентирал какво да прави и в крайна сметка се озовал в онзи оръжеен магазин в околностите на Холивуд. Знаеш го Марино. Захване ли се с нещо, няма пускане!
— Добре, както и да е — кимна Бентън, който очевидно не се интересуваше от подробностите. Тя ясно усети от какво се интересува, но не беше сигурна дали иска да му помогне.
— Заслугата е изцяло на Марино — подчерта тя. — Само това ще ти кажа. Той свърши цялата работа, а и в момента се нуждае от поощрение. Гладна съм и искам да знам какво си ми сготвил…
— Извадил съм скарата. Обичам да пека разни неща на верандата, направо на снега, редом с горещата вана…
— Стига с тая гореща вана — засмя се Скарпета. — Не мога да си представя как ще излезеш гол в мрака и студа, препасал само един пистолет!
— И аз — призна той. — Вероятно по тази причина все още не съм я използвал.
Отключи входната врата и двамата изтупаха краката си. По обувките им нямаше кой знае колко сняг, тъй като пътеката беше разчистена, но го направиха по навик, а може би и защото имаха нужда от малко време. Бентън затръшна вратата и я взе в прегръдките си. Този път устата му не беше солена. Единственото, което усети, беше гладко избръснатото му лице и движенията на силния му език.
— Пуснал си косата си дълга — промърмори тя, почти без да отлепя устните си от неговите.
— Нямах време да се подстрижа — обясни Бентън и обви ръце около нея. Тя стори същото, след което се оказа, че връхните дрехи им пречат.
— Нямал си време заради някоя дама, нали? — подхвърли, докато му помагаше да свали якето си, а той се бореше с палтото й. Устните им ненаситно се докосваха. — Вече чух нещо такова…
— Така ли?
— Да. Не подстригвай косата си.
Облегна се на входната врата, без да обръща внимание на студения въздух, който проникваше покрай рамката. Държеше ръцете му и се взираше в очите му. Той я погали, а в очите му искреше топлина. Беше дълбока и едновременно с това ярка, но в момента не можеше да се разбере дали е радостен или тъжен.
