подробностите пред цялата група.
— За какви подробности говорим по-точно?
— Мислех си за Джени. Може би ще й позволиш да пропусне часа ти в три, за да ми помогне?
Джени беше красивата студентка, която го беше попитала дали случаят с коремния разрез е бил негов.
Скарпета неведнъж ги беше виждала заедно. Джо беше сгоден, но това изглежда не го спираше да се сближава с привлекателни студентки, въпреки че в академията не се гледаше с добро око на такова поведение. Засега не бяха го хващали в неоспорима злоупотреба със служебното положен ние, но Скарпета щеше да е доволна. С удоволствие би се отървала от него.
— Ще я използваме за ролята на престъпника — заобяснява той тихо и въодушевено. — Тя изглежда толкова невинна, толкова сладка. Ще влизат по двама студенти наведнъж и ще работят по версия за убийство, жертвата е застреляна многократно, докато е в тоалетната. Всичко става в мотелска стая, разбира се, и Джени е потресена, в истерия. Тя е дъщерята на убития. Да видим дали студентите ще се хванат.
Скарпета мълчеше.
— Разбира се, ще има и няколко полицаи на местопрестъплението. Да речем, ще оглеждат мястото, приемайки, че убиецът е избягал. Идеята е да видим дали някой ще прояви достатъчно съобразителност да се сети, че тази млада красавица може би не е извън подозрение и може би именно тя е застреляла татенцето, докато ака. И знаеш ли какво? Така е, Но никой не я подозира, така че тя изважда пистолет и започва да стреля, при което я убиват. И… завеса! Класическа сцена на самоубийство с помощта на полицията.
— Можеш сам да попиташ Джени след часа — каза Скарпета, като същевременно се мъчеше да се сети защо този сценарий й звучеше познато.
Джо беше маниак на тема възстановки, едно нововъведение на Марино, което всъщност представляваше разиграване на изключително тежки престъпления с цел да се покажат реалните рискове и грозните подробности при една истинска смърт. Понякога й се струваше, че за Джо щеше да е по-добре да зареже съдебната патология и да продаде душата си на Холивуд. Ако имаше душа. Сценарият, който току- що бе изложил, й напомняше за нещо.
— Супер е, нали? — рече той. — Може да се случи и в реалния живот.
Тогава си спомни. Беше се случило в реалния живот.
— Имахме подобен случай във Вирджиния — сподели тя. — Когато бях завеждащ.
— Така ли? — рече той учудено. — Май няма нищо ново под слънцето.
— Между другото, Джо, при повечето случаи на сепуку, или харакири, ако искаш, причината за смъртта е инфаркт, който се дължи на внезапния сърдечен колапс, който от своя страна се дължи на внезапното спадане на вътрекоремното налягане, което пък се дължи на внезапното изкормване. А не на кръвозагуба.
— Твой ли беше случаят? Онзи на дъската? — попита той.
— Мой и на Марино. Преди много години. И още нещо — добави тя. — Самоубийство е, а не убийство.
12
Самолетът чесна летеше на юг със скорост съвсем малко под Мах–1, а Луси качваше файлове на виртуална частна мрежа, която беше така добре защитена зад файъруол, че дори Вътрешна сигурност не можеше да я пробие.
Или поне Луси смяташе, че нейната информационна инфраструктура беше сигурна. Тя вярваше, че никой хакер, дори правителството, не можеше да проследи предаването на поверителна информация, генерирана от системата за управление на база данни, която посветените наричаха с акронима HIT. Тя сама беше създала и разработила системата. Правителството не знаеше за нея, беше сигурна в това. Всъщност съвсем малко хора знаеха, и в това беше сигурна. HIT беше нейна собственост и лесно можеше да я продаде, но нямаше нужда от парите, тъй като беше натрупала своето състояние преди години от разработка на други софтуерни продукти най-вече същите търсачки, които сега пускаше в киберпространството, за да види какви случаи на насилствена смърт са регистрирани в бизнес средите в южна Флорида.
Освен очакваните убийства в магазините за алкохол, масажните салони и стриптийз баровете, Луси не откри никакъв друг случай на насилствена смърт, разрешен или не който можеше да потвърди историята, разказана от Базил Дженрет на Бентън. Излезе информация обаче, че някога е имало Коледен магазин на пресечката на А1А и Ийст Лас Олас Булевард, в поредица от неугледни туристически бутици, кафенета и павилиони за сладолед на плажа. Преди две години магазинът бил продаден на верига наречена „Бийч Бамс“, която продавала основно тениски, бански костюми сувенири.
На Джо му беше трудно да повярва колко много случаи е имала Скарпета за една относително кратка кариера. Съдебните патолози рядко получаваха първата си работа преди да навършат тридесет години, и то при положение че не са прекъсвали дългия и труден път на своето обучение. След като беше завършила медицинско образование, Скарпета имаше още шест години следдипломна квалификация плюс три години право. Преди да навърши тридесет и пет години тя вече завеждаше най-известния център по съдебна медицина в Съединените щати. За разлика от повечето шефове обаче не е била само администратор, а сама е извършвала аутопсии, хиляди аутопсии.
Повечето от тях се съхраняваха в база данни, до която се предполагаше, че само тя има достъп, и дори беше получавала федерални изследователски стипендии за научни проекти, изучаващи насилието — сексуално насилие, свързано с наркотици насилие, домашно насилие — всякакъв вид насилие. В много от старите й случаи главен следовател беше Марино, който по онова време е бил местен детектив от отдел „Убийства“. Така че и неговите доклади бяха в базата данни, която за Джо беше като склада на дядо Коледа. Като фонтан от шампанско. Като върховна наслада.
Джо преглеждаше файловете по случая С328–93 за следобедната възстановка и отново кликна върху снимките от местопрестъплението, мислейки за Джени. В действителния случай бойната щерка лежеше по очи в локва кръв на пода в хола. Беше простреляна три пъти — веднъж в корема и два пъти в гърдите. Джо се замисли за начина, по който беше облечена, когато е убила баща си, докато е бил в тоалетната, а после е разиграла театър пред полицаите, преди отново да извади пистолета си. Умира боса, облечена в саморъчно изрязани дънкови къси панталонки и тениска. Не е носила бикини или сутиен. Джо кликна върху снимките от аутопсията не защото го интересуваше как изглежда с Y-образен разрез по тялото, а защото искаше да види как изглежда гола върху студената метална маса. Била е само на петнадесет, когато полицията я е застреляла, и Джо отново се сети за Джени.
Вдигна поглед и й се усмихна. Тя седеше срещу него на бюрото му и търпеливо чакаше указания. Той изтегли едно от чекмеджетата на бюрото и извади 9-милиметров пистолет „Глок“, дръпна затвора, за да се увери, че цевта е празна, пусна пълнителя в ръката си и плъзна оръжието към нея.
— Стреляла ли си с пистолет? — попита той новата си любимка.
Тя имаше най-сладкото чипо носле на света и огромни очи с цвят на млечен шоколад, и той си я представи гола и мъртва като момичето от снимката на монитора му.
— Израснах сред оръжия — отвърна тя. — Какво гледате, ако не е тайна?
— Имейли — каза той спокойно, без да се притеснява от лъжата.
Дори му харесваше да лъже, никога не се беше притеснявал да го прави. Истината не винаги е истина. Кое е вярно? Това, което той решеше. Всичко беше въпрос на интерпретация. Джени изви глава да види по-добре какво има на екрана.
— Страхотно. Хората ви изпращат цели случаи по пощата.
— Понякога — каза той, като кликна върху друга снимка и цветният принтер зад бюрото му се включи. И добави: Това, което вършим, е поверително. Мога ли да ти имам доверие?
— Разбира се, доктор Еймъс. Наясно съм какво означава поверителна информация. В противен случай би трябвало да сменя професията.
